Пилигрими

Едно от най-възмутителните и неразумни проявления на днешното институционализирано източно християнство е неспособността му (по-точно нежеланието) да се споразумее със западните деноминации за една обща дата на честване годишнината от Възкресението на Учителя и Син Божий Исус Христос.

Пред лицето на антихристиянския терор, надигащ се от Юг, засилващата се враждебност към останалия християнски свят на обявилите се за единствено “правилно славещи” българо-руско-гръцко-сръбски архиереи е дваж пò тревожна. 

Абсурдно е днес, в условията на глобалното село, в което са все по-гъсто преплетени мрежите на човешки съдби, на маршрути и местожителства, при непрекъснатия контакт на пръснатите по света, съпреживяващи чрез Скайп, Вайбър и Уотсап   – ние, обикновените вярващи, да сме принудени година след година да се лутаме в избор на дата за празнуване на светлия празник, да се разминаваме и се изолираме от нашите близки, съседи и колеги. За хатъра на неколцина облечени във власт и вкопчили се в своите привилегии брадати ретрогради.

За себе си и семейството си съм приел правилото “кой превари, той завари” – това значи, че Великден се празнува на първата от двете възможни дати (като втората също не се пренебрегва, особено що се отнася до възможността за повторно вглъбяване в смисъла на Възкресението и за повторно вкусване на малко агнешко печено с картофи…

Ето как решавам в навечерието на настъпващия Разпети петък и пред идващия вдруги ден празник да публикувам тук един текст, който много ме развълнува и който мисля, че няма да остави никого равнодушен. Да му се отдадем, да вникнем в описанието на Светата земя, на далечната и на близката история, да усетим душевността на авторката, да влезем с нея и чрез нея в нови измерения на вярата и на света.

Благодаря на Виолета Радева, че предостави своя пътепис за публикуване в блог Де зората.

М.Р.

---

Част I | Част II| Част III | Част IV | Част V | Част VI

---

Виолета РАДЕВА

І. НЕВЪЗМОЖНИ ЖЕЛАНИЯ

 

В началото бе Сънят.

Аз, осем-девет годишно момче, търча с още едно хлапе заедно с тълпата, която вдига врява до небесата. Възрастните са много възбудени. Така е от няколко дни. Бащите ни се надвикват, зъбят се един на друг. Майките пекат хляб и стискат ядно устни. Сякаш всички са ни забравили. Ето и сега. Чуват се ридания на жени, а мъжете се блъскат с лакти, отварят си път с юмруци и всеки иска да не изостава от процесията. Там, в началото й, мъжът, когото днес ще разпънат, навярно се прегъва под ударите на бича, кръвта се стича от цъфналите рани, а тежестта на кръста и болката го събарят върху камъните и пепелта, която почернява от кървавите капки.

Суматохата, царяща в града, беше увлякла и нас, дечурлигата.Наближаваше голям празник. Трескавата подготовка за него и всеобщото суетене се усещаха във всичко, дори в тази припряност тримата осъдени да бъдат час по-скоро приковани към кръстовете. Опитваме се да се проврем между трополящите нозе, но възрастните безцеремонно ни изтласкват и ние изоставаме. Решавам, че ще стигнем по-бързо, ако не се бутаме сред хората, а минем по преките пътеки. Дръпвам другарчето си за ръка и го повличам след себе си. Катерим се като кози по камънака. Босите ни крака събарят ситни отломки, сивите остри листа на разпръснатите сред скалистото възвишение туфи и изкривените клони на редките ниски храсти ни шибат немилостиво, но кой ти гледа! Любопитството ни е много по-силно от болката. Пък и момчешките лудории не за първи път са ни довеждали на това негостоприемно и зловещо място.

Напразни бяха суровите закани на бащите ни да не се мотаем тук!

Изведнъж, когато задъхани и изранени почти стигаме заобления връх на планината, се събуждам с разтуптяно сърце.

Трябваше ми време, за да осъзная, че това е сън, че аз не съм момче, че такива странни растения върху подобни каменисти хълмове не съм виждала никъде през краткия си живот.

Освен река Дунав при Русе и Свищов, плодородните полета на Дунавската равнина и вековните дъбови гори на Лудогорието, за своите 14 години друго не познавах. Първата интуитивна мисъл, по-скоро дълбинно чувство, беше, че мъжът, когото тласкаха към онзи объл гол връх е Исус Христос. Някаква непозната част на душата ми беше излязла на светло.

Христос? Разпятие?

За мнозина това сигурно звучи невероятно. Как във времето на пламтящия комунизъм и безпощадната разправа с църквата, във времето на масирана и репресивна пропаганда срещу религията и изобщо срещу вярата в Бога, една ученичка може да има такъв абсурден сън?! Но дори да се абстрахираме от архетипния характер на част от нашите сънища, той имаше основа и обяснение и в духа на властващия и така характерен за българите от нашата цинична епоха агресивно налаган материализъм. Християнската традиция в моето семейство е с дълбоки корени. Двете ми баби бяха искрено вярващи и силно религиозни жени. Тях не можеше да ги уплаши някакъв нехранимайко, станал партиен секретар след окупацията на България от Червената армия, който псуваше свещеника и верните му енориаши. Те редовно ходеха на църква, постеха, причестяваха се, живееха, спазвайки според силите си нравствения кодекс на християнството.

Майката на моя баща е със свещеническо потекло. Хаджи Иринчо Петров от търновското село Мусина, неин дядо, е бил поп, даскал, бунтовник. В дома на стария свещеник, който загубва в Дряновския манастир трима от зетьовете си, отсядат Отец Матей Преображенски, Бачо Киро, Стефан Стамболов, поп Харитон, а по-късно му е гостувал и Иларион Макариополски. Според местните предания, там е нощувал и Васил Левски. Освен Новия завет, в къщата на баба имаше книжки с жития на светци, щампи, донесени от Божи гроб, икони. На иконостаса в голямата стая кандилото гореше почти непрекъснато, а въздухът ухаеше на тамян, чист восък и босилек. В неделя и на големи празници ликовете на светците биваха окичени с люляк и жасмин, с рози и шибои, с грациозни кремове и китки здравец. Особена сладка миризма се изливаше на талази, сякаш иконите дишаха. Когато бивах там през ваканциите, с престарялата ми баба се молехме вечер пред образа на Спасителя.

Вече в леглото, преди да заспя, въображението ми биваше превзето от историите за силата на духа и за мъченическата съдба на първите християни. Виждах се като една от тях – как ме хвърлят на лъвовете в големите амфитеатри, а хиляди уста искат моята смърт; как ме убиват по най-жесток начин, разчленявайки ме с остър меч; как стоически понасям страданията и гаврите, защото нищо не може да прекърши моята вяра в благовестието на Исус Христос за идването на Божието царство. Тъй като дядо до смъртта си през 60-те години на ХХ век беше епитроп в черквата, редовно ходех на неделните служби, където ме очароваха причудливите сенки на издигащия се към купола дим на тамяна, дрезгавото пеене на възрастните жени, събрани около свещеника, наивната красота на старите икони. В тази черква „Света Петка“ в град Глоджево съм била кръстена като двуседмично бебе, за да не умра „поганче“ и българската светица стана моя небесна покровителка.

Но странният сън не беше първият от подобен характер.

През една зимна ваканция мен, осемгодишна тогава, заедно с тригодишната ми сестра ни изпратиха при другата баба. Тя беше значително по-млада, будна, природно интелигентна жена. Знаеше много песни, поговорки, пословици, гатанки и приказки. Вечер, като легнехме, започваше да разказва обикновено „страшни“ приказки, които много обичах и ние, предимно аз, исках още и още, докато накрая я слушах в просъница, а сестра ми отдавна биваше заспала. Снегът в онези зими на детството беше бял и пухкав. Честите виелици го натрупваха на огромни преспи. Къщите биваха притиснати в бялата пустош, над комините се виеше прозирен пушек от бумтящите печки, заредени с големи цепеници, а мъжете разриваха пътеки колкото да стигнат до кошарите и конюшните, за да нахранят животните. Бяхме пристигнали с автобуса от Русе преди да завали снегът. Виелицата през нощта обаче беше разстлала дебела бяла пелена. Каква радост! Дядо извади шейната. Пързаляхме се, замерях сестричката си със снежни топки, снежинки се топяха по миглите ми, върху устните, а чистите капки бяха сладки и уханни. Търкаляхме се в искрящия от слънцето девствен сняг, детските ни писъци се издигаха към побелелите, натежали от булчинската си премяна и ниско приведени клони на дърветата, към бездънната синя небесна шир.

На другия ден вдигнах висока температура. После баба казваше, че съм бълнувала. Тогава сънувах първия си голям сън.

Намирах се в необикновена черква. Беше извънредно висока и всичко в това сакрално пространство имаше огромни размери. Не можех да отделя поглед от светещия в огненочервено иконостас. Полека приближавах към него. Исках да избягам, но краката не ми се подчиняваха, движеха се без моето участие, въпреки волята ми. В хипнотичен транс наблюдавах как оттам слезе огромен мъж в бяла дреха, която стигаше до глезените на обутите му в кожени сандали крака. Протегна ръка и ме сграбчи. Гърчех се като червей в страховитата му длан. Бавно ме сложи върху нещо като дръвник. Прекърши ме. Счупи ме. Сякаш бях глинено гърне, което той трошеше на все по-ситни и по-ситни парчета. Голяма брадва с бляскаво острие методично се вдигаше и спускаше, вдигаше и спускаше. Белезникаво-кафявата маса постепенно се багреше в червено. Бях ужасена, но в същото време наблюдавах сцената някак отстранено, сякаш гледах филм – вълнуващ, но не ме раняващ пряко. Когато тялото ми се превърна на пихтия, този ужасен бог омеси и оформи кървавата маса в човешка фигурка и я спусна върху пода. Отново бях аз, но по-висока и по-бледа…

През пубертета имах още един силен цветен сън.

Вървя с баба си, майката на баща ми. Отиваме на лозе. Мрачно е, небето е покрито с ниски сиви облаци. Светкавици го раздират. Газя с боси крака в топлата пепел, която усещам като нежна милувка, като лек гъдел. Наоколо няма жива душа. Не прелитат птички, не се виждат дори досадните мухи. Всичко се е притаило в очакване на бурята и задаващия се проливен дъжд. При всеки тътнеж на честите светкавици вдигам глава и дълго гледам бързия бяг на кълбящите се облаци, странните, чудовищни фигури, които се образуват. И както се взирам в небето, облаците изведнъж се разтварят и от тесния процеп се спуска кандило, провесено на дълъг синджир. Пролуката става все по-широка, в нея сияе като емайл къс синьо небе. От висините над нас слиза Богородица с Младенеца. Тя изпълва хоризонта, макар да се вижда до кръста. Върху роклята й с цвят на изумруд тежко пада пурпурна наметка. Младенецът в Нейните ръце е в златна риза. Вцепенявам се от изумление. Не мога да помръдна дори малкото пръстче на босите си стъпала. Небесната царица ми се усмихва и вдига ръка за благослов…

Отдавна съм разбрала, че всеки сън е един подарък от нашето несъзнавано, „драгоценен дар“, както го определя Новалис. През живота си съм имала редица „големи“ цветни сънища, така отчетливи и толкова ярки, че и днес ги виждам, сякаш наблюдавам картина – неизменна и непобутната от мястото си върху екрана на паметта. Сред тях, може би поради особено силните емоции, с които бяха съпроводени, са и тези три ранни пътешествия във владенията на Морфей.

Когато след 90-те години на ХХ век започнах да чета излизащите у нас с половин век закъснение трудове на швейцарския психоаналитик Карл Густав Юнг, с удивление установих, че като ученик на Зигмунд Фройд той не само отделя подобаващото внимание на сънищата, но значително разширява и поставя върху принципно различна основа анализа им като специфична духовна дейност. Бях чела Фройд, но поради личната си опитност, тъй като винаги обилно съм сънувала, отказвах да приема, че сънищата могат и трябва да се свеждат изцяло и единствено до манифестация на подтиснати и изтласкани дълбоко в несъзнаваното сексуални влечения и фрустрации. Затова възприех психоаналитичната теория на Юнг като откровение. Той дефинира съня като „спонтанен автопортрет , в символна форма, на актуалното състояние на несъзнаваното“, освен това вярва, че сънищата имат „едно неосъзнато предчувствие за бъдещите осъзнати постижения“. И с още нещо Юнг зае изключително важно място в моето естествено преосмисляне на живота, което всеки човек прави след определена възраст.

Бях попадала под ударите на публични обвинения, че съм в плен на идеалистическата, разбирай упадъчна, ненаучна, буржоазна философия. Бяха отказали да ме зачислят на свободна аспирантура, защото в текста на завършената дисертация за литературно-естетическите възгледи на д-р Кръстев видяха апология на оплювания професор по естетика и редактор на прочутото в началото на ХХ век списание „Мисъл“. Откриха зле прикрито съгласие и „проповед“ на идеализма в противовес на марксовия материализъм. Другарят Б. Мих., съветски възпитаник и московски зет, заяви с апломб, че ако тази дисертация види бял свят, то той щял да бъде първият, който ще стреля в мен, защото това щяло да означава, че е дошло „вражеско време“. Докато един от най-големите и влиятелни мислители на миналия век, чието влияние не намалява, а расте, ясно противопоставя Духа на материята. За него цялостната личност е почти универсален архетип на духа. Доказателство за съществуването на духовен свят, различен от телесното царство, според Юнг са сънищата и виденията, появявали се и появяващи се както при примитивните народи и в древността, така и при модерния човек.

Духът е нещо безкрайно по-висше от природата. В него божественото се проявява много повече, отколкото в природата. Човекът винаги се е стремил да изяви Духа и на тази цел служи изкуството, органично свързано от зараждането си с религията, която, както казва Хегел, е насочена към сърцето и душата, в сферата на субективността. Според Юнг човекът е естествено религиозен и религиозната функция по степен на сила той поставя редом с инстинкта за секс или агресия. Под религия обаче няма предвид някакъв непоклатим кодекс, догма, защото Бог е тайна. Проблемът за Бога ме е занимавал цял живот. Бях минала и през личния си богоборчески период, и през увлечението по будизма и даосизма, но никога не бях спирала да чета и препрочитам пожълтелите и станали ужасно крехки страници на малоформатното Евангелие от 1943 г. , което неизменно стои до нощната ми лампа. В дните на съкрушени надежди, на неизбежен психологически натиск в десетилетията на комунистическа диктатура утеха и упование намирах в притчите на Исус от Назарет, в Неговата проповед, насочена към Вярата и Доброто. Мечтаех. Фантазирах. Въпреки убедеността, че в рамките на земното си съществуване няма да видя неминуемото срутване на царството на лъжата.

Да посетя Божи гроб за мен беше невъзможен блян, бълнуване на сомнамбул. Нелепо беше да помисля дори, че това е осъществимо. Животът ми в комунистическия лагер, ограден с непробиваема стена и бодлива тел, правеше такава мисъл абсурдна и налудничава. Затворникът с доживотна присъда има възможност единствено да сънува широкия свят и да рисува във въображението си неговите чудеса. В соцлагера, където вегетираха „най-прогресивните и най-свободни“ хора, дори птичка не можеше да се измъкне вън от мрачния зандан.

Семейните предания за хаджилък на деди и прадеди от времето на Османската империя звучаха като фантастични приказки. Тези мъже, а понякога и жени, за които от уроците по история и от романите на Вазов знаехме, че са били роби, обезправени и лишени от свободата да разполагат със себе си, с живота и имота си, бяха предприемали поклоннически пътувания до Ерусалим, траещи месеци. Бяха тръгвали с кервани, натоварени с нужното за трудния преход, скътали в пояса си кемери с жълтици. Бяха изкачвали планински пътища, бяха прекосявали тъмни дъбрави, бяха пили от хайдушки кладенчета, бяха спъвали конете си по росни поляни. С кръст на гърдите и пищов под расото моят прапрадядо хаджи поп Иринчо Петров беше се молил на Божи гроб и обходил Светите места. През първата половина на ХІХ век. В епохата на „черно робство“.

Когато дойде „перестройката“, блянът ми постепенно се превърна в мечта. Но мечта почти толкова абсурдна, колкото беше и преди краха на комунизма. Заредиха се години на едва надмогвана мизерия, макар да имах работа, за разлика от стотици хиляди други хора, останали изведнъж без препитание по времето, когато се вихреше голямото разграбване на всичко чрез тъй наречените масова приватизация и РМД-та, превърнали комунистическата върхушка от идеологически в политико-икономически диктатор.

Въпреки всичко не се разделях с тази мечта. Тя остана сред моите най-силни и неосъществими в превалящия ми живот желания.

Но, както казват старите хора, човек предполага, а Бог разполага!

---

ІІ. ОТВАРЯНЕ НА ВРАТАТА

 

Решението за драстично скъсване с един утвърден през десетилетията начин на живот промени изцяло моето съществуване. За съжаление рядко осъзнаваме, че болестта е особен дар, път за развитие и израстване. Така пропускаме шанса си да разчупим ограничаващите ни рамки от догми, предразсъдъци и страхове, да излезем от коловоза на смазващо ни битие. Затлачваме животворния извор в нас самите. Лишаваме се от опитности, които ни помагат да изчистим душата си от налепите на разочарованията и обидите, да излекуваме раните от състоянията на вътрешна самота и усещане за изоставеност. Мисля, че истинската причина за страданията на съвременния човек се крие в чувството за богоизоставеност.

През 2012 г. добри познати ми предложиха екскурзия до Йордания. Полетът беше до Тел Авив. Щяхме да нощуваме в Назарет, а на другия ден да преминем границата с хашемитското кралство. Маршрутът включваше някои от най-известните библейски места. На връщане програмата предвиждаше да преспим в Ерусалим. Преди от летище Бен Гурион да отлетим за София, можехме да отидем до Божи гроб. Тази възможност беше достатъчна, за да приема предизвикателството без колебание. Още повече, че имаше и еднодневен тур до изгубения град на набатейците Петра, истинска перла в короната на излезлите от руините и тоновете земна маса древни градове.

На седмия ден от екскурзията, 25 април сутринта, след щателна проверка преминахме от Акаба в Ейлат. Поехме по великолепната магистрала на север. Зад нас остана Червено море, а отвъд източния бряг на река Йордан, в опърлената от бялото слънце пустиня, изчезваха чудесата на Йордания. Отминавахме разположени високо по хълмовете китни градини и сгушени в сенките им къщи, нацъфтели розови и бели олеандри, кактуси и жасмин, нежни анемонии. Спряхме да разгледаме величествената крепост Масада, където след тригодишна обсада в началото на 70 г. зилотите, предвождани от Елеазар бен Яир, решават да се самоубият, но да бъдат свободни хора, а не римски роби. След този внушителен урок по човешко достойнство продължихме покрай Мъртво море към духовното сърце на света. Късно следобед вече бяхме в хотела.

Водачът на групата предложи, ако някой иска, да го придружи до Божи гроб преди да затворят храмовия комплекс. Пет-шест души се отзовахме на поканата.

Под огромния купол, покриващ гробницата на Исус, скалата на разпятието, както и многото параклиси, малцина се движеха като сенки в тайнствения сумрак. Не повече от двайсет-трийсет души имаше около мястото, където е било положено тялото на Спасителя след свалянето му от кръста. Обзе ме неописуем трепет.

Розова мраморна плоча. Ярко осветен стенопис, пресъздаващ сцени от разпятието – точно срещу все още отворените порти. В центъра на ротондата огромни свещи от двете страни на пътека от черни и бели мраморни плочи сочат входа към най-святата точка на това сакрално пространство. Пред нас чинно чакаха десетина молитвено вглъбени италиански монахини.

Възрастен гръцки монах стоеше пред тесния вход и регулираше поклонническия поток. Забелязах, че отпуска на монахините по-дълго време за молитва. Случи се, че влязох с трите последни от тяхната редица, което възприех като Божие благоволение. Озовах се в тясно преддверие. Както научих по-късно – параклис на Ангела. На това място Мария Магдалина, потърсила в неделята след Пасха тялото на Исус, среща Господния вестител, чийто вид е като светкавица. „Няма го тук – рекъл. – Той възкръсна“. От този параклис се влиза в светая светих, в пещерата.

Преживяването ми имаше необикновена емоционална сила. Всяка клетка в мен трептеше и вибрираше в унисон с енергията, излъчвана от нишата в скалата. Когато положих длани върху мраморната плоча, покриваща ложето от 1555 година насам, усетих убождания като от много фини иглички и спазъм сви гърлото ми. Сълзите, които едва сдържах, потекоха щом излязох от ярко греещата, украсена с икони и десетки кандила пещера, където денонощно светят 42 лампи.

По тясна каменна стълба се изкачваме на Голгота. Параклис отбелязва мястото на смъртта на Исус. Скалата, където е бил побит кръстът на мъчението, е покрита със стъклен похлупак.

Вижда се пукнатината, появила се при земетресението в мига, когато след като извиква „Елои, Елои, лама сабахтани!“ Исус издъхва, а храмовата завеса се раздира отгоре до долу. А днес душите на милиони последователи на Христос, изтръпнали от ужас и състрадание, ако бяха поети, биха излели чувствата си като Елизабет Браунинг:

„Викът на осиротелия Емануил
Разтърси целия всемир;
Тъй бе самотен и немил:
„Боже Мой, Боже Мой,
Защо съм изоставен?“

Тъмнина е. Всичко се е притаило в очакване на неизбежното.

Мълчим и ние. Всеки е потънал в своите мисли. Устни се движат безмълвно. Свещи горят, а пламъкът им изпраща към небето молитвите, родени в глъбините на сърцата. Усещам мистично присъствие. Въздухът е наелектризиран и пропит от източни благовония.

Но тук не разпознавам мястото от моя нявгашен сън като босоного момче…

С широко разтворени ноздри поемам уханието на светото миро, което монах с дълга посребрена брада разлива върху мраморната плоча на помазанието. Върху нея тялото на мъртвия Христос е повито в чиста плащаница от Йосиф Ариматейски, преди да го положи в новия си гроб. Вярващите попиват с памук и кърпи сместа от смирна, алое и ароматни масла. И пред мен оживява една друга сцена.

Витания. Наближава Пасха. Рави Исус от Назарет е отседнал в къщата на Симон Прокажения. Докато е на трапезата, красива смугла жена с червеникава къдрава коса, подаваща се под синьо покривало, го приближава. Облечена е в дреха от персийска коприна, обута е в лаодикийски сандали. Носи алабастров съд, пълен с миро от драгоценен нард. Лицето й свети в екстаз. Лека и гъвкава е като газела. Ласките на пръстите й са по-приятни от вино и от ароматни масла. От устните й капе мед и мляко. Тя счупва съда и излива върху главата Му своето съкровище. Скъпоценното благовоние е за помазване на царе. Сега обаче жената помазва своя любим Рави за погребение. Назовавам я Мириам. В моите представи това е Мария Магдалина, онази, която живелият през 185-254 г. патриарх Ориген нарича Сестрата/Невеста от „Песен на песните“: „Черна съм, но съм хубава, йерусалимски дъщери, черна съм като кидарските шатри, но съм хубава като платната на Соломоновите шатри. Не ме гледайте, че съм мургава, защото слънцето ме е пекло…“ Същата, която признава пред Бог своята чиста любов: „Докато царят седи на трапезата си, моят нард ухае. Любимият ми е за мене като торбичка със смирна, ще прекара нощта между гърдите ми. Любимият ми е за мене като китка къна в лозята на Ен-гади“. Онази с очи като на гълъбица, с коси като стадо кози, които се спускат от Галаад, със зъби като току-що остригани и изкъпани овце, със слепоочия като резенчета нар, с гърди като близначета на газела, които пасат сред кремовете.

Почти не спах през нощта там, на деветия хотелски етаж, в ъгловата стая колкото гнездо на голяма птица с прозорец, вдигнат на метър и половина от пода. И причината съвсем не бяха хилядите на големия площад долу, които пяха, танцуваха, радваха се на фойерверките, надуваха свирки и ядяха лакомства до 6 часа сутринта след националния празник на Израел. След закуска тръгнахме към Божи гроб. За втори път стъпих върху шлифованите от милиони човешки стъпки големи каменни плочи и поех особения въздух, напоен с дъха на ароматни масла и екзотични билки. Сега редицата от чакащи се виеше като змия, захапала опашката си, захващаща в плътен пръстен мрачната и стегната с метални винкели едикула. Туристи от всякакви народи и раси се притискаха с надеждата да минат по-напред и по-бързо. Чуваше се говор на десетки езици. Думи се преплитаха, догонваха, настигаха и задминаваха. Мъже и жени, една невероятна смесица от лица, фигури и пъстрота на облеклото, стискаха свещи, показваха си икони, купени преди това от някое арабско магазинче, подвикваха си или стояха привели глави в отстранено мълчание. Но в това разноезичие и глъч отделих няколко свързани думи: „А това е коптският параклис. Тук може да се пипне онази част от камъка на гроба, където е била положена главата на Исус“. Жената, изрекла това, беше от нашата група. Преди шест месеца идвала на екскурзия в Израел…

Обикаляме църквите и параклисите. Църквата „Жените мироносици и Мария Магдалина“. Църквата „Свети Яков, брат Господен“. Църквата „Света Мария Египетска“. Църквата „Свети 40 мъченици“. Параклиси. Още църкви. Други параклиси. Появявали са се по различно време. Строили са ги различни народности. Събаряни многократно. Възстановявани. Всяко време е оставило своя отпечатък. Сребърни обкови. Бронзови свещници. Помътнели и покрити с плесен стенописи. Богато украсени икони. Кандила. Има занемарени, полутъмни параклиси, чиито стопани са измрели или са се отказали от тях. Както сме направили ние, българите. Има обаче блестящи, отрупани със злато, скъпоценни камъни и шедьоври на ювелирното изкуство големи икони и цели иконостаси, към които всеки нов ден прибавя още блясък и великолепие. Католици, православни, протестанти, копти , арменци, а и откровени атеисти и просто любопитни туристи оставят своята лепта, принасят дарове от благодарност за изпълнена молитва или като чисто жертвоприношение.

До тръгването към летище Бен Гурион остава час и половина. Местната екскурзоводка предлага, ако някой иска, да ни покаже Виа долороса. Потегляме от Божи гроб с идеята да стигнем до Гетсиманската градина. Движим се по тясна наклонена уличка, в типичен за Близкия Изток арабски базар. От двете страни над главите ни висят дрехи, килими, кожени чанти, лъскави шалове. Вървим край купища обувки, сувенири, местни лакомства и ядки. Носят се миризмите на фалафел и на остри подправки. За секунди се задържаме тук-там, за да отбележим наличието на числа, обозначаващи споменатите в евангелията места на важни събития от последните часове на Исус. Като се отдалечаваме от Божи гроб, отдалечаваме се и от пазарската шарения и гюрултия. Вървим бързо, задъхваме се, но за 45-те минути, с които разполагаме, за да успеем да се върнем навреме за отпътуването към летището, искаме да извървим колкото се може повече от пътя на болката и плача, да видим храмове и места, свързани с Новия завет. Поглеждаме арменския параклис, където Исус пада за първи път. Над входа е поставено релефно изображение на Спасителя, затиснат от кръста. Тук пък Исус се свлича за втори път. А ето и мястото, където според преданието Вероника е избърсала с кърпа лицето Му от потта и кръвта. Тук Симеон Киринеец поема кръста…

Въпреки бързането, не успяваме да стигнем до Гетсиманската градина!

През годините, четейки евангелията, най-живо съм си представяла именно нея. Многократно бях преживявала бездънната самота на Исус, когато в мрака на нощта мълви в молитвен екстаз: „Авва Отче! За Тебе е всичко възможно; отклони от Мене тая чаша; но да бъде не каквото Аз искам, а каквото Ти.“ Но докато Той „се ужасява и тъгува“, както свидетелства евангелист Марко, Неговите ученици, въпреки обещанията си, все биват надвити от съня. И удря часът, предречен от Писанията, Синът Човечески да бъде предаден от своите и заловен. На хвърлей от това осветено от Исусовите молитви място тръгнахме обратно. Огорчението ми беше безпределно. Елеонската планина и сгушената в пазвата й Гетсиманска градина се отдалечаваха като недостижим мираж. След няколко часа зад гърба ни щяха да останат завинаги и Ерусалим, и Обетованата земя, която Мойсей показва на евреите от връх Небо, преди да предаде Богу дух.

Тогава се зарекох, че ще се върна!

---

ІІІ. БЛАГОСЛОВЕНА ЗЕМЯ

 

Последният ден на октомври 2014 година. Летим с Боинг на EL AL. Аз съм на ред 24, в средата. Вдясно от мен седи усмихната и много чаровна млада еврейка. Вляво – около 50-годишен хубав мъж с прошарена светла коса и памучна риза на светлосини и бели квадратчета, също евреин. Разговарят със съседите си отпред и с тези вляво от пътеката. Тази изолираност от моите спътници ми дава възможност да се потопя в сладостното предчувствие за новата среща с древния Йерушалайм.

Автобусът, който ни очаква на летището, поема към ябълката на раздора между евреи и араби. Броени часове преди да пристигнем еврейска кръв беше пролята на метри край стената, разделяща Ерусалим от Витлеем, съвсем близо до пропускателния пункт, през който преминахме по-късно вечерта в палестинската автономия, за да се настаним в хотел „Парадайс“. Следите още личаха…

Мнозина от групата вадят фотоапарати и бързат да запечатат пейзажа край магистралата, растителността, която прави силно впечатление, стъпаловидно терасираните червени каменисти хълмове от двете страни на пътя ни, където всяко стъпало е грижливо насипано със слой плодородна почва. Пропътувахме 25-те хиляди квадратни километра на Израел на север и на юг. От запад до изток. Покрай река Йордан и Мъртво море. Покрай Генисаретското езеро и Голанските възвишения. Покрай Средиземно море. Движихме се все по пътища, за каквито всеки шофьор мечтае. Които радват сетивата и най-вече очите с подредените, оградени и номерирани фиданки отстрани, с нависналите облаци от виолетови бугенвилии, с шумоизолиращите платна, с чистотата и вниманието дори към най-дребния детайл.

„Вместо да си дадат парите за по още една баничка, евреите ги хвърлят за асфалт!“ – жлъчно се пошегува съпругът на приятелката ми и предизвика смях у замлъкналите от изумление мъже наоколо. Тази реплика предизвика взрив от горещи коментари. Колко трябва да си лицемерен и лъжлив, или ако не си такъв, то да си изумително тъп, за да твърдиш, че по-важно е да раздадеш по 4,50 лева на четиристотин хиляди пенсионери, отколкото да вложиш средства и усилия в изграждането на магистрали и първокласни пътища, без които ничия икономика не може да се развива и без които няма модерна държава. Впрочем подобна на израелската пътна мрежа има и в Йордания. Убедена съм, че това е една от личните заслуги на европейски възпитания и светски настроен крал Абдула ІІ.

Но българските поклонници и послушници на евразийската сатрапия нямат интерес да управляват държава с богато и проспериращо население, а смазани и унижавани всекидневно и по всякакви начини поданици. Затова малко ги е грижа дали този презрян човешки отпадък троши колите си по изровените тесни пътища, нито се стряскат, че при катастрофи у нас загиват повече хора, отколкото в горещи точки на планетата при бойни действия. Пътищата ни, осеяни с паметници и кръстове, приличат на гробище, в каквото постепенно превръщаме заради мързел, простотия , завист и безбожие цялата си райски красива земя. Оплакваме се, че сме малки и слаби. Че са нищожни ресурсите ни.

Кръстосвайки обаче с бързите автобуси и Йордания, и Израел си дадох сметка колко лъжлив и безпочвен е нашият жалостив хленч, колко лицемерно е поведението ни. Докато не преодолеем съсипващия ни мързел, култивиран у нас през годините на най-антихуманния социален експеримент – комунизма, когато всеки чакаше да му „дадат“ – работа, привилегия, възможност да открадва от „народното“, кола, жилище, образование; докато не престанем да се изживяваме като жертви, надяващи се някой да дойде и да ги „спаси“; докато не възродим инициативността си като човешки, творчески личности; докато не отхвърлим стария манталитет и не започнем промяната от самите себе си, ще кретаме в опашката на Европа.

Израел е с четири пъти по-малка площ от България. Йордания има площ 89 544 км2 и население под 6 милиона. Като изключим плодородната долина на река Йордан, преобладаващата част от територията на двете съседни държави е пустинна. Но особено евреите за някакъв половин век са превърнали пустинята в райска градина, а ние за същото време от рай направихме земята си, селата си, градовете си, душите си една изгорена, безплодна пустиня.

И се сещам за пророчествата, че когато Бог събере в последните времена евреите, разпръснати сред останалите народи, Обетованата земя, станала за две хиляди години място на мерзост и запустение, ще разцъфти отново, ще се изцелят вгорчените води, ще се напълнят с риба и благодат.

Елик, екскурзоводът, на своя остарял и с объркана граматика прелестен български ни казва докато се отдалечаваме от летището, че нашето пилигримство ще започне от…Гетсиманската градина! Вътрешно ликувам и имам желание да запея, да прегърна някого, да се усмихна и на най-мрачния човек.

Над нас сияе нежносиньо небе. Леки облаци димят в дъното му. Златиста светлина обгръща проснатия в далечината отвъд долината Кидрон великолепен град. В древността са го оприличавали на елен, който грациозно скача от хълм на хълм. Гледката оттук, от полите на Елеонската планина, е величествена. Белите каменни стени, порти, кули, храмове и стъпала блестят под косите лъчи на догарящото слънце. То ни облива с меки лъчи, гали ни с кадифена длан и си играе с потрепващите на тънките си стъбла късни цветя. Дълбоко поемам замайващия аромат на непознати треви, на въздишащи кипариси и на звънтящи тънки и остри маслинови листа. Някои извеждат названието на това магическо място от арамейското „гат-шамна“,сиреч „преса за маслини“. Други казват, че „Гетсиман“ означава „тоз, който върви по благоухания“.

Ето я пред нас градината на благоуханията! Вековни маслинови дървета. Внушителните им дънери са старчески разкривени, сиво-кафявата им кора е грапава и напукана, а клоните им са изковани от чисто сребро. Ниска ограда. Върху подравнена и посипана с пясък подкова надпис от еднакви камъчета „PЕACE“. Над нас – пояси от тъмни кипариси и маслини. Докосвам грапавия камък, където Исус по време на нощното си бдение моли своя Отец ако може, да го отмине горчивата чаша. Нито дъждът през изминалите две хиляди години е отмил следите от Неговото присъствие, нито слънцето е изсушило Неговите сълзи. Три пъти за своите 33 години плаче Синът Човешки: за бъдещото разрушение на Ерусалим и неговото запустение и омерзение; когато вижда съкрушените от скръб Марта и Мария заради смъртта на брат си Лазар и тук, в нощта на изпитание и надмогване на човешкото. Видими за духовните очи, словата Му са гравирани върху сърцевината на камъка. А когато дойде отново да съди живи и умрели за делата и помислите ни, думите „Да бъде Твоята воля, Отче, не моята“ ще се изпишат с огнени букви върху небесната твърд. Като предупреждение да се смирим и да прекършим остриетата на горд

Свързани новини: