Телената артинсталация на гордата ни демокрация

09/27/15 10:50
(http://ivo.bg/)

Телената артинсталация на гордата ни демокрация

Една от най-меродавните метафори на комунизма е телената ограда. Но тя дори не беше толкова бодлива, колкото е днес по границата ни с Турция. Прероденото й копие е настръхнало като таралеж срещу змия.

Змията на бежанския поток ни плаши, но я побеждаваме с настръхналите си железни бодли като руски богатир, пронизващ змея. Картинката е като герба на Москва, изобразяващ руския богатир Иван Грозни, подложил волжките българи геноцид през 16 век. Тъкмо в чест на това велико дружеско събитие е възникнал въпросният герб, който краси руската столица и днес – както и разни обекти в руския анклав в резервата ( за записаните в червената книга по нашите земи българи) край Камчия.

Ако днес в България се обявиш против телената ограда, направо си теле. Теле, което мучи неадекватно спрямо хора от хора, за които човечността не е от значение, а е важна преди всичко Националната сигурност- същата, която (почти) всеки гази с равнодушието си срещу продадения на съветския окупатор български суверенитет върху историческата истина, доминираща по нашите земи чрез стотици монументални благодарности за окупацията. Последиците от това предателство се виждат от безнаказания марш на Петата колона под командването на чужда държава, за чието маршируващо влияние тук няма огради.

Каква е разликата между комунистическата и „демократичната” телена ограда?

Тя е в това, че днес историята изпълнява заповедта „кръгом” и обърна оградата срещу външната заплаха. Предишната телена ограда пазеше тълпите да не побягнат навън от туземния рай на социализма. Щом тя падна, тълпите наистина побегнаха. Днешната спира пълчищата чужденци да не нарушат спокойствието на останалите българи в разредената откъм българи България. За удобство на гузната ни съвест определяме това единодушие в бездушието като внезапен консенсус на разделената ни нация ( по признака Изток-Запад в манталитета) по въпроса за Националната сигурност.

И защо тогава да се оплакваме? Нали търсехме допирната точка на обединението около националния приоритет, ето я. Врагът е пред портата. Обединението прави силата и колкото повече се оплакваме, че сме бедни и не можем да приемем бежанци ( богати при това- имат телефони, както ги разконспирира шефът на Националния исторически музей Божидар Димитров, чийто телефон не бил толкова скъп), толкова повече се обединяваме около тази печеливша кауза. Хайде да не се делим (повече).

Честито на обединителите. Могат да си поръчат паметник на Националната сигурност под формата на телена ограда в чест на победата над незнайния терорист ( поне един да бяха заловили, че да ни го показват в клетка като спяща клетка сред хилядите бежанци).

Първоначалната опорна точка, спусната от Москва, по въпроса за заплаха от терористи сред бежанците, постепенно беше изоставена като изути гащи, изцапани от срамния факт, че след толкова много приказки плашилото на незнайния терорист така и не не полетя над смълчаната ни родина, за да оправдае кампанията по сплашване на и без това наплашеното ни от какво ли не население. Но пропагандата не унива.

Сега на мода е закъснелият анализ за вината за бежанската вълна. В Кремъл се присетиха, че тя идва от Изток , но била породена от Запада ( който имал нахалството , след доста размисъл макар, да подкрепи арабския порив към свобода от пролетта на 2011 година, изроден след това в тържество на възползвали се от него изроди).

А защо вълната от бежанци не се насочва на Север към Русия при покровителите на Асад, които са дали статут на бежанци в необятното си петролно шейхство на цели 871 души ( при това далеч не само сирийски братя по оръжие), любителите на бодливата тел у нас не искат да знаят. И правилно, не трябва да дърпат дявола за опашката, за да не му подсказват логичната посока. Ако тръгнат милионите приятели на Русия и човеколюбивата й политика към просторите на петродържавата, тя ще фалира от недостига на средства за производство на железни бодли. Представяте ли си как се вдига ограда около една шеста от територията на света ( която при това се увеличи миналата година с един черноморски полуостров)?

На Кристо му е бедна фантазията в опаковането на едро. Той опакова някакви си сгради, отделни мостове и водни площи. Ние тук опаковахме границата с Турция с артинсталация, но не от плат, а от желязо. Тя доразвива сюрреализма на социализма. Тенденцията на модата е такава, че ще продължаваме до пълната победа на телта за целта, която оправдава средствата.

„Започнаха едни войни с участието на Запада, на западната цивилизация без да има яснота какво следва на изхода. Първо се стреля и после се мисли”, каза предизборно държавният ни глава (2001-2011 ) Георги Първанов в Силистра на 20 септември 2015, яхвайки вълната на популярното бягство от съчувствие спрямо бежанците ( чиито деца милозливи европейци галели, възмути се от екрана Рачев ).Така Първанов се прояви едновременно като верен последовател на указанията на Путин и като един от онези европейци, които днес са в политически възход на вълната на бежанската криза и доказват това с хвърляне на камъни по неканените гости.

Кои са тези европейци? Ами крайнодесните. Това поне е сигурно в цялата каша. Не ми е известно левите в Европа да са във възход във връзка със застрашеното им спокойствие. Сигурно и сред тях има доста уплашени за спокойствието си хора, но някак си ги е срам да поругаят публично собствените си десетилетни приказки за солидарност със слабите.

У нас крайнодесният политик Първанов е в компанията на крайнодесни коментатори, като Андрей Райчев ( нарисувал с думи онзи ден по Нова телевизия образа на бежанеца като мързелив олигофрен, напиращ заради голите ни жени- портрет, достоен за карикатуристите от Третия райх по отношение на кривоносите, мазни, нечистоплътни и лакоми евреи), на историци, като Божидар Димитров ( които напира да покръства насилствено всеки, стъпил на Дунава, по примера на средновековна България, препоръчан от него) и други техни подобия, чиято изкуствено заложена граница с Волен Сидеров и останалите субекти на руската политика в България вече е прегазена от порива на публичното побратимяване пред лицето на обединяващата заплаха от бежанците.

Как да избягаме от тази ситуация, ако случайно сме сред малцинството, несъгласно с нея? Побегнем ли, има опасност да се превърнем в бежанци, да ни заловят триумфално и да ни натикат в съответните лагери с милосърдното съучастие на мутрополити ( със скромни възможности, достатъчни само за ролекси, лимузини и кичозно префасониране на поверените им имоти) и други пробудени и подбудени напоследък защитници на Националната ни сигурност, в името на която нищо човешко не им е нужно.

Р.S. Понеже споменах за герба на Москва, свързан с историческата памет за руския геноцид над волжките българи, ето”малко подробности” по темата от статията на Александра Делова “Влиянието на Волжка България над Русия” от 7 февруари тази година.

Гербът на град Казан от 16 век изобразявал дракон (Барадж). Драконът е бил свещенно животно за Волжките Българи – снимка от съкровището от Наги-Сент Миклош.

Иван IV Грозни в 1552 г. превръща българската столица Казан в гробищен град. Ето как изглеждат тези “Славни” дела на Иван Грозни според руския историк Н.М.Карамзин, който цитира описанието на един от участниците в обсадата на града (История государства Российского, Москва, 1989, 1 тираж 100 000):

” …Вече около пет седмици россияните стояха под Казан и убиваха излизащите от града не по-малко от десет хиляди неприятели,.. Никой не се предаде жив, спасиха се малко люде… ранените… Градът беше завзет.. убиваха всички които се намираха, в домовете, или в ямите; вземаха в плен жени, деца или чиновници… сечта престана но кръвта се лееше… Царския дворец, улиците, крепостните стени и дълбоките ровове бяха запълнени с мъртви.. тела се носеха по реката…”/т.VIII, стр.212/.

Гербът на Москва – Руски войн пронизва Барадж (Драконът) – символ на победата над Волжка България.

Победата над волжките българи е изобразена върху герба на Москва – руски воин пронизва барадж (дракон, предпазващ българите от всякакви зли духове и вражески армии), което е символ на победата над Волжка България.

Но гербът на Москва не е единственият спомен и символ на победата над волжките българи. Самият Иван IV Грозни, който след разгрома на Казан през 1552г. побързал да добави към своята титла “Цар на руси и българи”, заповядва да се съгради и църква, символ на победата, с куполи за всички светци, каквато “светът не е виждал”.

Катедралата “Свети Василий Блажени“ – паметник на погрома.

Катедралата “Свети Василий Блажени”, по руски известна като “Собор Покрова”, се издига през 1588 г. в Москва. Легенда разказва че Иван Грозни толкова се впечатлил от това здание, че заповядал да убият архитекта – Постник Яковлев, защото се страхувал да не би някога този архитект да създаде нещо още по-красиво. Катедралата има редица куполи, в форма на чалма, украсени по най-чудни форми, символизиращи чалмите на волжките българи, върху които е било забивано копие (респективно – кръст). Цялото здание е един своеобразен паметник на падението и разгрома на Волжка България – вековния съперник на Русия.

Църквата, изградена в памет на унищожението на Волжка България