Из Каракорум (Пакистан – част 9 от През Азия на автостоп)

17&18.05 Следващите два дни прекарваме в

Каримабад,

като на първия ден се разхождаме из градчето и до форта Балтит. Тук е раят на корейците и японците, навсякъде има табели на корейски. По улиците е пълно с магазини за сувенири – килими, скъпоценни камъни и сушени плодове са главните стоки, както и традиционни дрехи.

Старата част на града е невероятна, каменни къщи с дърворезбовани прозорци и вратички. За здравина на къщите зидът има огромни дървени трупи, подредени по много специфичен начин. Фортът също е произведение на архитектурата, на заден план се издига

връх Ултар (Ultar) 7400 м

Знам, че се повтарям, но никога не сме виждали такива изумителни върхове в живота си. Поне веднъж в живота си човек трябва да ги види. На следващия ден решаваме да направим

преход до пасбището Ултар, където са и базовите лагери Ултар I&II.

Вървим през нещо като каньон около 2 часа докато стигнем пасбището и ледника (3300 м.). Цял ден е облачно и не успяваме да видим нищо от върховете. На пасбището има малка къщичка за овчарите и ни почерпиха вътре чай с мляко и малко сол (да, сол). Студът е сковаващ и по едно време започва да прехвърча сняг.

Слизаме набързо в Каримабад и изведнъж небето се изчиства и невероятни гледки се откриват навсякъде. Понякога късметът на човек е такъв, какво да се прави.

На връщане се отбиваме в магазинчето за екипировка на един човек, с когото се сприятелихме. Той се оказва алпинист, който е изкачвал Broad peak и други седемхилядници и има зимен опит с качване на Нанга Парбат. В базовия лагер на Broad Peak е бил заедно с българина, който изкачи три осемхилядника без кислород. Каза също, че преди години минала група българи, седели няколко дни и често идвали на седянка в неговия магазин.

Тук човек може да се екипира за около 150 долара с много качествени якета, чували, панталони и обувки втора ръка, останали от високопланинските експедиции. Наоколо има десетки много яки трекове до 5-6000 м. високи върхове, за които дори не ти трябват разрешителни. Цените на гидовете също са много ниски – въобще

това е раят на високопланинския туризъм

Адски ме е яд, че до няколко дни трябва да слизаме, защото има поне още 5-6 трека, които искахме да направим, но времето не стига и нямаме подходяща (даже никаква) екипировка. Обмисляме когато можем да се върнем, вече екипирани, да седим поне месец в планините, през което време ще правим само преходи.

Юни и Юли са най-добрите месеци,

да се надяваме, че догодина ще можем да се върнем – просто се влюбихме в това място.

Тази вечер видяхме огромен плакат в центъра на Каримабад и се осведомихме, че в Карачи са били избити цял автобус хора от долината Хунза – исмаили. Наистина много тъжна новина, отвратителните фундаметалисти да убият тези хорица.

Хунза е най-сигурното място в цял Пакистан, хората са много мили и религиозно умерени

Ето още нещо за исмаилите – те си имат духовен водач, който те признават за 49-ия имам (шиитите например почитат само първите 12 имама). Той им дава наставления и нещо като план за бъдещите 10 години. 49-ият имам Ага Хан (Aga Khan) е арабин от Саудитска Арабия, потомък на пророка Мохамед и в момента пребивава в Париж. Множество земи в долината са му подарени и има своя фондация за подпомагане на местните жители.

19.05 Мислехме си, че днес просто ще си хванем стопа до някъде и това ще е, но

отново се оказа ден, изпълнен с трепети.

В началото всичко тръгва наред. Излизаме от Каримабад и ни взимат на стоп до Алиабад (Хунза) – главния средищен град на долината. Оттам стопът продължава гладко за още 30-ина километра и последните хора, които ни оставят, махват на една кола и тя ни качва директно до Гилгит. Когато пристигаме в Гилгит обаче се оказва, че това било такси. Пак става обичайната тарапана от хора и разправията започва. Накрая няма как да не платим, понеже това си е наистина такси, но поне плащаме колкото бихме платили в маршрутка (400 рупии или 4 $ за двамата за 100 км.). Вече наближава 3 следобед,

Гилгит е прашен и не много приятен град

и затова решаваме да продължим, въпреки че от гарата ни казаха, че

вече няма транспорт към Скарду

Една маршрутка ни оставя на разклона за Скарду, 45 км. на юг от Гилгит. Разклонът е в нищото, а малко прашно пътче се губи в далечината и Инд се влачи бавно под нас.

Започва се едно доста протяжно чакане. Минават единствено камиони, пълни с кокошки, биволи и овце. Един човек също чака да мине някакъв автобус, идващ от столицата, но се оказва, че заради свлачище пътят е бил блокиран и автобусът няма да дойде. Насъбират се още пътници с дисаги и торби, но

положението е все така отчайващо

От юг пътят е затрупан, от север не пътуват маршрутки следобед, частни коли пък изобщо не минават.

Пътуване с кола – влакче на ужасите в най-опасния регион на Пакистан

На мен не ми пука особено, понеже сме си набелязали едно плажче за спане, имаме си и кексче. В 6 се запътваме да опъваме палатката, но докато вървим по пътя надолу минава една кола и се оказва, че шофьорът е полицай, който има отпуска няколко дена и се връща в Скарду. Навива се да ни вземе и ето така се озоваваме на шест-часово пътешествие през нощта

по един от най-опасните пътища в Азия

В колата е като влакче на ужасите, пътят е супер тесен, има свлачища, по едно време минахме и под някакъв водопад, който се изсипва директно на пътя, две коли се разминават с голяма трудност (по-точно едната трябва да спре и да отбие, за да пропусне другата) и друса адски много. В колата сме натъпкани пет човека с багажи, гумите от време на врем поднасят на някой и друг завой, а отдолу е пропастта на дефилето на Инд.

В 1 през нощта пристигаме разбити в Скарду. Полицаят Хабиб ни кани да спим в тях, тъй като по това време няма нищо отворено и тук също са маниаци на сигурността (по пътя минахме три контролни пункта и ни регистрираха). 20.05 Събуждаме се в

Скарду, главният град на региона Балтистан

Хората тук говорят балти – древна форма на тибетския, но самите те не са тибетци, въпреки че забелязахме малък процент от хора с азиатски черти по улиците. Тук са шиити.

Цял ден обикаляме по улиците. Градът е супер прашен и облаци прахоляк се вихрят из въздуха. Единствената забележителност е форта на скала, издигаща се над града. Качваме се и се открива невероятна гледка към долината.

Вечерта Хабиб и жена му ни заведоха

на сватба

Пакистанските сватби продължават по 3 дена, днес е първият. Мъжете и жените седят разделени. Отвън има шатра за жените, но по някое време се местим в едно помещение вътре в къщата. Сервира се ориз със спанак и месо и агнешка чорба. През прозореца постоянно надничат момчета и мъже и си мятат яко погледи с девойките. Всички са със златисти одежди и са се накиприли.

Няма музика и танци

и хората просто си бъбрят, въпреки че в мъжката част се чуват разни религиозни напеви. Към 11 часа Хабиб ни връща обратно вкъщи.

21.05

Остават ни само два дни

преди слизането към Исламабад, откъдето трябва да си вземем визата за Индия, и искаме да отидем на възможно най-много места. На връщане сме решили да си вземем директен автобус до столицата и да си спестим трите дена стопиране през Кохистан. Всъщност, когато разказваме на хората, че сме пътували на стоп и с маршрутки из Кохистан на всички им се изправят косите, оказва се, че дори на пакистанците не им хрумват такива екстремни идеи. Разказаха ни, че

автобусите до столицата пътуват винаги в конвой заедно,

нещо което бяхме забелязали и се чудехме защо – а то било заради опасност от терористични атаки по пътя. Конвоят на автобусите си има и джип с въоръжена охрана. Нищо чудно, че полицаите като ни видеха изпадаха в ступор, тъй като никой дори не спира по тези места, камо ли да си се разхожда и стопира наляво-надясно.

И така тази сутрин рано-рано потегляме на стоп

към Каплу, област Ганче –

това е последната област преди Кашмир и границата с Индия. Едни младежи ни изкарват извън града, след като вървяхме един час и ни оставят на полицейския пост извън Скарду. Оттам се почва добре познатият филм със сигурността и полицая на смяна отказва да ни пусне към Каплу без охрана. Свързваме се с един друг полицай от разузнаването, който беше идвал да ни проучва в къщата на Хабиб и ни беше казал, че можем да пътуваме сами до Каплу. След малко се появява лично с мотор и с триста зора оправя нещата. Накрая ни спират един огромен допотопен джип, тип автобусче и се натоварваме в него.

