Едно желязно момченце имало любима приятелка – стъклено момиченце.

Когато момченцето я видело, се удряло по гърдите и се получавал такъв звук:
– Баммм!

А момиченцето му отговаряло:

– Дзъннн!

И те се разбирали един друг. 

Но веднъж момченцето направило "Баммм!", а "Дзъннн!" в отговор не чуло. Още веднъж бамнало – никакъв отговор. Пак ... Отново и отново на всеки свой сигнал в отговор получавало мълчание. Чакало да звънне, но стъкленото момиченце не отговаряло. Ден, седмица, месец! ... Прекъсване цяла година... Той много страдал, макар че бил железен. Накрая решително се ударил няколко пъти в гърдите, толкова силно, че гръдният му кош се огънал:
– Баммммм!... Бамм!.. Бамммм! Бамммм!..

Да не чуеш този звук било невъзможно, но му отговорила единствено тишината. Страшна тишина! Оглушителна!

Минали много години. Желязното момче се превърнало в старец и на вид вече било не чак толкова желязно. По гръдния му кош можелo да се видят хиляди вдлъбнатини, а и самите му гърди се покрили с ръжда и вече не можели да звънят както по-рано. Понякога все едно скриптели и когато закарали желязното момченце-старче на бунището за скрап, то събрало сили за последен път и бамнало от все душа така, както никога досега.

И изведнъж се чуло тихо-тихо:
– Дзън...

Стъклената старица най-накрая отвърнала. Но късно.

Тя се разпаднала буквално пред очите му. И хиляди парченца посипали бунището така, че ръждивият скрап засветил и се усмихнал с блестяща усмивка.

Ах, Саша, Саша ... Все пак любов и щастие е когато някой и бумка, и звънка, но без прекъсвания, в които оглушително звучи страшна тишина.

Ако можеше тези, които не могат да бъдат убедени, че грешат, поне да не натрисат прасетата си на целия околен свят, щеше да е рай. :)