Пътят към Голгота (край): Старият Йерусалим – Третият Храм

След хълма Скопий, Гетсиманската градина и Кедрон, започнахме пътя към Голгота, който завършихме в църквата на Божи гроб. Днес ще отдадем дължимото на Стената на плача и Омерова джамия, с което ще завършим поредицата за Йерусалим.

Приятно четене:

Скръбният път към Голгота

(завършек)

Третият Храм

част шеста на

Йерусалим и вечността, наречена Христос

Днес Храмът, намиращ се зад

Стената на плача,

като че ли е закрит от нас с шапка невидимка. Но той, Третият Храм, съществува и не е необходимо да бъде строен от хората. Той ще стане видим тогава, когато бъде изпълнено условието на Божествената програма: всеки евреин да бъде достоен да изпълнява функциите на коена, а това вече е много, много високо призвание.

Приближаваме се към Стената на плача, за да приближим и времето на Третия Храм. Не е необходимо да плачем, да се бием истерично, да оставяме бележки в цепнатините между камъните. Нека само се помолим и помислим за връзката си с най-мощния енергиен поток на земята. Потокът, който винаги е бил, тече сега и ще пребъде в идните векове.

А дали наистина Всевишният от настоящия ХХІ век се е отказал от идеята да има Свой дом на земята – Трети Храм? Отговорът на този въпрос е многозначен. Духовният Храм в сърцата на многомилионното еврейство по света и енергийният Храм, скрит зад Стената на плача, нямат своето материално потвърждение досега.

И ето тук възниква напълно естественият въпрос: Щом като Светото Писание придава по-голямо значение на хората и на духовния им мир, отколкото на материалните неща, как тогава да си обясним факта, че значителна част от Тора и по-точно Втората книга на Моисей – „Изход”, представлява инструкция за строителството на скинията (на преносимия храм в походни условия от времето преди издигането на Соломоновия храм)? Освен това строителството и на Първия, и на Втория Храм също достатъчно подробно се описва в Тора. Подробностите, свързани с построяването на Първия Храм, са в книгата „Царства 3”, глави 5-8, а тези, които се отнасят до Втория – в книгите на пророците Ездра, Неемия и Езекия.

Още цар Соломон отбелязва относителната ценност на храмовия строеж: „Наистина, нима Бог ще живее на земята? Небето и небето на небесата не Те побират, толкова по-малко тоя храм, който съм построил (на Твоето име)”. Царства-3 (8:27); Паралипоменон 2 (2:6), (6:18). Книгата „Тания”, една от съставките на Кабала, е още по-конкретна в описанието си за Господ: (част 2, глава 7) „Той е над времето….Той също е над пространството – Той непрекъснато създава пространството във всичките му аспекти: от горе до долу и във всичките четири направления. И макар че Той, Благословеният, е над тях…, Той все пак присъства в това пространство и време. Той се съединява с Малхут (точката на съприкосновение на божествените сили и земния свят), от което произлизат и получават съществуването си пространството и времето и това е долното единство” (собствен превод от руско издание).

Как следва да се разбира обещанието на Всевишния да живее в светилище, след като още от Авраамово време е заложено, че Всевишният ще живее сред Своя народ, обитавайки в сърцата на Своите избранници? Именно сърцата на хората са истинските светилища, а ръкотворният храм е дошъл впоследствие, във връзка с още по-първичната езическа практика. Всеки езически култ е тясно свързан със светилището, представляващо само по себе си допирната точка на четирите измерения с небето и земята. За езическите култове светилището е центърът на вероизповеданието – мястото, където небесата действат на земния живот посредством магически манипулации и имитационни действия – правят среща на времето и вечността, на хората и боговете.

Поначало човек е устроен така – в момент на безизходица да счита напълно естествено обръщането си към силите на отвъдния свят и безкрайния космос. Според Тора, веднъж избрал еврейския народ за Свой народ, за да Му служи и да Го величае, Всевишният му забранява да се обръща към тези сили. Позволява му да се обръща единствено и само към Него, понеже Самият Той е техен носител.

Отправната точка към създаването на Храма е тежкият грях с поклонението пред златния телец след изхода от Египет под предводителството на Моисей. Това е неудържимото желание на народа да материализира обекта на своята религия. Народът, който вече бил узрял за нова религия, се върнал назад, като изваял златния телец – символ на алтернативна, конкурентна религия. Дотогава, до преди това сериозно провинение с подмяна на кумирите, не е възниквала необходимост от постройка на храм. Божественото присъствие (Шхина) и така си обитавало сред народа. По този начин принуждението на Всевишния да обитава едно ограничено пространство, светилището, е нещо вторично и обусловено. Така юдейският храмов култ се явява следствие на греха и начин за неговото изправяне.

Това е мнението на Тора в отговор на въпроса защо Богът на Израел заповядал на Своя народ да се обърне от първобитната менталност и учреди за Него култ посредством Храм и Храмова служба. Така разтълкувана, заповедта за строителството на скинията и после на Храма може да се отнесе към тези „отстъпки по отношение на човешките слабости”, които в много случаи прави Светото Писание.

Именно затова всички подробни указания за строителството на Храма ясно показват защо било толкова важно за Всевишния да отдели в Своята книга толкова внимание на различните архитектурни детайли. Защото тези подробности са записани не на полето на завинаги загубените чертежи, а в текста на самия Свещен Закон, който евреите са заклети да пазят като зеницата на окото си. Благодарение на това Храмът може да бъде възстановен винаги, при пръв и удобен случай.

Въпреки тези точни описания на самия Храм, на архитектурата и украсата му, на религиозната утвар вътре и отвън и даже на облеклата на свещениците, при строителството на Втория Храм на Ирод Велики възникнали проблеми. Вероятно не малко проблеми ще има и при издигането на Третия Храм, който задължително трябва „да достига небесата”. Самият факт, че всички детайли, свързани с Храма, са подробно описани, теоретически прави изграждането му напълно възможно. Така, въпреки че Храмът е разрушен преди почти две хилядолетия, еврейският народ и днес разполага с необходимата информация, за да може в подходящия момент да възстанови светилището. Тези, вписани във Вечната Книга, детайлни подробности за Храма са като пророческо напомняне за неговото разрушаване и същевременно призив от небесата да не бъде забравено и простено това никога.

Впрочем още идеолозите на ционизма от края на ХІХ век, в порива си за възстановяване на историческото равновесие и възвръщане на еврейството в изконните му земи, са имали особено мнение по въпроса. Били са убедени, че след като вече 13 века на Храмовия хълм величествено и убедително се издига

„Куполът на скалата” – златната Омарова джамия,

Третият Храм трябва да се разбира повече в метафоричен смисъл. Днес изконното желание да бъде възстановен Храмът, се счита за неуместен екстремизъм, проява на незрял романтизъм и политическа провокация. Даже такъв велик религиозен идеолог, като рав Кук, счита икономическото издигане на страната за „начало на спасението на нацията”. Разбира се, връхна точка на успеха той вижда във възстановяването на храмовия ритуал, но тази крайна цел отстъпва в мъглявото бъдеще и той не препоръчва да се бърза към нея.

(((((((((())))))))))

Сега и тук, под откритото небе на древния Ерусалим, Стената на плача е най-святото място за всички евреи на земята, които, точно както е предрекъл Всевишния, са неизброими като зрънцата пясък и разпръснати по всички географски посоки. Всяка година молитвата на Песах завършва с пожеланието: „Догодина – в Ерусалим!” Подразбира се идване точно тук – в сърцето на свещения стар град – пред Стената на плача.

Какво представлява днес този площад – синагога под открито небе?

Иззад стената високо се издига и привлича погледа мощният, блестящ на слънцето златен „Купол на скалата”. Пристъпвам с почитание към изправилата се строга и без никакви визуални ефекти древна каменна стена с прорастнали тук-там между цепнатините на блоковете треви. Ако не знаех историята, невероятните превратности на съдбата и и вековната мистика, която крие в себе си, тя не би ми направила никакво впечатление на фона на съседните не по-малко древни монументи. Но за човека евреин, откърмен с всичките 613 заповеди на Тора, с безкрайно дългата и превратна история на народа си на възраст 5000 години и научен да търси и намира Господа не в естествените сили, а в моралните измерения на вярата,

Стената на плача е свещена

Тя е единственото доказателство за етническата му принадлежност към тази древна, но съхранила се и до днес нация на земята. Тук е най-чуваното и виждано от Господ място!

Площадът е разделен с непрозрачни решетки на две неравни части – 2/3 мъжка и 1/3 женска, също както и цялото религиозно самосъзнание. И в двете части на дълги маси има струпани много книги Тора – при добро желание горещо молещият се може да подкрепи молбата си с подходящо четиво. А молитвите са толкова много и разнообразни – за всеки ден от календара и то три пъти на ден, както и за всяка ситуация, в която животът ни поставя, а също и за всеки момент от битието. Молитвите са толкова различни, че не могат да бъдат запомнени наизуст, а трябва постоянно да се четат, а и така връзката с Всевишния е по-плътна. Затова религиозното малцинство използва всеки момент за четене. В автобуса, на улицата, в магазина или на опашка в болница, поща, държавно учреждение – Книгата е винаги в ръка. И целият този живот, потънал в ежедневни молитви, впрегнат в съблюдаване на хиляди условности за храната, облеклото, човешките взаимоотношения, постъпки и даже помисли, подчинен на надеждата и упованието в Бога, се отнася най-вече за ултраортодоксалните части на еврейството. Попаднал на площада на Стената на плача, обикновеният турист е поразен от необичайните облекла на религиозния хомосапиенс и има чувството, че е статист в най-необикновения театър, в театъра на най-древната монотеистична религия.

И така, вярна на принципа, че истинският Ерусалим е духовният Ерусалим, аз с върховно любопитство се потапям в дълбоко религиозната атмосфера на Стената на плача. Решавам да участвам в съвременно измисления ритуал на този древен, древен площад – писането на послания до Господа. В сърцето на всеки човек има надежда за Божия помощ. Затова и аз се нареждам, заедно с всички молещи се и клатещи се напред-назад жени, в женската част. Написвам кратка молба за здраве, късмет на семейството и благоденствие на родината ми и подпъхвам листчето между иродианските блокове. Щом според поверието тук е най-близкото до добрия Господ място, всяка молба от листчето трябва да стигне максимално бързо и, разбира се, да се сбъдне. Иноверците на шега наричат това място

„пощенската кутия на Господа”

В днешната технологична епоха

Интернет не е отминал това кътче на строгия традиционализъм

Стената на плача си има свой сайт. Ако има кандидат-поклонници от цял свят, които нямат време и възможности да последват примера на прадедите си и да станат „хаджии” (обрядът „хадж” се отнася не само за християните, но и за евреите и мюсюлманите), то те нямат проблем – молбите им се приемат тук, а после – неведоми са пътищата Господни. Друг вид либерален юдаизъм и модерно хаджийство е изпращането по пощата на касети и дискове с молби и послания. Пощата в Ерусалим ежедневно носи тук, в полицейския клон „Давид”, обслужващ Стената на плача, десетки такива послания от милионите евреи, живеещи във всички краища на земята.

(((((((((())))))))))

Оставайки още малко на този паметен площад, любознателният турист може да се включи в група за посещение на един дълъг и предълъг подземен музей с народно название „Тунелът на хасмонеите” (по името на последната династия, управлявала юдейското царство до завземането му от римския пълководец Помпей през 63-тата година преди новата ера). Тук е началото на еврейския квартал на стария град и зданието е перпендикулярно на Стената на плача, а официалното название на тези старини е „Разкопки на Стената на плача”. Открити са за широката публика от 1967 година. Откакто тази част на хълма Мориа е израелско притежание, доброволци, студенти и археолози много внимателно разкопават на различна дълбочина. Понастоящем кварталът е гъсто населен и застроен със стари сгради, което многократно усложнява работата им.

Ако археолозите от първите научноорганизирани разкопки – британският изследовател сър Чарлз Уорен и неговият колега Уилсон, изследвали преди сто и петдесет години подземния Ерусалим, можеха да предположат до какви кръвопролитни последствия ще доведат техните занимания по древна археология, те навярно биха прекратили изследванията и биха се отказали от бъдещите си открития. Наистина тук по време на войната за независимост и особено през шестдневната война в 1967 година, когато е извоюван западният Ерусалим, сраженията са се водили за всяка педя земя от Давидовия град и най-вече пред свещената Стена на плача.

Но сто години преди това, през 1860 година сър Уорен не е можел да предположи нещо подобно и по молба на турското правителство провел щателни изследвания на култовите съоръжения под хълма с Камъка на мирозданието и златната Омарова джамия. Резултатите от работата си той изложил в

книгата „Подземният Ерусалим”,

за която получил благородническата титла „сър”. В нея той не дава конкретен отговор бил ли е под знаменитата джамия и допрял ли се е до сакралния камък, но е оставил за поколенията чертеж с всички ходове и помещения. В наши дни съвременната лазерна техника е направила скрито видеозаснемане под храмовия хълм и в района на джамията Ел Акса и е доказана истинността на тази карта. В предаване, излъчено по израелската телевизия, добре се вижда подземната зала с колоните и сводестия таван, която е хранилище на светинята и е точно същата като изобразената на чертежа на английския археолог. Още в устната Тора се говори за крайъгълния камък на земята – камъкът на мирозданието, с който започва сътворението на света и който е негов фундамент и сега. Указва се и конкретното му място – храмовият хълм в Ерусалим.

(((((((((())))))))))

Такава огромна дистанция от векове, обхождана от съвременния екскурзиант за нищожно кратко време, такова интересно налагане на миналото и настоящето не се срещат на много места по света! Трудно е да се каже коя от забележителностите привлича повече туристи – съществуващата или изчезналата в дълбините на историята стена.

Започва

походът ми в подземния Ерусалим, назад в древността.

След обстойния разказ на екскурзовода за промените, които е претърпял свещения хълм Мориа след строителните усилия на Соломон, Ирод, арабите, мамелюците, кръстоносците, фатимидите, без да се споменават преустройствата от по-късно време, групата започва подземното си пътешествие. В началото тунелът е достатъчно висок, с полукръгъл свод и ние свободно и с интерес разглеждаме музейните експонати по пътя към обратната страна на Стената на плача. Зад метални решетки и скрито осветление се редуват части от сгради, служили някога за складове и конюшни (така наречените Соломонови конюшни), водохранилища и жилищни помещения.

Следват уникални каменни фризове, резбовани капители и колони, елементи от статуи – части от разпиления след разрушаването Храм; тесни и по-широки проходи, части от мостовете и прилежащите им арки, изравняващи нивото на площада. Тунелът слиза по стълбище от времето на Втория Храм и продължава под

„Арката на Уилсон”,

която е поддържала моста, водещ към храмовия площад. Над главите ни преминава съвременна улица, а долу, до основите на арката, е прокопан кладенец, дълбок тринадесет метра под нивото на нашия тунел. На дъното му личат остатъци от иродианска улица, движеща се край западната стена. Тя е павирана с каменни плочи, добре прилепнали една до друга и е именувана от съвременните археолози „големия булевард”. Следва плавно разширение, наречено от Уорен „магарешки ясли”. После попадаме в подземен коридор с име „тайния вход”. Авторът на старинен ръкопис от ХV век, в който се описва този таен тунел, утвърждава, че именно оттук цар Давид е минавал, за да се придвижи от двореца си до свещения хълм. За тайни тунели споменава и Йосиф Флавий преди около 2000 години, разказвайки за предателя, който превел римляните през подземния вход от крепостта на Антоний до храмовия хълм.

По-нататък тунелът води към система сводести подземия, помещения и улици, прилепени към западната стена. По пътя към нея попадаме в просторна кухина – неголяма зала, наречена в миналото

„залата на хасмонеите”,

с автентично запазени три стени. Очевидно в далечните времена тя е била част от обществените здания, принадлежащи към институцията на Втория Храм. Тя цялата е облицована с полирани мраморни плочи, а на височина човешки ръст я обрамчва великолепен декоративен корниз. Всъщност това е изящна колонна зала с неизвестен засега брой колони, завършващи с каменнорезбовани коринтски капители, съхранили се в добър вид. С течение на времето от тежестта на постройките отгоре, а вероятно и от земетресенията през 749 и 1033 година, на тавана се образувала пукнатина, която сега е подпряна с поддържаща железобетонна колона. Другото ѝ име е „залата на масоните”. Бидейки член на масонската ложа, Чарлз Уорен поканил съмишлениците си да провеждат тайните си сбирки именно тук.

За да има елемент на атракция, организаторите на музея са се погрижили всичко да бъде ясно, даже и на не особено информирания, но любознателен и изморен турист. Отпочива се върху лека амфитеатрална конструкция и на голям екран се демонстрира виртуален модел на Втория Храм. За четвърт час ни се изясняват всички етапи на преустройството и разширението на храмовото плато, а после и самият строеж на новия Храм. Компютърна анимация нагледно ни показва с каква древна, но много ефективна техника е строена самата стена с петстотинтонните каменни блокове. Принципът е същият, както при египетските пирамиди, строени двадесет века преди стената.

В наше време неголяма част от западната стена (само 156 метра в южния и край) е достъпна.

Това е обратната страна на Стената на плача

На тази видима част, която е над повърхността на земята, има единадесет реда каменни блокове иродианско строителство и още почти пет реда по-късен градеж. Но под земята, в тунела, по който аз се движа, има още осемнадесет реда шлифовани грамади и това е подземното продължение на свещената стена. Сред тях се отличава един особено загадъчен солиден блок – основа на стената, издялан наистина с разчет за вечно съществуване. Той е от водещия най-долен ред – огромен монолит, тежащ над 600 тона. Дължината му е 14 метра, височината 4, а ширината 3,80 метра. Точно този камък се опитвали да разрушат римските войници по време на унищожаването на храма през 70-тата година от новата ера. И днес личат следите на безплодните им опити. Как е бил монтиран този камък и до днес е загадка. Тежестта му е приблизително равна на десететажен дом. И в наше време трудно би се намерил кран с такава товароподемност.

Интересът ми да зная какво още има на обратната страна на Стената на плача ме води по-нататък. Продължавайки пътешествието, спирам пред зазидани врати, водещи към центъра на храмовия хълм. Това са така наречените „Врати на Уорен”, които се отъждествяват с Долните врати на Ерусалимския храм. В стената артистично изпъкват две вградени колони и проблясват зелените и черни жилки на мрамора, от които са издялани.

Зазидани са по указание на израелското правителство през 1970 година. Тогава бившият главен равин на армията – рав Горен и другарите му се опитали през Вратите на Уорен да проникнат в палестинската част на храмовия хълм. Този своеобразен граничен пробив бил разкрит и се започнал подземен бой. Според друга версия рав Горен само се молил край Вратите на Уорен, когато дошли палестинските войници. Съвременните историци, обаче, познавайки темперамента на известния равин, дълбоко се съмняват, че той само се е молил там. Именно той в деня на освобождението на Ерусалим през 1967 година бил първият духовник, оказал се със свитък Тора в ръце на свещения площад и който заедно с парашутистите и войниците, участвал в боя за всеки метър земя. Затова и за да се избегнат ненужните конфликти, било взето решение да се зазидат Вратите на Уорен.

Оттук е най-краткото разстояние до

Омаровата джамия,

под която се намира „свещеният камък на мирозданието – крайъгълният камък на земята”, според Библията. Всъщност всички тези подземни помещения и тайни ходове, както и самият Тунел на хасмонеите, са разположени именно около това свещено място – фундаментът на хълма Мориа.

Omer, Jerusalem

Тук някога в Соломоновия Първи Храм е била Светая Светих с каменните скрижали – дар на Моисей от Господа, дар за еврейския народ. И сега тук, зад този географски център, има специална стая за молитви. Това е най-дълбоката подземна синагога в света!

Днес на издържливите туристи се предоставя рядката възможност да видят частица от

крайъгълния камък на земята

Достъпен за оглед е само неголям участък от основата на хълма и, както изглежда, въпросният уникален камък – обект на несдържаното ни любопитство до тук, не е нищо повече от тъмносив гранит. Впрочем той е уникален и за това, защото вероятно е единствената в света скала, която се контролира от две администрации: горната част – от мюсюлманския съвет на храмовия хълм, а подземната – от управлението на археологическите резервати на Израел. Засега никой не знае колко дълго ще продължи този двоен контрол.

Продължавам пътешествието си

по страниците на историята, вървейки в изключително богатия на нагледни доказателства тунел. Тук, в края, той се отделя от стената и завива на северозапад. Надничам в аквадукт от най-ранните хасмонейски времена, в древна каменоломна и в басейн резервоар, където и досега се процежда влага по стените. Тук сега няма вода, но се знае, че мястото е част от така наречените

„басейни на Струтион” –

система от градски водохранилища, осигуряващи живителна влага по време на обсада. Още преди векове Йосиф Флавий ги е описал в подробности.

Излизам на открито. Изкуственият изход е на

Виа Долороса в мюсюлманския квартал,

недалеч от манастира „Сестрите на Сион”.

Бъдещите обстойни разкопки биха дали още светлина върху този много древен и много богат на исторически и духовни паметници хълм на Ерусалим. Засега обаче това е изключително трудно –

археолозите имат власт само над еврейския квартал,

а той е плътно застроен със старинни жилищни сгради, под които да се копае е неудобно и опасно.

(((((((((())))))))))

И така, венецът на моето пътешествие по тези свещени няколкостотин квадратни метра площ е изкачването

хълма на Храма

Е, не мога да направя това точно като по времето на Христос, понеже Вторият Храм вече не съществува, а и сега

за редовия турист немюсюлманин има една единствена възможност:

само четири дни в седмицата и само два часа следобедно време за посещение.

След нова щателна полицейска проверка – отново внимателен преглед на дамската ми чанта и изследване с металотърсач на тънките ми летни дрехи – се изкачвам по временно построения проход нагоре към Магрибските врати.

Но защо тази точка с всеизвестни координати в центъра на стария Ерусалим е толкова важна не само за еврейските и християнските, а след VІ век и за ислямските традиции? – Понеже тук е

„Куполът на скалата” (Харам аш-Шариф) известен още като Омаровата джамия

Нейният сияещ ярко по всяко време на годината и във всеки час от деня и нощта огромен позлатен купол, сега е на герба на Ерусалим и привлича погледа на туристите. Построена е само десет години след основаването на българската държава през 691 година, на мястото на Първия и Втори Храм, от омеядския халиф Абд ел-Малик – ибн Мирван.

Целта му била да изтрие от свещения град еврейското присъствие,

а също и да принизи издигнатия три века преди това от византийския император Константин и майка му Елена християнски храм на Божи гроб, и най-вече да утвърди напред във вековете мюсюлманската власт във вечния град.

Всъщност най-висшата цел на тази монументална, красива джамия е да отбележи паметното място, откъдето, според поверието,

архангел Гавриил (на арабски Джибраил), възнесъл на небето идеолога на ислямската религия – пророка Мохамед

Първоизточниците утвърждават, че всъщност пророкът летял от Мека към Ерусалим на своя крилат кон Ел Бурак (мълния) – прекрасна бяла кобила, украсена със скъпоценни камъни и елмази. По пътя той два пъти спирал, за да отправи свещени молитви към Всевишния. Първия път се спуснал на планината Синай, където някога Моисей се срещнал с Бога, а втория, във Витлеем – на рожденото място на Иисус Христос. За трети път той отправил горещи молитви тук, на свещения хълм на храмовете, след което стъпвайки на Камъка на мирозданието, той видял стълба. Единият и край се опирал в скалата, а другият водил в небето. Когато Мохамед започнал да се изкачва по стълбата, скалата също започнала да се издига заедно с него, но съобразителният ангел я спрял с ръка. Сега най-свещеното място на златната джамия е тайнствена вдлъбнатина, която мюсюлманите считат за отпечатък от ръката на арахнгел Джибраил и пукнатина, появила се след успешното възнасяне. Там, на небето, Мохамед се срещнал с пророците и със самия Аллах, след което благополучно се завърнал в Мека.

И макар че Ерусалим не се споменава в Корана, това е станало не другаде, а отново и точно тук – на историческия хълм Мориа, свързан с толкова много библейски събития и легенди. А за мюсюлманите от целия свят светостта на Ерусалим се определя единствено от седемнадесетата глава (сура) на Корана, първият стих, от която гласи: „Хвала на този, който пренесе през нощта своя роб от неприкосновената джамия в най-отдалечената джамия.” Като под „неприкосновената джамия” се подразбира главната мюсюлманска светиня в Мека, а под „най-отдалечената” – мястото точно тук, на храмовия хълм в Ерусалим.

Историята разказва, че когато арабите завзели Ерусалим, след като разбили византийците и персите през 638 година, те намерили хълма Мориа изоставен, занемарен и затрупан с нечистотии. Вината била на християните, които съгласно пророчеството на Иисус за запустение на светия град, систематично замърсявали не само Яд Авшалом долу, но и целия хълм. Строителни остатъци от разрушения Втори Храм допълвали нерадостната картина. Халиф Омар идентифицирал правилното място, войните на исляма разчистили скалата на мирозданието, а след това, според мюсюлманската легенда, три дни валяли очистителни дъждове, миейки свещения камък. След това по заповед на халиф Омар било издигнато временно дървено съоръжение, от което, разбира се, не останало нищо, а само споменаване в дневника на един пътешественик от средата на VІІ век. Грамадната, разкошна и богато украсена джамия е издигната от следващия халиф Абу ел-Малик, по проект на византийски християнски архитекти. Затова и златокуполната джамия, увековечаваща нощното пътешествие на Мохамед на небето, много прилича на Храма на Възнесението на Иисус Христос на Маслинения хълм, който е впрочем точно срещу хълма Мориа.

Явно, съвсем неслучайно именно тук, върху тази небесна антена – крайъгълният камък на земята,

Омаровата джамия

е третата по ред култова постройка.

Основата на прословутия ислямски храм е осмоъгълна, а вътре залата е цилиндрична, завършваща с полусферичен купол. Тези масивни основи, издигнати три метра над земята, са от мраморни блокове и според мнението на специалисти не са променяни от момента на построяването досега. По форма и конструкция Куполът на скалата не прилича на никое друго арабско здание по света. Единствено в римската и в християнската архитектура има подобни аналози – римляните строили така фамилните гробници, а през раннохристиянския период осмоъгълна форма имали параклисите, после и църквите, например Айя София в Истанбул.

Височината и е 43 метра и вълшебната красота на тази джамия се крие в разноцветния мрамор, красивите четири дърворезбовани врати и хилядите керамични плочки и мозайки, с които е облицована отвън. Поразяват характерната арабска орнаментираност и абсолютната симетричност на рисунъка. Те привличат погледа, напрягат зрението, избликват интерес и пораждат дълбокото възхищение на милионите туристи. Изящните фаянсови орнаменти във всички разцветки на синьо-зелената гама сливат монумента със синевата на небето, създават усещане за лекота и въздушност, а гигантският златен купол сияе като второ слънце. Впрочем тази прекрасна цветна керамика, която по принцип не е издържлива на жежкото слънце и ерусалимските температурни аномалии, многократно е подменяна, но винаги в един и същи стил. Почти не личат следите от пословичното търпение и ръцете на гениални реставратори и калиграфи, както и на самия Сюлейман Великолепни, който за своето време бил главен дизайнер и изпълнител на облицовката. Изготвеният в персийските керамични заводи в Кашане фриз със стихове от Корана от средата на ХVІ век, се отличава с перфектност и красота. Който е бил тук веднъж, мечтае да се върне отново, за да изплакне очите си с безкрайното разнообразие на формите, фигурите, детайлите, с финеса, нежността на цветовете и безупречната симетрия на екстериора.

Самият полусферичен купол бил направен от мед и, съдейки по старите рисунки и фотографии, е бил потъмнял и почти черен на цвят, но през миналия век, след щателна реставрация, го направили алуминиев и с цвят на злато. За да влезе джамията в новия ХХІ век с нова позлата, през 1994 година кралят на Йордания, Хюсеин, подарява лични 80 килограма злато. Сега на южното слънце тя сияе магнетично, блести ослепително и е най-величествената, трета по святост след Мека и Медина. За щастие, нито веднъж през своята 1300-годишна история тя не е била разрушавана.

За съжаление, моята християнска принадлежност не ми открехва нито една от четирите врати на Омаровата джамия. Затова пък богатата туристическа литература с ярки фотографии ме примирява с неосъществимото ми намерение непременно да проникна вътре. След терористичен акт от фанатизиран турист християнин през 1969 година посещението на храмовия площад е ограничено, а след началото на интифадата през 2000 година на немюсюлмани е абсолютно забранено да посещават светинята. Именно поради тази липса на лични впечатления ще опиша интериора на джамията схематично.

И днес, след векове, преживяла превратностите на времето, горната част на скалата, която се отъждествява с камъка на мирозданието, може да се види в центъра на прекрасната джамия. Оградена е с елегантна решетка от ковано желязо и представлява къс гранит с размери 13 / 17 метра, извисяващ се 2 метра над пода (на 744 метра надморско равнище). От южната и страна, в малка, фино резбована дървена кула се пазят три косъма от брадата на пророка. Според мюсюлманската традиция веднъж годишно, в деня на възнасянето му, тази безценност се отваря и съдържанието и е предоставено за поклонение.

Знае се, че

соломоновият Първи Храм бил построен именно над тази скала.

На нея бил поставен ковчегът със Светая Светих, където се пазили Скрижалите на Завета, получени от Моисей на планината Синай. Според еврейските предания Всевишният написал самите скрижали на два камъка от тази свещена скала. След разрушаването на Храма те се срутили в някоя от подземните кухини, недалеч от скалата, и се

Свързани новини: