В началото това лятно утро не се отличавало от другите. Все така неумолимо, изпепелявайки всичко наоколо, слънцето се надигало от Кахетия, все така ревели магарета, привързани към телеграфни стълбове, все така мустакати мъже със свиреп вид минавали по улиците с големи бидони и неохотно подвиквали: "Нафта! Нафта!", предлагайки на домакините керосин.

Всичко било както винаги: Реката шумяла при мелницата около Магарешкия мост, рядко прозвънвали полупразни трамваи.

Утрото още дремело в една от пресечките на Сололаки, сянка лежала върху посивелите от времето ниски дървени къщи.

В една такава къща били отворени малките прозорчета на втория етаж и зад тях спяла Маргарита, покрила очи с рижави ресници.

Утрото наистина било най-обикновено, ако не знаеш, че това бил рождения ден на Нико Пиросманишвили и ако именно в това утро в тясната пресечка на Сололаки не се появили каруци с рядък и лек товар.

Товарът видимо бил толкова лек, че каруците даже не скърцали под него, а само едва чуто похлопвали, подскачайки по големите камъни на моста.

Каруците били пълни догоре с отрязани, напръскани с вода цветя. От това изглеждало, че цветята са покрити със стотици мънички дъги.

Каруците спрели до дома на Маргарита. Каруцарите, които разговаряли полугласно, започнали да свалят снопове цветя и да ги трупат по тротоара и паважа пред прага.

Когато първите каруци си заминали и пред къщата вече било затрупано с цветя, дошли други. Изглеждало, че каруците са докарали тук цветята не само от цяло Тбилиси, а от цяла Грузия.

Ароматът на цветята изпълнил сололакската улица. По прозорците се появили първите домакини. Те припряно разресвали смолистите си коси и жадно наблюдавали невижданото зрелище: каруцарите, най-обикновени каруцари, а не легендарни керванджии от "Хиляда и една нощ", затрупвали с цветя цялата улица, все едно искат да потопят къщите до втория етаж.

Смехът на децата и възгласите на домакините разбудили Маргарита. Тя седнала в леглото и вдишала. Цели езера от аромати – освежаващи, ласкави, ярки и нежни, радостни и тъжни – изпълнили въздуха. Това може би бил ароматът на небесните простори, останал след бавното преминаване на нощната звездна сфера над нашата земя, или ароматът на кълн, който дълго време е лежал затворен под обвивката на обикновена цветна семка, а сега е освободен от водата, топлината и крепките соли на земята.

От двете страни в началото на пресечката вече се събрала и шумяла тълпа. Хората се кокорели от невижданото зрелище.

Необяснимостта на случващото се смущавала хората и затова никой не се осмелявал да стъпи на този цъфтящ килим, стигащ до колене.

Що се отнася до децата, те даже можело да се загубят в купчините цветя. Затова жените, изпълнени с възхищение и разбиране за тайната, стъпили плътно до изтърканите си и до болка познати прагове, здраво стискали децата за ръка и не ги пускали.

Какви ли цветя нямало там! Безсмислено е да се броят!

Късен ирански люляк. Там във всяка чашка се криела малка като песъчинка капка хладна влага, пикантна на вкус. Гъста акация с листенца като разтопено сребро. Див глог – ароматът му бил толкова по-силен, колкото по-камениста била почвата на която е расъл. Нежно синьо великденче, бегония и множество разноцветни анемони. Изящни орлови нокти в розов дим, червените фунийки на грамофончето, лилии, мак, винаги израснал на скалите там, където е паднала макар и най-малката капчица птича кръв, латинки, божури и рози, рози, рози във всички размери, всички аромати и всички цветове – от черно до бяло, от златно до бледо розово като утринна зора. И хиляди други цветя.

Развълнуваната, макар и още нищо не проумяваща, Маргарита бързо се облякла. Сложила си най-хубавата, най-богата рокля и тежки гривни, прибрала бронзовите си коси и, докато се обличала, се усмихвала, без сама да знае на какво. После се засмяла на глас, после на очите и се появили сълзи, но тя не ги бършела, а само ги изтръсквала с бързо движение на главата. От това сълзите се разлитали в разни посоки и още дълго горели върху роклята и.

Тя се досещала, че този празник е организиран за нея. Но от кого? По какъв случай? И в този момент се сетила, че, ако не бърка,  е рождения ден на Пиросмани. Може би той и е изпратил тези планини от цветя по случай този полузабравен ден. Но защо не за нейния, а за неговия рожден ден?

В това време един човек, изпит и бледен, се осмелил да престъпи границата на цветята и да тръгне по тях към дома на Маргарита.

Тълпата го познала и се смълчала. Това бил бедният художник Нико Пиросманишвили. Откъде ли бил взел толкова пари, че да купи тези планини от цветя? Толкова пари!

Той вървял към дома на Маргарита, опирайки се с ръце по стените.

От къщата насреща му изтичала Маргарита, още никой не я бил виждал толкова бляскаво красива, прегърнала Пиросмани през слабите, болни рамене и се притиснала към овехтялата му куртка.

– Защо? – попитала Маргарита, задъхвайки се. – Защо ми подаряваш тая планина от цветя на рождения си ден? Нищо не разбирам, Нико.

Пиросмани не отговорил. Но Маргарита с цялото си същество, с всички нерви, с всичката кръв, биеща в тялото и, разбрала и без отговор силата на неговата любов и за пръв път целунала страстно Нико по устните. Целунала го пред лицето на слънцето, небето и обикновените хора – жителите на тбилиския квартал Сололаки.

Някои хора се отвръщали, за да скрият сълзите си. Хората мислели, че голямата любов винаги намира пътя към любимото, било то и хладно сърце. Защото на всички било известно, че Пиросмани обичал Маргарита, но тя не го обичала, а само го съжалявала за неговия горчив и труден живот.

Историята за любовта на Пиросмани разказват по различни начини. Аз ви предадох един от тях. Записах го кратко, без да се задълбочавам в достоверността. Нека с това се занимават придирчивите и скучни хора.

Но за едно нещо не мога да премълча, защото то е една от най-горчивите истини на Земята – скоро Маргарита си намерила богат възлюбен и напуснала Тбилиси.