КОМУНИСТИЧЕСКИЯТ ГРЪБНАК НА ПОСТКОМУНИСТИЧЕСКИЯ ПРЕХОД

07/25/15 06:05
(http://asenov2007.wordpress.com/)

КОМУНИСТИЧЕСКИЯТ ГРЪБНАК НА ПОСТКОМУНИСТИЧЕСКИЯ ПРЕХОД

Радио SBS, Мелбърн, Австралия – Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

Към сайта SBS на български: http://www.sbs.com.au/yourlanguage/bulgarian

24.07.15

/Диана Копринкова/ Тази година горещият български юли е още по-горещ с дебата за съдебната реформа – ще започне ли най-после тя след толкова дълго отлагане? Днешното парламентарно заседание по темата може да донесе всякакви изненади, но къде са корените на проблема и защо е толкова трудно той да бъде решен – слушаме коментара на Пламен Асенов.

Ако досега някой не е разбрал, че демократична България вече 25 години живее със съдебна система, структурирана според интересите на бившите комунисти специално за посткомунистическия преход, то вече е крайно време да научи.
В този си вид образът на съдебната система и механизмите, по които тя се управлява и действа в обществения живот, през 1991-ва, в зората на демокрацията, бяха заложени в тогавашната нова Конституция. Принципите за несменяемост, безнаказаност и пълна безотговорност , що се отнася до главния прокурор например, веднага след тоталитарните времена някому може и да изглеждаха приемливи, като се имат предвид десетилетията, през които висшият държавен обвинител беше напълно зависим от частната партийна власт. Приемливо може би изглеждаше също създаването на независим орган като Висшият съдебен съвет, който, уж в сътрудничество, а на практика – изземвайки огромна част от функциите на министъра на правосъдието, взима на практика всички решения, свързани със самата съдебна система.
Да не говорим за пълната липса на механизми за граждански контрол, заложени тогава в Конституцията – това е разбираемо, като се има предвид, че не бяха заложени дори механизми за контрол от страна на законодателя. Квотният принцип за участие в правосъдните органи на парламентарно представените партии, който се сочи за такъв механизъм, всъщност води до обратното на контрол – до създаване на котерии вътре в съдебната система, до нейното разделение според политически интереси и личностни влияния, както и до сговор на отделни такива групи помежду им според моментния интерес.
И всичко това, разбира се – ако не винаги пряко срещу, то поне много далеч от истинския обществен интерес.
Никак не е случайно, разбира се, че така създадената правосъдна система, на всичкото отгоре – и пълна с кадри от комунистическото време, започна веднага да работи в своя полза, да генерира корупция и престъпност, вместо да се бори с тях, да се превръща в своеобразен център на онова, което може да се нарече „българска мафия”. От едната страна в нея са политиците, от другата – бандитите, а по средата, като свързващо звено – разядената от корупция съдебна система.
Разбира се, ще сгрешим, ако пропуснем да кажем, че обединителният фактор, мозъкът и нервната система на този гигантски октопод, бяха и продължават да бъдат хората от уж бившата комунистическа Държавна сигурност, които вече 25 години продължават да са на ключови позиции и в политиката, и в съдебната система, и в бандитските среди.
Тази целенасоченост, с която съдебната система бе заложена в Конституцията, бързо даде плодове. Гнили плодове, естествено. И съвсем скоро си пролича, че вместо да е едно от големите български решения по пътя към демокрацията и пазарната икономика, тя е един от големите български проблеми. Вече по времето на Жан Виденов, с практически безнаказаното разграбване на банките, това стана безпощадно ясно дори за слепите. Управлението на Иван Костов след него обаче в първите две години имаше по-неотложни задачи, а в последните две – по-големи проблеми, отколкото да мисли за съдебна реформа. А и нямаше достатъчно сили да я реализира, заради заложените в самата Конституция механизми, които пречат подобна промяна да се извърши в дълбочина, освен ако нямаш мнозинство от над две трети в Парламента, нещо, което, при българските политически нрави и механизми, е абсурдно.
В същото време обаче, като започнаха преговорите с Европейския съюз, недостатъците на съдебната система, нейното несъответствие с нормалните демократични принципи, започнаха да лъщят все повече и бързо се превърнаха в основен критичен рефрен в европейските доклади за напредъка на България. Затова през последните десетина-петнадесет години на няколко пъти бяха извършвани дребни, козметични реформи, които, разбира се, нямат необходимия ефект.
Когато през миналата година на власт дойде коалиционният кабинет на Бойко Борисов, двете най-тежки сфери – правосъдието и здравеопазването, бяха поверени на хора от десния Реформаторски блок с идеята те наистина да застанат зад името и принципите си и да предложат същностни промени. Мнозина може би не вярваха, но ето, че това се случи и министърът на правосъдието Христо Иванов излезе с проект, който сега предизвиква истински вой и скърцане със зъби в заинтересованите среди.
Това са среди и хора не само отвътре, от системата на правосъдието. Оказа се, точно както се очакваше, впрочем се оказа, че това са среди и хора от бившата комунистическа, сега социалистическа партия, среди и хора от бившата Държавна сигурност, среди и хора дори, които са на предната линия и пряко се занимават с прокарването на руските интереси в България. Да, колкото и странно да звучи, противниците на съдебната реформа излязоха даже с причудливия лозунг, че тя противоречи на българо-руската дружба.
Подобна позиция е причудлива обаче само на пръв поглед. Зад нея всъщност стои реалното опасение, че като реформира съдебната си система, България ще закрачи по-уверено по своя евро-атлантически път, а това ще я отдалечи от Русия. Да не говорим за още по-реалното опасение – че едно истинско правосъдие отдавна би обърнало внимание на въпроса откъде русофилските среди тук получават огромните средства, с които демонстративно разполагат, за да прокарват руското влияние. А това е влияние, което, на всичкото отгоре, откровено и безсрамно противоречи на българските национални интереси.
Всички тези хора и среди в момента са се хвърлили да защитават себе си и досегашните си възможности безнаказано да правят буквално каквото си искат в тази страна. Както каза преди години бившият министър на правосъдието Антон Станков – да се опиташ да реформираш българската съдебна система е все едно да реформираш гробище, няма никаква помощ отвътре.
Сега малко помощ сякаш има, но тя идва от по-младите хора в системата, чието влияние е незначително. Иначе цялата висша прокуратура, висшите съдии, плюс БСП, партия Атака, ДПС, дори коалиционният партньор на Борисов – партия АБВ на Георги Първанов, са се втурнали да заклеймяват проектозакона за съдебната реформа и да саботират необходимите за реализацията му конституционни промени.
Аз лично очаквам обаче, че, въпреки разигралите се напоследък драми около отказа на ДПС да подкрепи реформата, в последния момент движението все пак ще вземе по-разумно и прагматично решение. В противен случай, както предупреди един друг бивш министър на правосъдието, Младен Червеняков, нещата ще се отсрочат поне до 2050 година. А нито България има време да тъпче толкова дълго на едно място, нито някой от нашите европейски партньори ще ни чака да го правим.

Забележка:
Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com