Един от най-заслужилите публицисти и радетели за каузата на справедливия анализ и осмислянето на комунистическото минало е Васил Станилов. Многогодишен издател на легендарния седмичник АНТИ (Про & Анти), стопанин на Работилница за книжнина, където излязоха например неповторимите сборници със свидетелски показания за годините на смърт, терор и мъка “Писахме да се знае” той е и днес непоправимо млад и неуморен работник в Захаристояновия смисъл на думата.

Интересите и вълненията му се простират от въпроси за чистотата на българския език през темата за вековното противоборство на руската ненаситност срещу България до всички аспекти на българската независимост. От едноименния вестник “Независимост”, който Васил издаваше през 1990 г. е и приложената илюстрация

За 90-тата годишнина от Атентата в църквата Света Неделя Васил Станилов изпрати специално за блог Де зората следния свой нов текст.

М.Р.

Васил Станилов

Ленин милозливо е нарекъл левичарството  „детска болест на комунизма.”. За обитателите на друга планета това определение насочва представите към някаква невинна игра, лекомислена забава, будеща насмешка. За хората от ХХ век левичарство се оказа не детска болест, а чудовищна пандемия, ог която до днес страда цялото човечество. Нещо като биологично оръжие с глобален обсег, разпространяващо се по наследствен, университетски и най-вече финансов път.

На 16 април се навършват 90 години от Атентата в църквата  „Света Неделя“. Загиват 134 души, ранени са 500,  по-късно умират много от тях. Убитите военни чинове от такъв ранг са много повече от падналите през войните: 12 генерали, 15 полковници, 7 подполковници, 3 майори, 9 капитани. Сред руините намират смъртта си депутатите д-р Недялко Колушев, Н. Рачев и Хр. Цанев,  множество граждани, сред които и деца.

Вече по-голямата част от фактите, свързани с това мероприятие са известни. Използвам този гнусен болшевишки термин, защото той много точно пасва на това ужасно събитие. Това е вторият резервен сценарий. Първият е бил: убийство на царя и атентат в храма „Александър Невски”. Съдбата решава първият вариант да отпадне.

Представителят на БСП доц. д-р Димитър Генчев в дискусия по този повод заяви:”Атентатът е осъден, но не е разбран.” В по-нататъшното му поведение се видя, че няма предвид  извършителите и подбудителите, а техните мотиви. Според него те се крият в потушаването на метежа през септември 1923 г. И се подразбра, че кървавите злодеяния след 9 септември 1944 г. пък се обясняват с начина, по който българското правителство се е отнесло към организаторите и извършителите на най-чудовищното масово убийство за онова време..

Навярно не е необходимо да се напомня, че главните следдеветосептемврийски управници на България почти до един са преки или косвени участници в атентата през 1925 година. Тяхната кръвожадност ни дава право да отречем категорично техните твърдения, че Христо Ботев имал уклони към комунистическата идеология. Начинът, по който е превзет корабът „Радецки”, рицарското отношение на революционера към капитан Еглендер подсказват, че Ботев няма нищо общо с техния людоедски манталитет. Достатъчно е да се каже, че атентаторите освен взрив са сложили в купола на църквата и съдове със сярна киселина, за да увеличат злосторническия ефект.

Пример за джентълменско поведение дават други български атентатори – Солунските. Македонските четници, които отвличат мис Стоун, също дават пример за човечност….

Връщайки се по-назад в годините навярно би трябвало да мислим, че потушаването на Владайското въстание през 1918 г. е грешка, довела до събитията през 1923 г. Може би е трябвало да се оставят разбунтувалите се войници да завладеят столицата на България, да обявят република и да потърсят естествения си съюзник в лицето на току-що създадената Съветска република, която може и да не е била пряк насърчител и помагач, но е дала вдъхновяващ пример. А след това какво е чакало българския народ, ако са вземели властта, се видя през 1944 година.

Фактът, че оцелелите организатори в атентата на 16 април са избягали в Русия, от мнозина се отхвърля като доказателство за съучастничеството на Москва. От гледна точка на юридическата логика те са прави.

Но твърде многото исторически съвпадения в тази посока будят сериозни съмнения:

На 20 февруари 1892 г. в Цариград пристигат българите Орловски и Дражев, които биват приети от руския посланик Нелидов. На 24 февруари те нападат българския дипломатически агент Вълкович и го убиват. След това се опитват да се качат на руски кораб за Одеса, но не успяват, защото нямат редовни документ. Преспиват в руското посолство и на другия ден вече със съдействието на посланик Нелидов, успяват да заминат за Русия.

Убийците на Стамболов също бягат да се спасяват в Русия. Твърдят, че единият от тях, оцелял след сталинските нежни грижи, се върнал в България и като починал, ковчегът му бил изложен за поклонение в Дома на българо-съветската дружба.

Но онова, което прехвърля границата на съмненията са митингът в Москва в памет не на загиналите, а на обесения атентатор Мариус Фридман. И поемата на руски поет в негова чест, която се разпространява в съветската столица!?
Търсейки истинските подбудители¸ нека зададем въпроса „Qui bono?”. (Кой има интерес?) Отговорът се крие в нашата история.

Още Георги Сава Раковски в брошурата си „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите пише: „Руският княз Светослав, щом влезе в България, почна да плени и граби и поиска му се даже да я завладей…” Прогонен, Светослав при отстъплението си набива на кол десетки хиляди българи.

За да загуби Самуил битката с Василий Българоубиец са помогнали руски полкове, сражаващи се на страната на византийците.

Създаването на „независимо” българско княжество е трябвало да послужи само като прикритие и етап от завладяването от Русия на подстъпите към Константинопол по западния бряг на Черно море. В продължение на десет години  царското правителство влагало колосална енергия за укрепване на господството си в новообразуваната квазинезависима държава, като пускало в ход всички средства на азиатско-византийската дипломация – от масовата корупция и подкупи на политически гешефтари и армейски офицери до организирането на военни бунтове и държавни преврати, до вербуването на убийци и отстраняването на пречещи на плановете му държавни дейци на България.

Ужасяваща, ненадмината по своята вулгарност картина разкриват секретните инструкции и донесения на царски министри и дипломати, извънредни емисари и чиновници. Пожълтялата хартия на тези документи пази забележки на монархическия молив. Александър ІІІ е бил в течение на всички престъпни замисли, планове и подвизи на многобройната шайка дипломати и нелегални агенти. Той всичко знаел и всичко одобрявал. Той изпращал лично нему известни емисари.

Съобщенията за терористични актове и убийства, носещи неприкрити следи от причастността към тях на правителствени агенти, не предизвиквала у него никакво възмущение. „Всемилостивото” му сърце трогвали само съобщенията за неуспехите и печалната участ на завербуваните от царските агенти българи, върху които се стоварвал юмрукът на страната, отстояваща своята независимост и свобода”. Това го е писал не кой да е, а самият Васил Коларов.

“Пътят на Русия към Цариград значи за нас политическа смърт… ако русите влезат още веднъж в България, под един или друг предлог, то те вече не ще излязат. Ний трябва да разберем, че опасността за нас иде от Русия и към нея трябва да водим една систематическа отбранителна политика, като се опираме на всички враждебни ней елементи.” А това са думи на болшевишкия комисар Кръстьо Раковски.

През 1885 г. , когато сърбите ни нападат, Русия изтегля своите офицери от младата българска войска, като по този начин иска да подпомогне нашите нападатели.

През 1912 и 1913 година руският император Николай ІІ вместо да бъде арбитър, както е уговорено, насърчава нашите противници да ни нападнат и дори става кръстник на румънския полк, участвал във вероломното нападение срещу България. Турция, получила уверение за ненамеса от Русия, си връща земите, които България е получила съгласно Лондонския договор.

Мнозина от идейните бащи на социалиста доц. д-р Димитър Генчев са се изказвали по тази тема. Димитър Благоев пише: “Русофилството е грубо политическо суеверие, умишлено култивирано сред народните маси; политическо знаме, вървенето и воюването под което неизбежно води към предателство и национална катастрофа. Защото русофилите, плувайки безогледно във водите на руската дипломация, неизбежно и фатално правят от България едно сляпо и послушно оръдие в ръцете на руската завоевателна политика на Балканите”.

Добре е да се замислим кои са тази, които предлагаха и продължават услужливо да предлагат под една или друга форма България за съветска република, като за целта са готови да си служат с методи, напомнящи атентата преди 90 години!

Изт: bitrebels.com

Откакто имам тъпфон се уверих, че го използвам предимнио за…четене на книги. Ровичкам главно из Читанката, където ще намерите и собствените ми произведения. Правя го основно заради лесната навигация, заради множеството файлови формати и, разбира се, защото е безплатно. Домът ми продължава да е отрупан с хартиени книги, но не мога да кажа с ръка на сърцето, че този факт продължава да ме кефи. Не съм спрял да ходя по премиери. Не съм спрял да колекционирам томчета с автограф. Не съм спрял да давам назаем, да обменям, да събирам книжни издания, не съм спрял и да купувам от книжарниците.

ОБАЧЕ хартиените книги губят постепенно мястото си в моя живот.

Както морално-физически, така и пропорционално-статистически го губят.

И това е необратим процес.

Ето ви няколко добри причини защо:

1/ Скъпи са

15-20 лв за томче се равнява на дневната заплата. В провинцията. Извинявам се много, но дори да си ерген, дори да си без жена и деца, дори да си без ипотека, без потребителски заем и без кредитна карта, последното нещо, за което ще похарчиш ЦЯЛАТА си надница е книга. Най-малкото, преди това ще си купиш поне сирене, хляб и яйца, за да си забъркаш един омлет. И няма да ти останат за книга….

2/ Обемни са

Ми, заемат ебахти многото място! Вече ги държа на склад. И вкъщи си имам. И складът е пълен. Какво значи това? Това значи, че нито аз, нито друг ще ги отвори тези книги, ще ги разлисти, ще ги прочете. Никой никога няма да се поинтересува от тях. Обречени са да изгиният от влага или да изгорят в пожар, или да бъдат затрупани от земетресение, или да ги предадат на вторични суровини. Или да ги изядат мишките. Кофти край за световното литературно наследство, не мислите ли? А виждали ли сте отрупаните с книги библиотеки на вашите родители? Те заемат 1/8-ма от хола. Чели ли сте някога, някак, поне 1/80-та от тях?

3/ Тежат

Сигурно книгите, които съм събрал през живота си, вече надвишават един тон.

4/ Непреносими са

Никъде не можеш да отидеш с тях. Нуждаеш се от специализиран транспорт. Смених 20 квартири, повечето книги раздадох, някои забравих, други изхвърлих. И пак не мога да взема, дори малкото, което е останало, с мен. Просто е невъзможно. За почивките преди избирах един-два тома, сега ходя на море и на планина с 20-30 романа, понякога и със сто. В тъпфона.

5/ Неудобни са

Заемат неприличен обем. По летищата ги таксуват като екстра багаж. А съдържат толкова малко текст… Дори в сравнение с една средновековна дискета, с една допотопна флашка или с един дървен таблет.

6/ Непродаваеми са

Само букинистите знаят как да продават стари книги. Мен техният занаят не ме интересува. Ако им ги оставя на консигнация, ще чакам до пенсия, за да изкарам 30-40 лв. Повечето хора им ги подаряват от жалост по самите книги, защото не им се занимава и трябва да разчистят вкъщи, а не защото от вторични суровини не биха изкарали повече, при това – веднага. Все пак, книгите си тежат. Виж точка 3.

7/ Абсолютна загуба са на време

На новия си адрес заварих „в наследство“ почти цяла библитека. Две седмици подред влизах в тоалетната сутрин и лягах в леглото вечер с различна книга под мишница. 99% от тях са a fucking waste of time. Това, че е издадено на хартия не значи, че става за четене.

8/ Колекционерска стойност имат само копията с автограф

Колекционирам книги с автограф, защото има вероятност поне един от авторите им някога да умре и да се прочуе. Докато съм жив. Тогава ще имам възможност да продам копието на търг. Повечето писатели получават славата и признанието си посмъртно. Успелите, пък, се самоубиват. Или се пропиват. Или първо се пропиват и после се самоубиват. Или умират в самолетна / автомобилна катастрофа. Или се разболяват от рак. Или ги екзекутират. Или тънат в бедност, за да може после да ни наблюдават от банкнотите. Повечето банкноти са некролози на мъртви писатели. Тъжна професия е писателската! Четете биографии. В претрупаната библиотека на вашите сигурно има и доста такива.

9/ Между миналото и бъдещето в десет от десет случая ще заложа на бъдещето

Гугъл променя алгоритъма си, за да улесни търсенето с мобилни устройства. Амазон продава повече електронни книги, отколкото копия на хартия. Навсякъде около мен се разкарват зомбита, забили поглед в мобилните си устройства. С напъхани в ушите слушалки. Откъснати изцяло от света. Аз самият чета все повече и повече книги на мобилното си устройство и все по-малко и по-малко книги на хартия. Един процент от книгите, които поглъщам чрез лаптоп, таблет или тъпфон са платени, 99% са безплатни. По-малко „обръчи“ имам за прескачане. На един клик разстояние са. Лесно достъпни. Едва ли бих могъл да очаквам нещо различно от своите читатели. Такива са младите. Такова е бъдещето.

10/ „Ама, все пак, ароматът на хартия си е друго!“

Подобно твърдение показва, че си морално (или физически) остарял. Че робуваш на клишета. Че не си в час. За да угодя на твоя „хартиен романтизъм“ примерно аз, като писател, трябва да избирам между два варианта: а/ да затворя новия си роман между две хартиени корици в обидно нисък тираж и да позволя на издатели и разпространители да ограбят 90% от коричната му цена или б/ да си бръкна дълбоко в джоба, за да се самоиздавам, саморекламирам и саморазпространявам, ограничавайки аудиторията си до минимум, само и само някой „хартиен романтик“ да похарчи дневната си заплата за хартиения ми „шедьовър“. Има си принтери за хората, които все още не могат да четат „от екран“.

Тихомир Димитров