Пътят към Голгота (5): Вторият храм и Стената на плача

След хълма Скопий, Гетсиманската градина и Кедрон, започнахме пътя към Голгота, който завършихме в църквата на Божи гроб. Днес ще стигнем Втория храм и остатъкът от него – Стената на плача.

Приятно четене:

Скръбният път към Голгота

Вторият храм и Стената на плача

Йерусалим, Старият град

част пета на

Йерусалим и вечността, наречена Христос

И така, най-после

влизам в стария град през Магрибските врати (боклукчийската врата),

водещи директно в

еврейския квартал и Стената на плача

По понятни причини името е такова, понеже християните изхвърляли тук нечистотиите си, също както и при гробницата на Авшалом, която е наблизо, в долината Кедрон. Незавидната слава идва от пророчеството на Иисус Христос за „запустение” на светия град, така и непризнал го за духовен лидер.

Всъщност това е и маршрутът на повечето екскурзиантски групи. След

щателна полицейска проверка –

изследване съдържанието на дамската ми чанта до най-големи подробности: отваряне на червилото, на химикалката и надничане в сандвича ми за обяд; след почти рентгеновата снимка, за да се види дали не нося оръжие в тънките си летни дрехи, стъпих на заветния площад на Стената на плача.

Това е най–еврейското място в цял Ерусалим, в цял Израел и в цял свят!

Вече съм на

хълма на Храма!

Впрочем тук би трябвало да имам усещането, че съм на пъпа на света. И в Стария, и в Новия Завет този един квадратен километър територия, гъсто заселена с евреи, християни, мюсюлмани и арменци, се трактува като най–свещеното място. Идеята е взета от Танах, но впоследствие и християнската, и мюсюлманската религии потвърждават тази свещеност, допълвайки и обогатявайки я по свой начин.

Според Книгата на книгите – Библията, точно

тук е всеизвестният „крайъгълен камък”,

основата на цялата земя, първата суша, която Господ създава през третия ден на творението Си. Точно на тази скала сяда Господ и …”И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа.” Битие (2:7) Великият еврейски мислител Рамбам през ХІІ век в творбата си „Бейт Хабира” пише за изключителната важност на това място. Според него точно тук бил създаден Адам и тук първият човек идвал да общува със своя Създател. Тук Каин и Авел – синовете на Адам и Ева – построили първия жертвеник на Бога. Именно тук хилядолетия по-късно Ной поставил олтар, когато излязъл от ковчега след всемирния потоп. Вековете не влияели на мощния енергиен заряд, изпращан на земята от Всевишния, и на намерението Му да създаде Свой народ. Затова и точно тук Авраам – родоначалникът на еврейството – изградил жертвеник и завързал за него сина си Исаак, за да го убие в пристъп на религиозен екстаз. Господ, обаче, спрял ръката му. Още няколко столетия и скритата камера на времето ни запознава с Яков – баща на дванадесетте рода, основали Израел.Той не другаде, а именно тук седнал да си почине и заспал в тежкия път към безсмъртието. Десетилетия по-късно, според Библията, именно от този крайъгълен камък – основа на цялата земя, Господ изсича Скрижалите на Завета, за да ги връчи на Моисей на планината Синай. Много, много по-късно, само преди три хиляди години, цар Давид купува този хълм за петдесет сикли сребро от евусеите и точно на тази скала поставя Светая Светих – предавания от поколение на поколение Свещен Завет.

Всъщност Давид основава Ерусалим за столица именно тук заради близостта с това свято място. Тук синът му Соломон построява Първия Храм на Господа и издига около него самата столица. Именно на фундамента на крайъгълния камък бил построен след девет века и Втория Храм. Оттук коените първосвещеници се обръщали непосредствено към Всевишния и чувствали, че именно това е мястото на Божието присъствие на земята.

Първият Храм

Храмът символизирал пребиваването на Бога сред еврейския народ. До построяването му тази роля играела скинията с ковчега на Завета – преносимата палатка – религиозна обител. Тора разказва много случаи, когато в онези далечни времена евреите трябвало да се сражават със съседите си (така, както и сега) и да отстояват независимостта си. Ковчегът ги съпровождал новсякъде.

Затова, когато победил всички врагове на народа и възцарил мир в Ханаанската земя, Давид, от благодарност към Бога, решил да Му издигне Храм – дом, който Той да обитава за вечни времена. Господ, обаче, отчел, че ръцете му са кървави от толкова бран и му позволил само да подготви строителния материал и да събере благородните метали, а предоставил самото строителство на сина му Соломон. Той пък изпълнил завета на баща си блестящо.

Соломоновият Храм

станал едно от седемте чудеса на света, равностойно само с египетските пирамиди.

В Трета книга – Царства (6:1) подробно се разказва: „В четиристотин и осемдесетата година след излизане на израилевите синове от египетската земя, в четвъртата година на Соломоновото царуване над Израиля, в месец Зиф, който е вторият месец, Соломон почна да гради храм Господу.” Според преданието по това време първозданната скала – крайъгълният камък на земята – се издигала мощна и висока на върха на хълма Мориа. Това пречело на строителите и те частично я снижили. Разбили камъка на по-малки блокове, които използвали впоследствие. Така теренът за бъдещия храмов площад бил увеличен, а той самият – укрепен с мощни подпорни стени. После били извършени мащабни строителни операции – насипани стотици кубически метра грунд за изравняване и укрепване на хълма Мориа и за пълнеж между него и съседния хълм Офел. На Офел Давид вече бил издигнал цитаделата на белокаменния и заобиколен с крепостна стена Ерусалим. Храмът бил построен за седем години от финикийски архитекти. Ливански кедър бил доставян по море от Финикия, „големи скъпи камъни, дялани по мярка” – от планините на Ливан, четиристотин плочи за огромните площади, двадесет статуи на каменни волове – символи на силата и много каменни лилии и лъвове, означаващи властта. За вътрешната уредба на Храма били употребени голямо количество злато, сребро, мед, желязо, мрамор. По красота и блясък Храмът нямал равен на себе си!

Зданието било ориентирано на изток – запад и входът му бил срещу Маслинения хълм. Планировката била проста, елегантна и подчинена на всички изисквания на еврейската религия. Състояла се от „система“ площади: общ за всички поклонници; еврейски – забранен за друговерци; мъжки – недостъпен за жени и отделно – женски площад. В Светая Светих – залата с държавната хазна и Свещените Скрижали – влизал само веднъж годишно (на Йом Кипур – денят на прошката) главният коен, за да извърши сакралното богослужение и разговаря с Господа. Тук, в Храма, три пъти годишно – на големите празници Сукот, Шавуот и Песах – се стичал хиляден народ, за да принесе дарове на своя духовен водач и Го умилостиви с жертвоприношения – рижа телица или козел (в зависимост от годината); със злато и сребро.

С много топлина и любов към избраника на Господа – Соломон, Библията разказва за подробностите и преодолените трудности по построяването на Храма. Описанието е така живо и образно, радостта на народа и царя така светла и искрена, че еуфорията на тези безхитростни хора от преди ХХІХ – ХХХ века неволно се предава и на нас, съвременниците. Трета книга – Царства (8:2-6) повествува за сюблимния момент – освещаването на Храма и внасянето на Скрижалите в Святая Светих: „И събраха се на празника при цар Соломон всички израилтяни…Дойдоха всички старейшини Израилеви…и понесоха ковчега Господен и скинията на събранието и всички свещени вещи, що бяха в скинията; носеха ги свещеници и левити. А цар Соломон и с него целият израилски събор…вървяха пред ковчега, принасяйки жертви от дребен и едър добитък, които не беше възможно да се изброят и сметнат поради множеството им. Свещениците внесоха ковчега на Завета Господен на мястото му, в давира на Храма, в Святая Светих, под крилете на херувимите.”

Като че ли в момента пред нас се прожектира тази красива приказка: Край жертвеника са се събрали главите на дванадесетте израилеви родове, придворните, военачалниците, певците, музикантите и сто и двадесет тръбачи левити. Соломон, в богати одежди и златна царска корона, седи на престола. В почетен караул край него са се строили петдесет гвардейци с щитове и доспехи от чисто злато. Прелестно пеят певците, свирят музикантите, а коените внасят светинята. Спуща се тежката златотъкана завеса пред входа на Святая Светих и оттогава само главният коен веднъж годишно може да навести Ковчега със Завета. В дълбока тишина Соломон се обръща към Всевишния с благодарствена молитва…

((((((((((()))))))))))

От времето на Първия Храм до наши дни се е запазила безценна реликва, която видях в държавния музей в Ерусалим. В специална витрина под увеличително стъкло са поставени два миниатюрни сребърни свитъка Тора с размери 11/39 мм. Те съдържат благословията на коените. Специалистите са определили времето на създаването им – VІІ век преди новата ера. Това е най-древният умален библейски текст в света, но практически не се отличава от съвременния. От откъслечните фрази учените са възстановили първоначалния текст: „Да те благослови Господ и да те опази! Да погледне милостно към тебе Господ със светлото Си лице и да те помилува! Да обърне Господ към тебе лицето Си и да ти даде мир!”-четвърта книга Моисеева (6:24-26). Тези сребърни свитъци били намерени от археолозите съвсем наблизо до храмовия хълм – в долината Гай Еном (огнената геена). Според юдейската традиция това е географското място на ада на земята, потвърдено и от пророк Исай (31:9). Свитъците били открити в подножието на шотландската църква „Свети Андрей” при изследване на древни гробове от епохата на Първия Храм по време на разкопките през 1960 година . Някои учени предполагат, че били ползвани като копчета на ритуалните одежди на коените.

В музея видях и друг екзотичен експонат, принадлежал на служителите на Храма. Това е миниатюрен плод на нарово дърво, изработен от слонова кост, с височина 2,5 см. Предполага се, че е бил монтиран на върха на жезъла на първосвещеника. На него също е инкрустиран текст на благословение, но историята му е необикновена. Миниатюрният нар бил купен от чужденец, колекционер на антични ценности, и изнесен зад граница. След дълги преговори музеят успял да откупи обратно скъпоценната реликва за половин милион долара. Едва в наши дни бил направен специален анализ и се оказало, че този уникат – плод нар, изрязан от слонова кост, всъщност е изкусно направен частичен фалшификат. Самият нар бил изработен през много по-древна епоха – специалистите го отнасят към бронзовия век, но надписът бил прибавен сравнително неотдавна.

((((((((((()))))))))))

Всесилната съдба, обаче, е доказала истината, че тленните неща на този свят са преходни – имат свой апогей, а после неизменно следва период на упадък. Соломоновият Храм просъществувал четири века и през 586 година преди новата ера бил разрушен от вавилонския цар Новуходоносор. Целият еврейски народ бил отведен в робство. Така, според Библията, било горчиво заплатено за спадналия ентусиазъм и промъкналото се недоверие към Господа. Евреите не успели да опазят прекрасния свещен Храм и той периодически бил ограбван от различни врагове. Част от народа се обърнала към езическите религии, претопила се в околните племена и забравила за съществуването на единствения възможен Господ, както и за мисията си на избран да му служи и да Го величае, народ.

Петдесет години по-късно на оцелелите било разрешено да се върнат и те с голяма амбиция започнали да строят Втория ерусалимски Храм. Издигнали го с много по-скромни размери и архитектура, но Скрижалите на Завета били загубени и Святая Светих била празна. Според най-оптимистичното предание, те се срутили в една от подземните пещери на храмовия хълм, където се намират и досега.

