10/19/15 08:58
(http://patepis.com/)

Бирма 2015 (2)

Продължаваме с велосипедното ни пътешествие из Бирма заедно с Домоседа. В началото минахме пътя от Янгон до Пиндая. Днес ще отидем до Мандалей и планината Попа. Да, знам, че ги чувате за пръв път

Приятно четене:

Бирма 2015

част втора

Пътят към Мандалей и планината Попа

Бардът на британския империализъм Ридиард Киплинг е възпял пътя към Мандалей (и момите край него) в едно от най-обичание си стихотворения. Обърнато на песен, даже и Франк Синатра му е отдал почит (но с американски акцент, което убива поне половината от посланието; има го на youtube).

Поетът, силно подозирам, че не е минал точно по тоя път до Мандалей и не на велосипед!

Мингла баа! Ще ми подвикват селянчетата, излежаващи се на сянка под самоделни навеси край пътя, ужким че продават мандарини. (как пък един път не видях клиент да спре да огледа, камо ли да си купи мандарина). „Мингла баа“ би трябвало да значи „добро утро“. А аз се потя по баира и нито ми е до добро, нито до утро. Най ми е до мама ви да ебаа! В рима. Nice, ааа!

А в наше село – аналогичен случай! Левски псувал на майка в нов български биографичен игрален филм пред няколко хиляди държеливи киномани на 4-часова премиера в НДК.

Даже съм забравил кога е било наистина утро и слънцето се е държало все още прилично. От него спасение има само под сянката на бамиановите дървета, които се срещат толкова рядко, колкото круша в Йовков пейзаж. А и точно там не можеш да пикаеш, защото под всяко от тях медитира Буда, левитирайки на лотусово листо. По храстчета можеш да пикаеш, защото там живеят само второстепенни духове, които приемат вербални извинения.

Ако си преминал възрастта да махаш с ръчичка на преминаващите велосипедисти, имаш избор да ходиш на училище (със зелено лонджи и бяла риза) или да почнеш да бачкаш. А няколко години по-късно те осенява съмнението. За какво ти е да си пробачкваш дните, след като имаш жена, а в селото ти има beer station за Dagon Beer (а вие знаете ли, че Дагон е старото име на Рангун, който сега е Янгон?), където можеш да заседнеш от заранта с аверите (the mates, австрал.).

Според джиписеса на Алан по пътя към Мандалей от Пиндая, сме качили 1200 + метра и спуснал 2500+. Спускането беше двойно по-голямо за четворно по-малко разстояние. Ще рече – много по-стръмно. Чу, водачът, ни беше предупредил, загубен в превода, че повечето му клиенти катастрофират в тоя участък. Вероятно беше имал предвид, че повечето катастрофи с клиентите му стават в тоя участък. Защото от нас, шестимата, падна само една жертва, което не бих казал, че е повечето. Падна буквално. Подхлъзнал се и излетял от пътя, докато аз го чакам на гюме с фотоапарат да излезе иззад заввоя, че да ми одушеви пейзажната снимка на серпантинест път сред рядка гора с опадала шума. Филип. Изглеждаше ми просто олющен на няколко места по краката и рамото, но си призна, че си е счупил ключица. И не му било за сефте! Миналия път му слагали вътрешна титанова шина, докато зарасне. В Мандалей го хвърлихме в една поликлника да чака ред за рентген, докато вечеряме с подбран набор кърита и сравним дагонското с мандалейското пиво по студенина. А след вечеря си го прибрахме гладен, жаден и радиографиран с диагнозата, която сам си беше направил – счупена ключица – и предписание, за което сам се беше сетил – да приключи с колоезденето за тоя месец и да се прибере у дома. Което в неговия случай беше Сидни, Австралия. Това, което никой не разбра обаче, беше как се наложи изборът на транспортно средство до Янгон. Автобус! Бирмански, народен, междуградски. Къде се скриха 6-те конкуриращи се авиокомпании? Или никой не се сети да ги потърси?

Мандалей

It doesn’t get any better than this! (Като сме най-зле, така да сме, британска колонизаторска поговорка):

Сух сезон в тропиците;
Тераса с гледка към бавна, широка, тлъста, дебела, пълноводна, жизнеутвърдителна река;
Сред туземен тауншип, населен с бедни усмихнати азиатци, които не си сигурен дали те псуват през усмивките си или ти се радват или са равнодушни;
Коктейл Киплинг, където Ръдиард Киплинг е … (виж по-горе);
Освежаващ бриз след лепкаво жегав ден, точно колкото трябва прохладен, че да не се схванеш;
Залез (червен);
Марионетки, разиграващи азиатски средновековен епос.
Приятна (или поне поносима) компания от младо пенсионерско семейство от Белингем, Австралия, за разговор по незначителни теми (small talk, англ.)
Интернет!

Имал бях един цял ден да се ориентирам в Мандалей.

Мандалей не е дружелюбен към пешеходците

Много по-прашно третосветски и архитектурно безличен от Янгон. А хотелът ни е единствената сграда от тухли и бетон сред крайречния слъм. Да е жив и здрав Lonely Planet, че ми подсказа градски дестинации за с такси моторетка.

Първо –

Мандалейският хълм

Местността е плоска, докъдето поглед стига. Което в разгара на сухия сезон не е много далече поради напластяването на плътна естествена и изкуствена мараня. Естествената се дължи на сухия сезон. Изкуствената се дължи на пушеци от всевъзможни огньове и огнища – за готвене, за изгаряне на боклуци (от всякакви изкуствени и естествени материали), за пъдене на комарите, за прочистване на стърнища, просто за игра. И в Дубай нещо си играли с огъня и подпалили най-високия жилищен небостъргач, наричащ се … Факела. На Мандалейския хълм обувките си ги оставяш в подножието, а после те чакат 250+ метра денивелация и няколко километра траектория до върха. И обратно, защото за да си вземеш обувките, трябва да се върнеш по същия път, а не да селзеш с асансьора от северната страна. Ключов ориентир за средата на пътя била статуя на изправен Буда. С уловката, че преди нея откриваш, че има още няколко, всяка следваща по-голяма от предишната, статуи на изправен Буда, така че изобщо не може да познаеш какъв ти е прогресът с катеренето. И докато ходиш бос по алеята с плочки и навес, покрай тебе разни хора си живеят живота, търгуват с нещо, готвят си, къпят се, облекчават се. И като стигнеш горе не си особено очарован, защото гледката не е към двореца (накъдето сочи търсеният изправен Буда), а на север към безинтересни квартали и поля.

Двореца

можеш да го видиш само със силата на въображението си през неопадалата шума по клоните на дърветата и маранята. На път за там направих две спирки.

Първо – на обществен басейн, плаж, напълно приличен като хигиена и обстановка, в който, без да има някакво писано сегрегационно правило, се къпят само момчета. Момичетата, ако изобщо са поканени, манипулират нещо около одеалата и кошниците за пикник. Предполага се, че ги притеснява единственото писано правило – да се къпеш по бански.
Втората спирка беше в подсказано от Lonely Planet заведение в стил американски дайнер (Джеймс Дийн се усмихва игриво от вратата към тоалетната), единственото на разумно пешеходно разстояние до портата на двореца.

Колебах се между говежди и сардинен хамбургер, но в крайна сметка избрах малко по-азиатската опция – рибени шишчета с кокосов сос, fancy зеленчуци и пържени картофки. Говеждо къри „по италиански“ ми остана като неизползвана опция за вечеря на терасата. А пивото Madaley (since 1868)

бие по вкус националния бранд Myanmar

Така и не съм сигурен генералите държавата ли са кръстили на бирата или обратно.

В Мандалей има кралски дворец, защото е бил столица

А е бил столица, защото да се мести столицата на ново празно (!) място, е традиция от незапомнени до запомнени (2005) времена на бирманските управници. Обикновено за избора на благоприятно място и на благоприятно време за премествани е вземана предвид съвокупност от астрални параметри, пророчества и будистки годишнини. Разпространението на малария, мисля, че не е бил един от параметрите. Доколко параметрите за основаването точно на Мандалей са били правилно разчетени, интерпретирани и калкулирани е спорно, защото историята е отсъдила това да е последната столица на Бирма като династическо царство. Британците са пристигнали с особено мнение за държавното управление, пътищата и момите (виж предишния по-горе). А впоследствие хунтата е изразила още цяла съвокупност особени мнения по всички въпроси, повече или по-малко спорни.

Едно от тях е да се възстанови дворецът в Мандалей. Тоест да се препострои от нула. Дворецът е в сърцето на крепостта. Която представлява почти правилен квадрат със страна от около 2 км от крепостна стена и ров с вода. И служи за действащ казармен район. В бирманския смисъл – с квартири и за семействата на войниците. Оригиналният дворец от 1850-те е бил от дърво, тоест – по рождение е имал шанс да бъде затрит с лекота. Възползвал се е от този шанс час през Втората световна война, когато е опожарен до основи. По нареждане на хунтата е препостроен през 1990-те. Пак от дърво! Май са пропуснали шанса да си издействат някоя евросубсидия, като го построят от огнеупорна пластмаса като пернишка крепост.

Туристи, абитуриенти и абсолвенти са добре дошли, стига да слязат от мотора точно на портата, да си свалят каските, а после да не се заглеждат много-много по казармите. Харесвам!

Около Мандалей

Край Амрапура

ни показват тиков мост, който бил най-дългият от категорията си в света. Под моста – патки пасат водорасли. Радваме им се. И на хлапака, който ги гони с пръчка. Но река Айервади я прекосяваме по железен. При

градчето със светогорско излъчване Загаин,

където са се накачулили един връз друг мъжки и женски манастири, с неизброими пагоди. Там ни хваща задръстване. Чакат един от генералите да дойде на водосвет. Затворили са половината криви улички. Докато чакаме, установяваме, че в женските манастири има обозначени мъжки тоалетни.

Продължаваме към

Мингун

Било временна столица, в която някакъв цар от края на XVIII век се опитал да построи най-голямата пагода в света. Излял бетона, прадон … тухлите, и … нито парите му стигнали за повече от основата, нито тухлите не били държеливи, нито почвата, а и го хванала кризата на зловредните слухове, че бирманската Ванга тая пагода не я е била одобрила. Сега седи като една нацепена грамада от изпечена глина, по която се качват всички, напук на забранителните табели, предупреждаващи, че след последното земетресение е опасно. До нея виси на дебели греди бирманският цар Колокол, тежащ 55555 бирмански оки, което го правило 1/3 от руския. Ако повярваме на Интернет, че цар Колкол тежи 201924 кг, то значи 1 бирманска ока = 201924/3/55555 излиза около 1 килограм и 200 грама. Тривиален факт, достоен за запаметяване. За разлика от кремълския образец мингунската камбана не е счупена и всеки може да си я бие с нарочна палка (талпа).

Третата атракция в Мингун е една по-особена пагода с вълни и хълмчета, като 7-те реки и 7-те езера около легендарния връх Неру. Чу, водачът, правилно се досеща, че вътре ще намерим два образа на Буда, един зад друг. Тоест – по-старият, гледа в тила на по-новия, защото вече го били крали и така ужким се чувствал по на сигурно (false sense of security, англ.).

Удивявам се

какъв голям процент от човешката енергия отива за задоволяване на религиозни потребности при тия будисти.

Не се сещам за друга религия, която даже да се опита да ги настигне. Мюсюлманите се молят по пет пъти на ден, но всекидневните им джамии са прости помещения, застлани с черги. А тук! Кога им остава време и да си живеят живота, и да строят/създават практични неща?

Отива селянинът на пазар в града, продава прасенцето си на някое заведение за пържен ориз със свинско за няколко лепти, а на излизане го причакват манастирски настоятели и го убеждават, че това е един изключително благоприятен ден да си пусне лептите в сребристи урни за будоугодното дело по пристрояване на нова пагода. Към съществуващите вече 143.

Може би не са корумпираните генерали единствените виновници

за бавното икономическо развите. Като се има предвид, че генералите са по-набожни и от Далай лама. Виж минали сводки за диктатори, гузна съвест и атонски монаси.

На будисткото простолюдие му е трудно даже да си живее нощите от будизъм

Наблюдавам (с очи и уши) хората в квартала около хотела. Върху много страни на съдбата/кармата нямаш контрол. Беден си, намерил си да живееш под навес на прашния речен бряг със стотици себеподобни, опитващи се да свързват двата края като неформални докери или рибари в мътна кална вода; денонощно гълташ прах; понятие за хигиена е невъзможно да си изградиш; съжителстваш и с кучета, които понеже нямаш културни навици да ползваш за храна, търпиш около себе си барабар с бълхите им и със среднощните им кавги на висок лай. Но защо трябва да търпиш и целонощно някой съсед да ти мели мантри през пращящи високоговорители, не мога да проумея. Във всяка друга култура на тоя с високоговорителите щяха да му направят мечка. В София, ако настаниш будисти вместо атакисти в празното петно на Халите, смятай, че мюезинът от минарето на джамията, си е намерил майстора!

А пък Индия как отсвириха Южна Африка на световното по крикет в Мелбърн! Чак в Бирма се чу.

Пътят от Мандалей

Двата дни път

от Мандалей до връх Попа

си приличаха като две капки вода. С африкански привкус при това. Колоездене през пейзаж, сходен с африканска савана, бодливи дървета (не задължително акации) и тук-там някоя нивичка, обработвана по хилядолетния начин. Пагодите са като импалите в Крюгер парк. Тамам си мислиш, че след завоя или зад възвишенийцето/храсталака ще изскочи други животно, а то … пак позлатена пагода.

В някои села пагодите изпъкват или по размер, или по разположение, или по съпътстващи елементи (примерно триглави слонове) и ги признавам за други по-малобройни антилопи – куду, нияла, вилдебийст. Как пък в никое село не издигнаха за разнообразие статуя на мадоната с младенеца. Тук се обажда честният Някой да възрази, че джамии все пак се срещат. В градчетата. Не по селата. А колкото по на юг карахме, толкова се разреждаха селата и пагодите. Също като да се движиш в Крюгер парк на север, където пък се разреждат антилопите.

Тръгнахме от

Ава – стара столица (една от многото),

която пази крепостни стени без действаща казарма сред тях.

Ритъмът е на всеки 20-тина километра (при равно или леко нанагорнище) да се спира за подкрепяне на силите в някоя чайна. Бизнес модела на тези чайни така и не можах да го разбера. Точно чаят е безплатен. Все едно в бозаджийница да е безплатна бозата. А всичко останало – хладни газирани напитки, вафли, солети, плодове – си го носиш сам и си го консумираш на техните маси. От кумова срама можеш да поръчаш:

а/ кафе, при което получаваш разтворена в гореша вода прахче 3+1 (кафе, мляко, захар);
б/ черен чай, при което получаваш разтворено в гореща вода прахче нес кафе с парче лимон или лайм.

Това може да се докаже добра бизнес идея във вечно гладния за новости кафеджийски бранш на запад. Отваряш франчайз верига за нескафе с лимон, наричаш го „мианмарски черен чай“ и превземаш света. Или продаваш патента си на Starbucks. Безплатен е зеленият чай, който те чака в нарочен термос на всяка маса.

Пътят не беше стръмен и минглабато (то всъщност се превежда повече като „Дал Бог добро!“ или „Благоприятни ти звезди!“, отколкото като „Добро утро“) го приемах с усмивка без корист или задъхване. Даже си пляскахме ръцете с по-смелите деца от публиката край банкета. Принципната разлика между двата дни беше бивакът вечерта. Или по-точно – гледката от прозореца

Гледка 1:

Гледка 2:

Гледка 1 беше в град Мьинджан, в който няма никаква туристическа атракция и абсолютно никаква причина чужденци да спират по пътя от Мандалей за Баган, освен ако не са с колело. А много малко са. Хотел има – The Emperor, но

стандартът му е като за странстващи средна ръка императори-аскети

„Това сигурно някой индиец го е правил“, би се изказал херцогът на Единбург, да би видял инсталациите и особено водопровода. На пръв поглед към душа вървят две тръби, една с топла и една със студена вода, които се смесват. Също като в първия свят. Обаче не всичко е каквото изглежда. Горещата струя е много по-мощна от студената и студената не прониква през смесителя. Вместо това горещата, както излиза от душа, така и навлиза обратно в студената. А горещата пърли! Единственият начин да си я разхладиш, е да я спреш, да пуснеш студената и да чакаш две, три, пет, безкрайност минути (в зависимост колко време си държал горещата отворена) да се разхлади. След което разполагаш с константни 34 секунди да се обливаш, преди да стане непоносимо студена. А за да я затоплиш, повтаряш целия процес.

Mount Popa Resort с гледка 2 беше другата крайност на хотелски комфорт. Разполагах с цяло бунгало, скрито в гората на склона на тепето на около 800 м височина (400 над платото) с гледка към светилището, кацнало на върха на съседния хълм. Подобна – и гледката от басейна. И от столовата. И от терасата за гледка. Като в африкански сафари лодж от най-висок стандарт.

Светилището

трудно бих го оприличил на антилопа. По-скоро на коронована гърбица на камила. Кацнало е на стръмно островърхо разклонение от основния хълм с 360 градусова видимост над иначе плоската местност. Единствено интернетът им куцаше, ама на кого му е до интернет при положение, че може да си кисне с ром с кола (не му казват Cuba Libre в тоя край на света) в басейна и да съзерцава светилището.

Или още по-интересно – да попадне сред кервана на

рали „Пътят към Мандалей“,

отбили се да обядват и задръстили паркинга в предпоследния ден на състезанието. За стари коли („класически автомобили“, полит.кор.)! От Itala отпреди Яървата световна, която била печелила на младини рали Париж-Пекин, до поршета от 60-те. И любимият ми Rolls-Royce, модел 1924, с белгийски екипаж, е тук. А пък аз си мислех, че е супер яко да вземеш пътя Мандалей-Баган на велосипед. Тия ни удариха самочувствието в земята. Екипажи от цял свят, тръгнали за Мандалей от Сингапур през Малайзия и Тайланд.

Хай живе! (украински народен одобрителен възглас)

Самото светилище на връх Попа,

както и си представях, е

нещо за гледане отдалеч. А не отвътре.

Също като Мон Сен Мишел в Нормандия. Тясно и нагъчкано с народ суеверен.

Mt. Popa National Park, Мианмар (Бирма)

Светилището е на нетове

Не напълно съвместими с будизма дервиши-светци-горски духове. 777 стъпала. И още толкова маймуни по тях. Столица на дарителността! Колкото са маймуните, толкова са и чистачите на стълбища, които очакват дарение (бакшиш, тур.) от всеки нетомолец. Вярно, миенето на плочници, по които ходиш бос, е нетуугодно дело, но не изисква толкова много работна сила. А после стигаш до гише с прозрец и надпис Donation Centre, където пък даже ти дават и разписка. Отделно всички статуи на нетове и буди събират дарения. И си ги аранжират естетически по всички правила на висшата банкнотна икебана.