Пингите* в Словения (1): Пътуването

Вили отдавна не ни беше писала за приключнията си (да са живи и здрави неописаните! – сега е решила да компенсира с една разходка до Словения. Какво ли ще ѝ се случи на път?

Приятно четене:

Приключенията на Вили в Словения

Пингите* в Словения

част първа

Пътуването до Словения

Всички имена и събития не са измислени, случили са се през месец юни 2013г.

Казват, че когато котката я няма, мишките танцували…

Въведение

Та значи, непредвидено котката Анджи заминава служебно за няколко месеца еди си къде в Щатите, а малко по-късно и котката Борко (Румянкин) отлита по същата причина натам. Ми, к’во са? Божá работа – съвпадък!
А е грях човек да не се възползва от свободата, нали? Е, ние с Пингата пък не щем да сме грешници…

Но трябва да призная, че моя милост е главният виновник – инициатор и организатор – по причина, че от 1-ви юни ми беше ред за отпуск. По принцип от зимъска се точех да побришем из Сицилия, ама явно нЕкоя „гато неро“ /черна котка/ ми мина път… Бе, то не ми пречеше да си се изджиткам и сама, ма Анджело като присветна с ония ми ти л’ьокки /очи/:
– Кее?… Нон. Нон сенца ди ме. Соло инсиеме ин Сичилия!… Соно стато киаро? /Не и без мен. Само заедно в Сицилия. Ясно?/
– О’кей бее! Белло… Танти бачи е буон виаджо! /много целувки и прав ти път… ъъ, приятно пътуване де – Всъщност означава и двете, зависи от интонацията/

И се метнáх у Google Earth.

Къде-къдее?… Ма да не е много надалече… И да не ще много-много организация… А какво искам да видя?… Планини… море… А езера?… Реки?… Ливади? Замъци, крепости, история? Култура? Малки градчета, китни селца? Или столица? Манджаре, глътка вино?… Хм, всичко. Всичко това!
И все пак, сама ли да метлосвам?

Докато си отворя устата и Пингата рече „Пинго, става!“ Началникът ни и той даде „добро“ и й пусна някой ден отпуска /ей, златен Гошо – брависимо, брааво!/
Тъкмо обмисляме откъде да си купим билети до Любляна и ей ти го Пламен (колега и приятелче):
– Оо, к’во пра’ите, как сте, що сте? – Дрън-дрън, туй ми ти, онуй ми ти… – Абе, айде да ходим на Метеора, а?!
– К’ва Метеора, бе Пламка! Мани Метеора, не е чак толкова интересно – за около два часа из манастирите да биеш толкова път не си струва!
– Ама много ми се ходи!
– Оф, три пъти съм била там бе, Пламене. Първия път нарочно, следващите два – пътьом. Все едно и също е, само първия ми беше по-интересно. Тц, няма да ме изкушиш.
Руми вика:
– Е аз не съм била, ама не ми се ходи сега.
Той – оф, бе, излизал в отпуска от 1-ви юни и му се ходи нанякъде, та две не вижда, та барем до Метеора, ама не му се ще сам…
Пингите се гледаме…
– Еемии… ми, ако искаш пък ела с нас, ние отиваме в Словения. За близо две седмици хем.
Мига две секунди:
– Словения ли?… Хм, Словения… Искам!

Речено – сторено

И така, с условието, че от този момент Пламен ще забрави, че е мъж и ще е просто „приятелка“, го провъзгласяваме за Пинга №3 и отиваме

да си купим билети за автобуса до Любляна

Избираме да пътуваме с „Флоренция бус“ по няколко причини: пристига в Любляна в сравнително „човешко“ време – в 5 ч. сутринта, при това на автогарата в Любляна, за разлика от останалите автобусни фирми, които спират на някаква бензиностанция на магистралата, някъде извън града и то посред нощ!
Освен това, цената на билетите на Флоренция бус има и преференции – колкото по-рано си купиш билета, толкова по-евтин е. Например, при редовна цена 214 лв. за отиване и връщане, нашите билети струваха по 184 лв., защото ги купихме близо две седмици преди датата на пътуване и имахме възможност дори да си изберем местата.

Ама относно автобуса, с който пътувахме, съм със смесени чувства.

Отвън – беше чист, но явно не в първа младост. А като се качих, вътре направо си беше стар и раздрънкан; седалките едни такива вехти и горкѝ, като изтумбени и неудобни… Лелее, не можех да повярвам, че тая бракма пътува из Европа!

Обаче невероятно, но факт – пътувахме много добре!

Не само за това, че имаше достатъчно свободни места и на практика се разположихме на по двойна седалка. Самите седалки се оказаха все пак удобни и благодарение на неочаквано широкото място около тях, можеше да бъдат спускани максимално назад, а също и достатъчно раздалечавани една от друга, без да се пречи на човека зад теб. За наш късмет, на връщане пътувахме със същия автобус.
Колкото до шофьорите, те бяха определено добри във всяко отношение. И така, въпреки нощния преход, мисля, че пътуването беше добро. И то при положение, че аз тръгнах болна на това пътешествие!
Не се шегувам! Вечерта преди да тръгнем, без абсолютно никакви други симптоми вдигнах висока температура, която не се повлияваше от илачите, които изгълтах през нощта и на следващата сутрин. Освен чай, нищо друго не ми се пиеше, ядене пък – хич! Едва към обед температурата ми падна на 37, но от това не се почувствах коой знае колко по-добре. Автобусът тръгваше в 14:30ч. и аз много сериозно се позамислих дали изобщо да стана от леглото. Насилих се за няколко лъжици супа, пет минутки в банята и… И реших, че както винаги, и сега трябва да ми мине като на куче. Събрах всички хапчета в една торбичка – за всеки случай – и я пуснах в раничката, да са ми под ръка, за спокойствие де
Тръгвам!

Срещаме се с другите пинги на автогара Сердика, натоварваме се в автобуса, след час

минаваме бързо и успешно Калотина – Айде, добар дан, Србија!

Пет минути по-късно автобусът спира до едно заведение вдясно за почивка, тоалетна, кафе, който иска да яде нещо – отпускат ни таман 40 минути… На мен само ми се лежи и затова се оглеждам как по-комфортно да се наместя на двойната седалка… И тогава внезапно, изневиделица из корема ми се разнасят странни звуци – все едно спира парното и водата гъргори из тръбите – и след миг получавам недвусмислена позивна!
ИзФърчам от рейса, в движение питам за дамската тоалетна, но в бързината уцелвам мъжката и взаимно се стряскаме с един господин, ама нямам време за анализи и с трясък се паркирам в първата изпречила ми се кабинка: Оооххх!…
В останалите 30 минути изигравам „упражнението“ още цели три пъти, но вече с коригирани координати на кенефа… Олеле, в обятията на „рядкото щастие“ съм!…
Мамма мия! – Тé това изобщо не беше предвидено!

Другарчетата ми се втурват да ме спасяват, кой както може – Пламен ме гледа съчувствено и ми предлага нещо за ядене (въобще нямам спомен какво), а Румката рови из чантата си за някакви чародейни прополисови капки.
Изобщо не ми е до ядене, отказвам и капките засега, понеже се сещам, че в торбичката с лекарствата, които взех, май имаше и две-три таблетки медицински въглен. Бога ми, от дете не съм пила такава гадост и дори нямам идея що я взех, но явно съм действала интуитивно. Изпращам мислено благодарности на вътрешния си глас – моята пътеводна светлина!
И от този момент, докато пристигнем в Любляна, ми е доста смътно. Имам спомен, че братята хървати, както винаги, ни свалиха всички на границата – треперихме там на някакво течение докато заничаха и ровеха из автобуса и минавахме паспортен контрол. През другото време държах 37-38 температура (да, носех термометъра), която ме успиваше непрекъснато и само от време на време се събуждах, опитвайки се да се наместя в някоя по-удобна камасутренска поза. Слава богу, и „щастието“ беше се кротнало.

Пристигаме по разписание, точно в 5 часа на автогарата в

Любляна

За който не знае, но може да му дотрябва – тя е точно до централна Ж.п. гара. Т.е. „Автобусна постая“ и „Железнишка постая“ са една до друга, а освен това и двете са неочаквано и невероятно малки. Изненадани сме, щото, нали, Любляна е столица все пак, но така или иначе:

Добре дошли в Словения!

И още веднъж сме изненадани, понеже

наоколо няма никой!

Пет часа сутринта, понеделник, а няма хора, няма коли, няма градски транспорт – нищо!!
Нали се сещате, че гарата и автогарата също все още са затворени? Правилно,

и кенефите са заключени! Хмм…

Обаче масичките пред барчетата си стоят, не са прибрани или овързани с вериги (примерно) и ние си скупчваме багажите и се настаняваме пред едно барче. Пише, че работи от 6 до 23 ч. Значи ще почакаме до 6 часа.
Дали ми е време да се оправям или е от хладния сутрешен въздух, не знам (планините с все още сняг по тях се виждат в далечината), но се чувствам… е, не „пушка“, но доста по-добре.

Ljubljana Avtobusna postaja, 1000 Ljubljana, Словения
Към шест без десет пристига една жена и като ни вижда пред барчето, видимо се запритеснява, припряно заотключва, приказва нещо, сякаш се извинява, а като разбра, че сме чужденци, още повече се ошашка. Усмихваме ѝ се: Споко бе, жена, няма проблем!

Поръчваме си по нещо; аз – само чай. После си заплакваме и очите в тоалетната на въпросното барче, понеже гаровата продължава да е затворена, и влизаме с Пингата в автобусната постая да разберем туй-онуй.

Бях направила резервациите за хотелите съобразно програмата, която си нахвърлихме предварително с Руми. Пламен от самото начало каза, че където го водим, там ще ходи. И това беше добре, защото за мен голяма част от удоволствието от едно пътуване е организацията му. (Пък Анджи често си присвоява тази функция – това между другото)
Оказва се, че разписанието на автобусите, което бях свалила от интернета е актуално. Е, товарим се на първия за деня автобус, в който освен нас има само още един човек, и като с такси се понасяме към едно от най-старите и живописни средновековни градчета на Словения – Скофия Лока.

Следва продължение.

Автор: Вили

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Любляна – на картата:

Любляна

Прочети цялата новина http://patepis.com/?p=60735

Свързани новини: