Българите масово се оплакват, в мащаби почти несравними с другите европейски народи. Дори онези, които са пътували и видели свят, не могат да се стърпят да измрънкат с и без повод. Ако нещо е сбъркано в културата ни обаче, не е мрънкането, а в имитацията на всичко.

Малко съм живял преди 89-та, но ясно си спомням как от учебниците и вестниците струеше прогрес и неподкрепен с нищо оптимизъм. Основна публична ценност беше някакви цифри да растат нагоре. Няма никакво значение какво е реалното състояние на нещата, стига цифрите да вървят нагоре. Една фабрика разделя дейността си на две, двете фабрики почват да менкат стоки и стокообменът се удвоява. Реалното производство намалява, но това няма значение, щом цифрите вървят нагоре (Виж Задочни репортажи за България и Соц Гурме). Тази любов към имитацията на успех струи от всичко и отвсякъде и не мога да я понасям.

Много се радвам, когато виждам в България хора, които ценят работата си. Стараят се да свършат заданието, да оставят клиента доволен и работата да е свършена, а не просто да изглежда свършена. Не са много, но се срещат все по-често. Като видя лекар на 60+, който чете нови учебници по медицина или строителна бригада, която работи в неделя до 9, за да навакса изоставането в срока, без изобщо в договора да има неустойка за забавяне, или колега програмист, обмислящ детайли далеч отвъд заданието – душата ми се радва.

Културата се променя малко по малко. Не е нужно да спрем да мрънкаме, само да си вършим работата и да се развиваме. Ако нещата вървят на добре, след 2-3 века няма да мрънкаме толкова.