Векове след това цар Ирод, съвсем в края на старата ера, верен на строителната си страст, преустроил Храма и отново го превърнал в грамаден, блестящ и величествен, какъвто бил по времето на Соломон. Въобще тези две гигантски за своите епохи култови сгради раздалечени във времето с шест века, но построени на едно и също място, били много различни и очертавали две също коренно различни епохи в историята на еврейството.

Вторият Храм

Сега вече археолози и архитекти са наясно с въпроса какво е представлявал Вторият Храм. Прекрасен макет на Ерусалим от далечната епоха преди две хиляди години, изпълнен в мащаб 1:50 е направен в парка на хотел „Холиленд” и вече сам по себе си е една от съвременните атракции на столицата. Изграден е в съответствие с размерите, дадени в Мишна, а също така и според описанията на историка Йосиф Флавий. При създаването на това изящно копие – гигантски макет е използван автентичен ерусалимски облицовъчен камък и посетителят има странното усещане, че е Голиат в страната на лилипутите.

(((((((((())))))))))

Впрочем нека отначало се запознаем със злия гений на цар Ирод, а после и с великолепния му храм.

Царствал Ирод Велики от 37 година преди, до 4 година след новата ера. Имал не по-малко от десет жени, но обичал само една – Мириам – внучката на победения хасмонейски цар Гиркан. Всъщност Ирод се оженил за нея от политико–династически съображения. Самият той бил потомък на приелия юдаизма вожд на едно от местните племена – Антипатар, който завоювал Юдея с поддръжката на Рим и поради това не бил приет добре от еврейския народ. Бракът по сметка с жена, в чиито вени тече хасмонейска кръв, трябвало да придаде на управлението на Ирод легитимност. Но така се случило, че той безразсъдно се влюбил в нея, явно за пръв и последен път в живота си. Любовта, обаче, не донесла щастие на красивата царица. Върнал се веднъж от поредното си пътуване в Рим, Ирод в демоничен припадък на ревност осъдил любимата жена и публично я екзекутирал. Нейната смърт задълго подкосила силите на всемогъщия цар, а депресията не го оставила до края на живота му. Йосиф Флавий – римският придворен историк разказва как Ирод, съвършено обезумял, заповядал на слугите си да разговарят с духа на съпругата му, като че ли тя е жива, а след това, опитвайки се да потопи мъката си във вино, денонощно пирувал.

Мрачната любов на жестокия монарх била насочена и срещу най-близките му. Двамата си сина от Мириам, популярните сред народа Александър и Аристобул, той заподозрял в намерение да завземат властта и също екзекутирал. Брат и, седемнадесетгодишен юноша – първосвещенник в Храма, той заповядал да удавят и придал на това вид на нещастен случай. А дядо и, престарелия цар Гиркан, мирно доживяващ дните си в изгнание, Ирод извикал в столицата и също убил.

И ако близките на монарха не били защитени от гнева му, какво оставало за враговете – реални и мними? Убийствата със и без съд, престъпленията и жестокостите на тиранина нямали край. Даже на смъртния си одър Ирод не успял да сподави своята кръвожадност. Няколко дни преди смъртта си той екзекутирал другия си син – Антипатар, от жена му Дорис. Известна в историята е реакцията на император Август, когато потвърждавал молбата за екзекуция. Той възкликнал: „Да бъдеш свиня на този човек е по-добре, отколкото да бъдеш негов син!” Последната воля на Ирод била адресирана до сестра му Саломея с разпореждане да бъдат убити веднага след смъртта му арестуваните на хиподрума видни граждани на Юдея. Ирод знаел, че народът ще се зарадва на смъртта му, но много му се искало в деня на погребението поданиците му да плачат. За щастие, тази последна заповед не била изпълнена.

/Вероятно от тук произлиза и обидната българска дума „изрод“ – от името на цар Ирод Велики/.

И все пак този кървав васал на римляните, влязъл в историята като фигура съвсем не еднозначна, а напротив, много противоречива и по своему трагична и гениална. Ирод бил блестящ строител, притежаващ невероятен организаторски и инженерен талант, както и тънко чувство за естетика в архитектурата. Той успял да превърне безличния дотогава Ерусалим в една от най-красивите столици на цивилизования свят. През време на царстването на Ирод градът достигнал най-високата точка на разцвета и величието си и население над сто хиляди души. Бил четвърти по големина след Александрия, Антиохия и Рим, стегнат в мощни стени и кули, високи 30 – 40 метра. Царят, обаче, не обичал твърде своята столица, явно се чувствал неуютно сред ненавиждащите го граждани, та затова и построил на юг от Ерусалим, в Иродион, свой елегантен, комфортен дворец.

Ирод не бил евреин, но много искал да получи признание в очите на народа. Когато дошъл на власт, той преценил, че съществуващият остарял Храм не е подходящ за неговите амбиции за величие, и решил да издигне нов, който би го прославил в бъдните векове. Използвал подробните описания в Тора, допитвал се многократно до равините в Синедриона и изпълнил всички техни религиозни изисквания. Затова и Храмът до голяма степен съответствал на юдейските закони. Но имало и случаи, когато те били игнорирани. Ирод никога не забравял, че е римски васал, длъжен да управлява в услуга на своите господари. Например той издигнал над входа на Святая Светих символът на Римската империя – орелът, отлят от злато. Така нарушил една от основните еврейски заповеди – да не се изобразяват хора или животни, за да няма народът кумири за почитание, а да почита само безплътния и невидим Господ – дух без материя, без начало и без край. Равините се ужасили от видяното и с недоверие се отнесли към строителството, още повече, че липсвали вече подемът и религиозният екстаз, с които бил построен първият Храм – Соломоновият. Ирод не получил признание, но в края на краищата евреите признали величественото съоръжение, което на границата на новата и стара ера, нямало равно на себе си по изисканост и красота. В течение на следващите седемдесет години след смъртта на монарха Храмът продължавал да бъде център на духовния живот и народаът се гордеел с великолепието на своето светилище.

Много известни са сега и другите строежи на Ирод – Кесария, Масада, Иродион, Себастия, построени с перфектен стил, много естетика, познания за строителните изисквания на епохата и стотици нововъведения.

Трудно е да се каже за какво е мислил безжалостният екзекутор, заемайки се с такива грандиозни начинания, като: застрояването на цял град, издигането на елегантен дворцов комплекс, на мощна, многофункционална крепост в непристъпна местност, изграждането на водни съоръжения в пустинята. А може би строителната треска била за Ирод своеобразен наркотик, който му помагал да преодолее мъките на съвестта и да заглуши воплите на жертвите в дългите си безсънни нощи. Едва ли този мрачен, патологично подозрителен човек, управлявал Юдея с желязна ръка и жестокост, бил щастлив. Йосиф Флавий, оставил ни подробно животоописание на Ирод, е скъп на психологически анализи.

За храма на Ирод казвали, че

който не е видял Ерусалимския храм, не е видял красиво здание

Строежът му бил започнат през двадесетата година преди новата ера и завършен за рекордно кратък срок – за година и половина. В книгата си «Юдейската война» (5:5-6) Йосиф Флавий пише: „Външният вид на храма представлява всичко, което може да възхити очите и душата.”

(((((((((())))))))))

Всъщност как бил построен този архитектурен шедьовър?

Отначало Ирод коренно изменил ландшафта на хълма. В най-ниската част, на подстъпите била издигната стена, но не със защитна цел, а като техническо съоръжение в процеса на преустройството на остарелия вече Втори Храм, построен от върналите се от вавилонско робство евреи. Проблемът бил в това, че под тежестта на вековно присъстващите тук храмови здания и вследствие на различните природни катаклизми на тази активна сеизмична зона, хълмът Мориа вече започнал да се сляга. Освен това трябвало да се вземат мерки и от религиозен характер. Хълмът бил пълен с човешки кости от по-древни погребения, а според Танах досегът с мъртъвци е забранен за коените – първосвещениците в Храма. За да се избегне това противоречие с каноните на еврейството, стената около хълма изиграла ролята на основа. От нея нагоре вървяла цяла система от арки и платформи на тях, така че самият връх на хълма бил отделен от пода на Храма с празно пространство. Храмът просто висял във въздуха на колони, а в най-горната си част – конзолно, тоест без вертикални основи. Именно тази въздушна празнота позволявала на коена да се намира над древните погребения, без да бъде духовно оскверняван.

Интересен е и начинът на строеж на тази подпорна за хълма стена – от огромни, неспоявани блокове. При това те прилягали много точно един към друг. Точността се постигала с това, че на долния, вече положен правоъгълен блок, насипвали особена смес от оловни топчета, по които търкаляли дървените талпи със следващия по-горен камък. Когато горният камък се намирал точно над долния, талпите в определен ред една по една се издърпвали, блокът падал, разплесквал оловните топчета и засядал на мястото си. Точността била поразителна!

Под арките се намирали така наречените „Соломонови конюшни” и други подземни помещения. След това Ирод засипал със земя платформите отгоре и така разширил площта на Храма и прилежащите му площади. На тази увеличена територия той построил величествения Храм по същия план, както и неговите предшественици, но много по-обемен.

Тъй като светинята се издигала на свещена земя, простосмъртни строители не можели да стъпват на нея. Затова около сто и петдесет хиляди свещеници левити (от рода Леви) били обучени на майсторски занаят и така , избягвайки оскверняването на територията на Храма, те строили, като не преставали самоотвержено да се трудят даже нощем.

Така в Ерусалим бил построен прекрасният Втори Храм – духовният център за поклонение на Господа. Започнали масови празници, в които участвал даже самият цар Ирод. И той, както Соломон преди девет века, принесъл в жертва на Бога триста бика. Пред обнадеждения и възхитен народ бил представен един наистина величествен Храм, поразяващ със своите размери и архитектура. Фасадата и филигранните капители на колонадата били покрити със злато. А отгоре, Светая Светих била украсена със златни остриета и игли, за да не могат птиците да кацат и гнездят там.

Понастоящем макетът в „Холиленд” нагледно показва, че Храмът бил построен в концентричен стил, с постепенно приближаване към най-святото място. Девет врати водили на храмовия площад. Дълбоките подземни тунели с тайни входове били затворени от двете страни със здрави врати. Можело да се влезе на площада от запад през четири врати, от юг през две, като между тях имало миква – помещение за ритуално измиване преди стъпването на свещения площад. От север се влизало през една врата, а от изток – две. От изток – през Златните врати (зазидани впоследствие), съгласно Евангелието, Христос се възкачил тук, в Храма.

Най–големият, външният двор бил за всички – мъже, жени, еретици и иноверци. Наречен бил

Дворът на езичниците

Тук по традиция, както при Първият Храм, се събирало за принасяне на жертвите цялото население на Ерусалим заедно с гостите от страната. Ирод увеличил площта до 400 х 300 м. На този огромен нов двор, по твърденията на очевидеца историк Йосиф Флавий, се побирали до един милион души. За сравнение: Днес, двадесет века по-късно, когато тук се издига златната Омарова джамия, по време на мюсюлманския празник Рамазан се поместват двеста и седемдесет хиляди богомолци с постелени молитвени килимчета.

Красива, стройна колонада очертавала двора на езичниците от северна страна. Тук се провеждали обучения и дискусии между управляващите – старейшините на града и първосвещениците. От южната страна на този огромен площад също било отделено място за срещи „на крак” зад ред колони. До тази мощна стена били построени предпазващи от дъжд и слънце ниши, вътрешни галерии и заседателни зали. Тук провеждал сбирките си

Синедрионът – върховният равински съд

Според устава му било забранено да се влиза с пръчка в ръка, с мръсни обувки, да се плюе на земята и да се носят фалшиви пари…

О, времена, о нрави!

Широко стълбище от петнадесет стъпала водело нагоре към масивната каменна стена на втория двор. Това вече бил

дворът на Храма

и там се допускали само евреи. Пред хората с друго вероизповедание вратите на Храма били затворени. За това свидетелствали два надписа на входа, предупреждаващи, че ако чуждоземец наруши забраната и проникне в пределите на светилището, го чака неминуема смърт и вината ще бъде само негова. Този двор бил разделен на женска и мъжка част. До женските врати имало тринадесет съда за пожертвования.

Следвал самият Храм. В западната му част имало стълбище, по което вярващите се възкачвали към бронзовите ковани и гравирани врати. Те били толкова тежки, че можели да ги отворят само двадесет силни мъже. При това се разнасяло такова сърцераздирателно скърцане, което се чувало из целия град. Така всяка сутрин било оповестявано началото на новия ден.

Зад вратите следвал тесен проход. Издигайки се на още три стъпала, богомолците стъпвали на

двора на свещениците

Оттук и започвало святото място, което било забранено за простосмъртни. Само свещениците минавали зад заграждението. Заставайки на малък подиум в средата на залата, главният коен приветствал богомолците. Останалите жреци – коени и левити – извършвали богослужението.

Тук бил и

жертвеникът,

който представлявал огромен, позлатен куб с рога на четирите ъгли. Само специални служители левити можели да се изкачват по стълбата, водеща към горната площадка на жертвеника. Тяхната задача била постоянно да поддържат огъня, а когато се прилагал обрядът „изгаряне”, те извършвали церемонията – отнасяли горе жертвените животни и пламъкът ги поглъщал. Изгаряни били, обаче, не целите животни, а само органите, изброени в Тора. Заколвали жертвата в съответствие със специален ритуал, непосредствено до жертвеника. Там бил и огромният меден съд с вода за измиване на животните, така нареченото „медно море”. За храма на Ирод не се е запазило описание на това важно култово съоръжение, но за Соломоновия Храм Библията разказва подробно: „И направи медно море – от единия му край до другия десет лакти – цялото кръгло, високо пет лакти, а наоколо го обхващаше връв от трийсет лакти… То стоеше върху дванайсет вола: три гледаха към север; три гледаха към запад; три гледаха към юг и три гледаха към изток, и морето върху тях отгоре; заднищата им пък бяха обърнати навътре под него. Дебело беше една длан и краищата му направени като краищата на чаша, приличаха като на цъфнал крин. То събираше до три хиляди бата…”- Втора книга Паралипоменон (Хроника 2)(4:2;4;5). Така след заколването и измиването на жертвените животни били отделяни частите, предназначени за изгаряне в чест на Всевишния, а останалото било за празничната храмова трапеза, която приготвяли специални служители. В нея участвали стопанинът на жертвата с близките си и всички коени и левити, осъществили ритуала.

В празнични дни хиляди богомолци се стичали тук ежедневно. Именно тук и

в този храм еврейското дете Иисус Христос за пръв път било представено на Господа,

а Неговите родители участвали в богослужението на всяка Пасха. Когато Той навършил дванадесет години, останал тук в продължение на три дни, беседвайки с учителите Си – (Лука – 2:42-49). Тук, край Соломоновите конюшни, Той спорил с фарисеите – (Йоан-10). Също тук Той проповядвал в Деня на прошката, а на Пасха, защитавайки чистотата на Храма, изгонил търговците и далавераджиите. Лука (19:45-46) разказва: „И като влезе в Храма почна да пъди ония, които продаваха и купуваха в него и им казваше: писано е: „домът ми е дом за молитва”, а вие го направихте разбойнишки вертеп.”

Великолепният Храм завършвал с блестящ на слънцето златен покрив. Фасадата на зданието била украсена с високи тридесетметрови колони и фронтон, увенчан горе с римския орел. Пространството на

Светая Светих

било отделено от двора на свещениците с дванадесет стъпала, а входът – зад позлатени кедрови врати, над които се спускал грозд от скъпоценни камъни и златни лозови листа. Именно тук влизал само веднъж годишно, в Деня на прошката, главният коен и общувал с Бога. Зад вратата, като вечен страж сияел голям златен седемсвещник – символ на Завета. Чисто зехтиново масло постоянно горяло в тази „менора”, символозираща вечната и наситена с особена енергетика божествена светлина, даваща живот на земята.

В дъното на Светая Светих след приповдигане на тежка златотъкана завеса, се попадало в полутъмно помещение. В средата на тази много странна зала се издигал необработен къс скала. Според поверието това бил Камъкът на мирозданието – основа на цялата земя и място, където обитавал ЯХВЕ – Господ. В тази най-потайна част на светилището били скрити от човешки очи скъпоценностите на Ерусалимския Храм, които представлявали всъщност държавната хазна. Сребро, злато и скъпоценни камъни – съкровища от целия свят били събрани именно тук. И именно тази най-мистична завеса от най-сакралното място на Божия Храм се разкъсала в мига, когато Иисус Христос, разпънат на кръста, предал Богу дух. Матей (27:50-51) разказва: „А Иисус като извика пак с висок глас, изпусна дух. И ето, храмовата завеса се раздра на две , отгоре до долу; и земята се потресе; и скалите се разпукаха.”

(((((((((())))))))))

Сега от цялото това минало величие се е запазила само западната част на външната стена, обрамчваща свещения хълм Мориа. Тази най-здрава от всички предишни и следващи стени, строени тук, и днес подпира древния площад. Най-известната част от нея е така наречената

„Стена на плача” (на иврит Котел ха-маарави)

В много предания тя се нарича просто „западната стена” във връзка с предсказанието на пророк Еремия, че храмът ще бъде разрушен, но западната му стена ще остане вечно.

Според стара легенда, по времето на цар Соломон в работата по строителството на Първия Храм участвали всички жители на Ерусалим и всеки имал свои задължения. Хората градили Храма с голи ръце, влагайки цялата си душа. Затова и западната стена се е запазила вече хилядолетия.

Висока е 15 метра и още 7 метра под нивото на площада. Отдалече личат огромните блокове иродианско строителство, всеки от които е с приблизителна дебелина 5 м, дължина до 10 м и тегло 10 тона. Те се отличават с красиви дялани кантове, за разлика от достроените над тях каменни грамади от кръстоносните векове и най-малките камъни отгоре, които са от мамелюкските времена. Макар че това не е точно стена на храма, а най-близката стена до него, тя се счита за светиня на евреите.

Своето название – „Стена на плача” –

тя е получила, защото тук се оплакват Първият Храм и Вторият Храм, разрушени от жестокия пръст на съдбата и по необичайно стечение на обстоятелствата в един и същи ден, но в различни векове и години – ден девети, месец Ава. До ден днешен трети храм не е построен.

Но Господ, който знае тайните на вечността, ни казва никога да не губим надежда…

(((((((((())))))))))

При едно от пътуванията си в Ерусалим попаднах на площада пред Стената на плача точно

в деня на всеобщ траур (йом Кипур)

и бях поразена. Различни групи евреи: черни етиопци, светли руснаци, мургави мароканци, чисти европейци, тоест хора евреи, които съвършено не си приличат един на друг, се молеха сърцераздирателно и четяха молитвите си на един и същ език. Почу

Свързани новини: