Под хипноза

Милен Радев

Както е известно, за Владимир Путин разпадането на Съветския съюз бе „най-голямата геополитическа катастрофа на XX век“.

Къде крадешком, къде нагло и открито днес той се стреми да поправи грешката на своите предшественици. Целта му е да възстанови господството на старата „империя на злото“ (© Ronald Reagan) в предишните й граници.

Мераците на подполковника с лампази на генералисимус на кюлотите под панталона са дори по-амбициозни: да измести тези граници далеч на Запад. В основите им лежи разработеният от Лубянски мислители и от фанатични руски националисти като путинския съветник Дугин план за Евразийски съюз.

Все още съществуват две структури, които пресичат путиновия апетит – НАТО и Евросъюзът. Именно срещу техния интегритет и функционална дееспособност са насочени както видимите дипломатически усилия на Кремъл, така и мащабни чекистки операции на агентурата на СВР и ГРУ с използване на старите КГБ-истки технологии на инфилтрация, дезинформация, диверсия и провокация.

Писахме тези дни за набиращия точно сега сила вероятен руски план „Ледоразбивач-2“ според който ислямският екстремизъм и органично свързаният с неговите безчинства библейски човешки поход от Юг на Север и Запад трябва да съкрушат устоите на западните системи за сигурност, да поставят обществата в Европа пред неразрешими конфликти, да дезинтегрират двата големи западни съюза и да поставят Европа на колене.

Каква роля би си присвоила тогава Русия е лесно да се предположи – ролята на консервативна християнска суперсила, способна с огън и меч да спаси Европа от ислямската напаст и при това да си накваси ботушите в Атлантическия океан за да не напусне никога вече това въжделено крайбрежие.

Косвените потвърждения за наличието на подобен план са достатъчно сериозни за да не бъдат взети предвид, но не тяхното изброяване е поводът за този текст. Става дума преди всичко за странната парализа, обхващаща европейския политически елит в хода на разгръщата се пред очите ни вече не криза, но истинска катастрофа с бежанците към Западна Европа и преди всичко към Германия и Скандинавия.

Свидетели сме особено в Германия, но и в Брюксел, на усилено политическо говорене. Медийно се втълпява на гражданите, лутащи се между съчувствие към пострадалите и страх от заливащия страните им чуждоезичен и чуждокултурен порой, че трябва да посрещат бушуващите тълпи мигранти с възторг и жертвоготовност, че ги спохожда тъй ценна демографска придобивка за Европа, че изневиделица са ощастливени от висококвалифицирани и сводолюбиви млади хора.

Критични въпроси не са предвидени. Общественият дебат напомня разговор между хипнотизирани. Никой не се пита публично какви ще да са тези бежанци, едва спасили живота и децата си, но не желаещи да останат в първата или втора сигурна страна по маршрута си, а с агресивна категоричност изискващи това да е тъкмо и само Германия? Как така в рамките на седмици се вдигат вълна след вълна бежанци не откъде да е, а от далечен Пакистан? За неминуемите последици от прогнозираните вече почти милион мигранти годишно (!) само в Германия – от училища на роден език за децата им, през задръстване на и без това критично дефицитните системи на здравеопазване и жилищни услуги до строежа на безброй нови джамии или на тлеещите още сега конфликти между враждуващите етнически и религиозни групи, никой не може да отвори и дума в официалните медии.

Табу е и изказаното тук или там основателно предположение, че сред милионните бежански колони са инфилтрирани стотици бойци-джихадисти на ИДИЛ и всякакви други канибалски организации, че сред мигрантите се води оживена търговия със сирийски документи за самоличност, защото те осигуряват сигурно убежище на всекиго, сполучил да се добере до германска земя, независимо къде го е сполетяла идеята да поеме пътя към европейския рай.

Но това са все пак вътрешногермански проблеми. Критична става ситуацията, когато и в Берлин, а и под съществен германски натиск и в Брюксел се апелира към „общоевропейската солидарност“ и с категоричен тон се изисква преди всичко от Централно- и Източноевропейските държави да отворят също така врати за полагащите им се контингенти от арабски и африкански бежанци. Нито Естония, Латвия и Литва, нито Полша, Чехия и Словакия, които едва неотдавна се отърваха от наложената им от Съветския патрон денационализаторска политика горят от желание да отворят границите си за резистентни на интегриране и чужди на културните традиции на тези народи маси от пришълци. Някои от тези страни има достатъчно собствени проблеми с присъствието на проблематични рускоезични малцинства. Затова те категорично се противопоставят на исканията на южните и по-западни страни членки (и на Комисията) за въвеждане на задължителни квоти по държави.

Унгария пък на свой ред е обект на най-невъздържани атаки от най-високо европейско ниво за „грубото си и унижаващо човешкото достойнство“ третиране на хилядите бежанци, окупиращи централни части от Будапеща и настояващи свободен трансфер за Германия. При това страната само се придържа към предвидените в Дъблин правила като първа шенгенска страна (Гърция явно вече никой не я брои за държава?) по маршрута на бежанците.

Неприкритите заплахи към източните „нови“ европейци започват да граничат с изнудване. Вчера от високи германски позиции бе казано, че ако те откажат солидарност в кризата с бежанците, не бивало да очакват солидарност от Евросъюза при справянето и с техните проблеми. Намеква се дори за преоценка на структурната отбранителна помощ за страните, най-близо до Русия, които имат най-много основания за безпокойство от агресивните планове на Москва.

Известно успокоение идва от решителната за сега консолидираща роля на НАТО в Източна Европа и то главно благодарение както винаги на американския фактор в Алианса.

Обвързването на участие в разпределянето на бежанците (от които впрочем така и така никой не желае да бъде отправен в Полша или Естония например) със солидарност на Комисията при решаване проблемите на вироглавите източноевропейци води до ново отчуждение между двата големи сегмента в Евросъюза. След десетилетията на диктати от Москва обществеността в Полша и особено в Чехия възприема тежко подобен тон от Брюксел. При едно възможно изостряне на положението след нов приток на бежански контингент, който специалистите очакват, центробежните сили в рамките на пукащия вече по шевовете Евросъюз ще се засилят.

Накацали по кремълските стени московските сирени със сигурност репетират своите изкусителни мелодии. В Прага, Братислава и Будапеща любителите на руска музика вече се ослушват…

---

Прочети цялата новина http://de-zorata.de/blog/2015/09/04/pod-hipnoza/

Свързани новини: