Каймакчалан, Кота 1050, Завоят на Черна, Червената стена, Добро поле, Кала тепе, Кубадин, Яребична, Чеган... Какво ли говорят тези имена на средностатистическия българин? Имена на улици. Вероятно само това. В Плевен ул. "Кала Тепе" е успоредна на "Дойран". Друго име на улица, украсяващо безмълвно поредната табелка.

През 1919 г. тези имена ги е знае всяко хлапе в България. Хиляди хора ги произнасят с болка, горчивина, но и възхищение. Както в други части на света произнасят Сома, Вердюн, Пашандел, Галиполи, Таненберг, Марна. 

Сто години по-късно у нас само уличните табелки носят спомена за най-големите сражения на българския войник през Първата световна война. И докато миналата година целият свят честваше с най-различни прояви стогодишнината от началото на Голямата война, в България днес това е тема извън дневния ред, в навечерието на 1 октомври - деня, в който през 1915 г. цар Фердинанд обявява с манифест война на Сърбия и страната влиза в световния конфликт.

Настъплението на 7-ма пехотна Рилска дивизия за Демир-Хисар - Серес, 1916 г. Източник: Изгубената България

Всички знаем как завършва това. Знаем за Ньой, 1919 г. Поредното унижение на България и фактическият крах на националния идеал. Това, което остава непонятно днес, е забравата. Защо изброените по-горе имена звучат в ушите ни като имена на улици, а не ги свързваме с най-значимите сражения, в които се бият и загиват дедите ни? Защо помним Ньой с унизителните каузи на мирния договор, но не помним Дойран, където Девета пехотна дивизия на ген. Вазов смайва англичаните с безпределната си храброст? Или конницата на ген. Колев, освободителят на Добруджа?

Истината е, че забравата не идва току-така. Ако погледнем по-назад през годините, ще видим, че до 1944 г. участието на страната в Европейската война е винаги във фокуса на вниманието на общественици, историци, политици. Особено през 30-те г. излизат редица пространни анализи и изследвания, посветени на войната. Много непосредствени участници в сраженията издават мемоарите си, които бързо набират популярност. Сред най-значимите са "Дойранската епопея 1915 - 1918" на ген. Никола Недев (1921 г.), "Победени, без да бъдем бити" на полковник Стефан Тошев (1924 г.), "Под разветия щандарт" на полк. Подгоров (1935 г.), както и легендарната книга "Един от първа дивизия" на Георги Ст. Георгиев. Излизат биографични издания за големите ни пълководци, разнообразна периодика, специални поредици, посветени на един или друг ключов момент от войната. Изграждането на паметници за отдаване на почит към загиналите за обединението на България също процъфтява - почти всяко населено място, град или село, има поне малък монумент или плоча, напомняща за саможертвата на местните мъже, оставили костите си по бойните полета на Сърбия, Македония, Румъния и Гърция. 

Коренната промяна идва с преломната дата 9 септември 1944 г. Първата световна война е обявена от официалните историци за "шовинистична" и на практика е изхвърлена на бунището. Някои особени епизоди от нея въобще не се споменават. Ако попитате родителите си дали знаят нещо за боевете на българската войска с руската казашка артилерия в Добруджа или обстрела на Варна от руски бойни кораби и хидроплани, едва ли ще си припомнят да са учили нещо подобно в училище. Тези епизоди са умишлено скрити и заличени от колективната памет, защото за комунистическия режим изглежда неловко - българи и руснаци се бият едни срещу други. Някак не импонира на концепцията за вечната дружба между двата "братски" народа. А за тези твърде интересни моменти от войната разказва по много любопитен начин Георги Георгиев в "Един от Първа дивизия":

45 години комунистическа диктатура в България са достатъчни, за да избледнее споменът за Голямата война. Отиват си и последните участници в сраженията - и ако през 30-те години на техните спомени се дава гласност в печата, то след 45-а трибуната е иззета от партизаните и активните борци. Част от паметниците на героите са унищожени като "фашистки", други са "преработени" и до имената на загиналите през войните 1912 - 1918 г. се появяват и жертвите на "Отечествената" война. София пък губи мемориала на Желязната дивизия, изравнен със земята от булдозери, за да освободи място на твърде съмнителния като художествена стойност паметник "1300 години България".

Източник: Изгубената България

И ето ни днес, близо 100 години след края на Голямата война. Българинът вече е друг. Водил е и е изгубил три войни за национално обединение, а четвъртата - когато за кратко е постигнал същото това обединение - завършва с окупация на страната и тотална смяна на "чипа", както би се изразил един бивш премиер. Каймакчалан и Дойран са имена на улици, които не значат нищо за съвременниците. В центъра на столицата ръждясват тъжните останки от монумента на Старчев и само едни картонени табели, поставени от родолюбиви ентусиасти, припомнят, че на това място е имало един друг паметник, от една друга България.

Навръх знаковия 1 октомври - точно век от влизането на страната в Първата световна война, България не може да се справи с наследството от забравената война. Не може да изведе уроците, нито да превъзмогне травмата. Незарасналата рана просто е затрупана с пластове забрава. Тук няма официални церемонии, нито богата културна програма, посветена на годишнината. Тук не е Лондон, където стотици хиляди керамични макове обагриха Лондонската кула като символ на загиналите през войната поданици на Короната. Тук, в София, дори си нямаме монумент, където ние, обикновените граждани, да оставим цвете. Но ако за нещо трябва да съжаляваме насред цялата тази забрава, то е там, под шинела на премръзналия от студ в окопите на Дойран и в голите полета на Добруджа български войник - онзи дух, който нашите прадеди са имали тогава; куражът, смелостта и идеалите; коравият инат, безкрайното любопитство и съзнанието за някаква по-голяма цел от простичкото саможиво съществуване. За нас остава удивлението, когато разберем от овехтелите мемоари, че те са носили тези ценности не с патетиката на холивудски герои, а като най-естественото нещо на света. Или както казва скромничкият войник, запитан от офицера си насред боевете в Румъния(ще използвам отново цитат от "Един от Първа дивизия"):