пътя си продължава по протежението на река Инд,

много е красиво и навсякъде има пясък почти като в пустиня, въпреки че селцата по пътя са много зелени и навсякъде се носи особена сладникава миризма от дърветата, посадени навред. Слънцето е много силно, а в същото време на сянка човек направо замръзва – много странна работа. По-късно се

отклоняваме по долината на река Шиок (Shyok River)

След 3 часа, ако не и повече, успяваме да изминем разстоянието от 100 км. до Каплу. Някъде по средата на един от постовете откачиха като разбраха, че нямаме охрана и веднага ни лепнаха. Друго нещо, което ги изумява, е, че нямаме собствен транспорт, явно всички туристи идват с частни наети джипове, гидове и прочие. Разлистваме тетрадката за регистрация и много ни учуди, че преди месец оттук е минала една българка, другият българин беше преди 2 години – някакъв алпинист. Пристигаме в

Каплу

в 3 следобед и започваме да обикаляме с полицая, лепнат за нас. Всичко е много странно и има доста хора с азиатски черти и интересни физиономии. Усещането като че ли сме сред някакви странни племена, дори малките момиченца носят хиджаб – шал, увит около главата, но пък е пълно с жени по улиците.

Каплу е нещо като сборище от много села

и е пълно с интересни неща за гледане. Първо се изкачваме до

двореца или така наречения форт,

много запазена постройката с някои тибетски архитектурни особености – половината форт е петзвезден хотел, другата половина музей на културата на балтите. По-натам по пътя е

джамията Чакчан (Chaq Chan)

на 700 години, с невероятни дърворезби, но, за съжаление, не се допускат немюсюлмани. В далечното минало е била будистки храм.

Срещи със старейшините Норбакши

Хората в област Ганче са норбакши – някаква много странна секта на шиизма и суфизма. Преди векове дошъл някакъв суфи от Персия и всички приели исляма, а преди това били будисти. Името на човека било Норбакши и оттам идва името и на сектата. В Каплу е едно от най-големите дървени ритуални места на суфите в Азия –

ханка (Khankah),

в момента е в процес на реставрация и е на 1000 години.

гробницата (астана) на Сиед Мир Мохамед (Syed Mir Mohammad) –

невероятна дървена постройка с листа, която е под егидата на UNESCO. В старата джамия цари особена мистична обстановка, две жени влязоха, запалиха нещо като кандила с кайсиево олио и после се облегнаха на нещо квадратно в дъното и започнаха да се молят – стори ни се необичайно за мюсюлманска практика. Наоколо се навъртаха странни дядовци с азиатски черти и калпаци.

След като се стъмни по околните склонове запалиха огньове и поне един час звучаха странни групови напеви от джамиите – оказа се, че се подготвят за рождения ден на имам Хосейни утре. Намерихме си едно много приятно хотелче с градинка и ни позволиха да си опънем палатката срещу 200 рупии (2$). Заради ситуацията с полицаите не можем да къмпингуваме извън хотел. В конферентната зала на хотела са се събрали трийсетина старейшини и обсъждат нещо за предстоящите избори. Преди лягане си говорихме със собственика на хотела за местните традиции и норбакшите и той взе, че ни нагости.

Последни мигове из Каракорум

и най-екстремното 30-часово пътуване с автобус

22.05

Днес е последният ден за обиколки из планините

и утре поемаме на 30-часово пътуване към столицата. Не знам как ще издържим толкова време по завоите и мега разбитите пътища. След това ни чака историческия – и един от трите най-важни града в Пакистан – Лахор, който е почти до границата с Индия и оттам се изстрелваме направо към майка Индия. И така решаваме да се качим до

село Хуше (Hushe) 3100 м.,

откъдето се вижда осемхилядника Машербрум (Masherbrum). Оттам започва и един от най-страхотните трекове до базовия лагер на К2 (вторият най-висок връх в света след Еверест и най-труден за изкачване, отнел десетки животи)

За 3 дни човек може да стигне до К2,

но се преминава през прохода Гондогор Ла (Gondogoro La) 5900 m. и никак не е лесен трекинг. Със сигурност е в списъка с неща, които искаме да направим един ден. Единственият транспорт до селото е раздрънкан Land Cruiser, който тръгва един път на ден в 12 часа наобед. Частни коли, естествено, не минават почти – може би по 1-2 на ден. Пълним джипа с торби и какво ли не и потегляме. На тръгване се оказва, че полицая, който ни следва навсякъде също трябва да дойде с нас и искат да му плащаме билета, но ние твърдо отказваме. Накрая след като всички са ни чакали един час му дават командировачни и тръгваме.

Пътят е черен и на места доста опасен,

някои отсечки са супер тесни и се минават по въжени мостове, които доста се люлеят. От селата по пътя натоварихме и една клетка с двайсетина кокошки. След 2 часа и нещо

пристигаме в Хуше.

Машербрум се издига точно над селото.

Сополиви и мръсни хлапета тичат навсякъде. Въздухът е доста прохладен, зимата температурите падат до -25 градуса по Целзий.

Успяваме да убедим полицая, че няма нужда да ни следва като сянка и точно преди свечеряване си направихме двучасова разходка над селото. Няма нужда пак да се повтарям, че

гледките към върховете са фантастични

Вляво от селото има връхче (около 5000 м.), което може да се изкачи за 5 часа и оттам човек може да види К2 и Broad Peak.

За съжаление нямаме никакво време и утре сутринта в 5 ч. джипът потегля на обратно и няма друг транспорт за слизане. Близо до селото има табун на

събирачи на злато,

точно до брега на реката. Отидохме да ги видим, бяха супер весели и много приличаха на нашите цигани. Поканиха ни да пием чай, но бяхме обещали на полицая да се върнем преди да се стъмни и трябваше да тръгваме. Табунът се мести през 2 – 3 седмици и хората в него бяха отдалеч – казаха, че живеят някъде до Чилас.

Вечерта отново трябва да къмпингуваме в двора на едно хотелче за 200 рупии (2$) заради полицая, който трябва да спи близо до нас. Местните гидове и туристически агенции се опитват да се преборят със задължителните ескорти, тъй като тук е супер сигурен регион, така че може би скоро ще се промени ситуацията. 23.05&24.05 Поемаме на обратно. В Каплу се бяхме срещнали с един човек, с който бяхме пътували по време на стопа ни към Гилгит. Той е от едно село по пътя и сутринта решихме да се отбием да го видим. Казва се Хатам Али и е професионален планински водач. Прилича на немец – русоляв със сини очи.

село Салинг –

мекички (казват се азо) и тибетски чай с масло и сол, типичен за тези региони. Разходи ни из селото и ни показа местното училище, където учителите преподават без заплати, няма чинове и всичко (учебници, дъски и т.н.) идва от дарения. Той има работа в Скарду и решихме да пътуваме заедно с него.

В селото на Хатам почти не се използват пари,

тъй като няма приходи от индустрия, услуги или нещо подобно. Ето защо хората са си изградили система за поддръжка на социума в селото, базирана на човешките взаимоотношения. Хатам е избран от мъжете в селото за нещо като кмет (или старейшина), но това не е политическа или държавна длъжност. (А каква?!? – бел.Ст.)

Той от своя страна е създал три главни комитета или отдели. Първият се грижи за водата на селото – прави ремонт и поддръжка на водоснабдителните системи. Вторият организира активности и различни състезания за младежите. Третият следи за образованието на децата и повишаването на културата на местните жители. Всички хора, замесени в тази организация, работят доброволно и на приятелски начала. Събират се и задружно решават проблемите, които възникват в процеса на работа.

Село Хуше и долината към него е едно от най-красивите места, на които сме били някога. През краткото време, за което бяхме там, тичахме по пътеките, през поляни и ниви, прескачахме вадите за напояване, подскачахме от морена на морена. Стояхме в очакване облаците да ни разкрият величието на Машербрум, докато се вкочаним и после тичахме да видим какво ли има зад ей онзи храст или скала. И така докато светлината стана странна и напълно полудяхме.

започва епичното слизане към Исламабад

Хатам Али ни закарва до Скарду и в последния момент хващаме автобуса, като не успяваме да си купим почти никаква храна. Ето някои интересни неща, които ни се случиха по време на

най-ужасното 30-часово пътуване с автобус,

Ето така завърши триседмичното епично пътешествие из Каракорум.

Други разкази свързани с Пакистан (Каракорум) – на картата: