Маргарита пиела вино и гледала в земята. Червената коприна на роклята и придавала на косите и блясъка на пожар. От време на време повдигала очи и обхождала с поглед седящите на трапезата, но в замъглените дълбини на зениците и нямало нито огън, нито усмивка.

Облегнат на рамката на врата стоял висок, много слаб грузинец с изпито лице и тъжни очи, облечен в стар костюм, и наблюдавал Маргарита без да помръдне.

Това бил бедният художник Нико Пиросманишвили. Той обичал Маргарита. Тя била за него единственият човек на света. Всяка педя земя, необходена от Маргарита, за него била късче пустиня. Но там, където оставали следите и, била благословена земя. Всяка песъчинка от нея греела като мъничък диамант.

Така, очевидно, биха възпели чувствата на Пиросмани иранските поети от средна ръка. Но все едно, те щяха да са прави, независимо от цветистата реч.

Ден, в който Нико не чувал гласа и, за него бил най-глухия ден на земята.

Извънмерната любов предизвиква желания, непознати на трезвия човек. Та на кой човек в нормално състояние би хрумнала дивата мисъл да целуне човешкия глас или нежно да погали по главата пееща чучулига?

Пиросмани понякога изпитвал изненадващото желание внимателно да докосне вибриращото гърло на Маргарита, докато тя пее, желание само с един дъх да се слее с този тайнствен глас, с тая топла струя въздух, която издава такъв великолепен, вълнуващ звън.

Хората казват, че извънредно голямата любов покорява човека.

Но любовта на Нико не покорила Маргарита. Така поне смятали всички. И все пак не можело да се разбере наистина ли било така. Самият Нико не можел да каже. Маргарита живеела като насън. Сърцето и било затворено за всички. Красотата и била нужна на хората. Но, очевидно, не била нужна на самата нея, макар да се грижела за външността си и да се обличала добре. В шумоляща коприна и ухаеща на източни парфюми, тя изглеждала като въплъщение на зрялата женственост.

Но имало в тая нейна красота нещо грозно и, сякаш, тя сама го разбирала.