Много Сила и Тишина има у тези, които пият виното и живота си на бавни глътки, още повече у тези, които не правят разлика между току-що влезлите гости и канещите се да си тръгнат ... На моя килим има чаша черно вино. Аз седя на възглавница, напълнена с камилска вълна. Редом седиш ти ... Кажи, току-що ли влезе? Или вече се сбогуваш?

***

Наистина, всеки сам си е и усърден дъжд, и сляпороден зной. (А този, който може да израсте страха си, може да израсте и душата си.)

***

Човек е сянката, която хвърля Бог. (А какво може да се направи със сянката, докато е жив Този, който я хвърля?.. И какво може да знае сянката за Този, който я хвърля?!..)

***

За мен казват, че половината от думите си подбирам в моите сънища, където ги намирам да лежат в тъмна трева, подобно на плодове, уморени от зрелостта си ... (Тези, които казват това, не могат да различат вкуса на подарената целувка от вкуса на целувка, дадена назаем: аз подбирам в сънищата всички свои думи!..)

***

Моята любов расте като косите ми – нощем ... Мислите ми остават хладни и в най-сушавите месеци ... Обсебена съм от Небето. А когато се уморя от това, ставам обсебена от Земята! (В края на краищата, каква е разликата върху чия завивка ще пролееш виното на любовта си?!..)

***

Животът на хората напомня на кръгове по водата ... Кой ли е хвърлил първия камък? (Който и да е бил Той, самотата Му не е по-голяма от моята!..)

***

След седем плодотворни години следват седем неплодотворни, така е и жената – винаги дава на мъжа повече, отколкото може да отнесе ...

***

По времето, когато Ангелите в небето бяха повече от птиците, на прозореца ми се спусна Ангелът на Сушата и ми подаде чаша, пълна с разтопен пясък. Взех я, подържах я в ръка и я върнах: "Пустинята не се нуждае от пясък", – казах му тогава .. "Да, но и Ангелите не се нуждаят от хора, затова съм тук с теб", – отвърна той и аз видях, че дясното му крило съвсем не се нуждаеше от лявото ... (Така се случи, че тази чаша с пясък и досега е с мен ...)