Пътуване до Немрут с мотор (4): Кападокия, Туз гьолю, Анкара и Зонгулдак

Завършваме пътуването Борислав до Немрут. В първата част стигнахме околностите на Памуккале, после продължихме покрай Анталия и Средиземно море до Газиантеп, а миналия път достигнахме крайната си цел – планината Немрут. Днес поемаме обратно през Кападокия, Анкара, Черноморието и Истанбул

Приятно четене:

Пътуване до Немрут с мотор

Пътят от Немрут назад

част четвърта

През Кападокия и Туз гьолю към Анкара, Зонгулдак и Истанбул

Кахта – Кападокия – Туз гьолю

845 km

Вторник.

В 7 вече карах, докато си подпявах на глас Wintersleep на Weighty Ghost

Междувременно бях започнал дори да мисля на английски.

Не че турците често ме разбираха, когато им говорех на английски, но все пак шансът ми с него бе доста по-голям в сравнение с българския.

Жегата не спираше да ме мори, което провокира у мен питанката, защо по идея на Camelback няма системи за капково напояване на главата!?

От известно време насам ми се гледаха пустини. Исках да се озова сред безбрежни пясъци и дюни докъдето ми стига погледа. Тук се чувствах почти така. Не бе толкова пясъчно, колкото ми се искаше, но пък бе доста по-пусто, отколкото съм се и надявал.

По тези пътища буквално не срещах никакви автомобили. Колеги мотористи също нямаше, от което ми ставаше някак самотно. Затова пък можех да размишлявам колкото си искам. Най-вече за това, защо всъщност правя това – защо пътувам. Сякаш отговорът бе прозаичният – да виждам нови места, нови хора и най-вече други пътешественици като мен.

На моменти се усещах, как увеличавах скоростта в опит да избягам от тази монотонност на пейзажите.

Между другото много трябва да се внимава с чакъла по тези пътища. Същият дебне навсякъде, особено по периферията на платното за движение.

Най-после наближих някакъв град! Обзе ме неистова радост.

По околовръстното отново ме спряха полицаи. Човекът не се накефи на open face каската ми, но след като ми провери документите, учтиво ме помоли да си я сложа и закопчея, още преди да ми ги е върнал. Действие, което щеше да ми отнеме още няколко минути под лъчите на жаркото слънце.

Това поне ми беше някакво успокоение, че още съм чист пред властта, предвид някои случки при предишното ми пътуване в Турция.

Пет минути по-късно отново ме спряха! Е сега вече изгорях, казах си. Сигурно съм карал по-бързо от разрешеното. С мен се зае лошото ченге – само ми крещеше насреща, а дори не го разбирах. Той от своя страна много добре осъзнаваше това, но не променяше сериозното си изражение, все едно съм спал с дъщеря му. На доброто ченге от патрулката, обаче, му стана смешно и проговори на чист английски. Пита ме накъде отивам, а след като им показах картата с маршрута си, ме отпратиха без дори да ми искат документи.

Следващият град, в който спрях, бе

Аванос,

а веднага след него дойде ред и на същинската част на местността

Кападокия

Името й всъщност означава „земя на красивите коне“.

Причудливите гледки, сякаш от друга планета, дебнеха отвсякъде.

Въпреки вчерашните ми манипулации, през този ден отново имах известни проблеми с хидравликата на съединителя.

Когато пристигнах на този широк площад, отново ме сломи жегата.

Вероятно тя бе и причината да не срещам други мотористи.

След като пообиколих околността на

Гьореме,

си харесах едно място, от което да снимам по залез, но реших да се върна отново към града. Все пак имаше още много време дотогава.

Планът ми бе след снимането на залеза

да продължа по пътя си към Туз гьолю,

търсейки място за нощуване.

Впоследствие се отказах от този план.

Здравият разум надделя и тръгнах своевременно, за да измина по-голямо разстояние по светло, след което да се установя някъде.

След това, обаче, се замислих, че соленото езеро може би е много фотогенично през нощта, когато целият небосвод навярно се отразява в кристално чистите му води.

Така планът ми претърпя поредната метаморфоза. Според навигацията имах да карам около 190 km, което бе „малко повече“ от очакваните от мен стотина.

Все повече наближавах езерото. След като

вече бях подминал Аксарай,

в далечината започнаха да пробляскват светкавици. Надявах се да са достатъчно далеч от мен.

Едната надежда, обаче, не ме крепеше особено, така че реших да погледна дали небето над мен е чисто. Чисто като бял ден – особено когато дори слюдата на каската ми не застава на пътя на взора ми. Опа!? Май

каската ми падна от главата,

понеже отново не я бях закопчал… Мамка му!!! Само това ми липсваше пък сега. Спрях веднага и направих обратен завой. Пътят бе двулентов, с мантинела и средно натоварен трафик, така че се надявах най-вече да не съм създал предпоставка за неприятна ситуация. За добро или зло каската ми не бе на платното за движение, така че започнах да циркулирам бавно в аварийната лента, опитвайки се да светя максимално в канавката, търсейки я с поглед.

Вече кроях планове за това, как ще решавам проблема на следващия ден, когато след три тигела в безуспешни опити реших да спра, да сляза в канавката и да я потърся, обикаляйки пеша. Тогава я зърнах точно в шубраците, осветявани от фара ми, обърната с черната си подплата към мен, чакаща ме кротко. Ако само можех да видя усмивката си в този миг отстрани… Къде се разбърза, бе!? Заедно сме тръгнали, заедно ще се приберем! Няма да ме изоставяш така след толкова много години заедно на пътя, я Учудващо, слюдата бе останала невредима, каската също нямаше поражения, освен няколко драскотини. Така де, спомени.

Вече можех да продължа по пътя,

усмихвайки се самодоволно. Спрях на една бензиностанция, за да попитам къде точно е входът за

езерото Туз гьолю

Казаха ми, че е още по-напред, но също така ме информираха, че няма да мога да вляза преди 8 часа на следващата сутрин.

Туз, Турция

Не че съм недоверчив, но все пак трябваше да се убедя лично в тези слова. Продължих нататък, докато не стигнах до някаква автогара. Там вече имаше табела за входа към езерото. 500 метра по-навътре в непрогледния мрак се бе сгушил голям паркинг пред самия вход, където ме посрещнаха възрастен човек и младо момче, които действително ми обясниха, че няма да ме пуснат до езерото. Отговорът им бе същия и на въпроса дали мога да си опъна палатката някъде тук, за да изчакам утрото.
Лошо, върнах се отново на автогарата. Сега като се замисля, не знам защо, но реших да попитам някого там дали знае някое близко място, подходящо за палатка. Първият, когото попитах, бе възрастен господин, който не знаеше английски. На моето „anyway, thank you“, обаче, отговори с „very much“. Но с един неповторим авторитет, който се четеше не само по интонацията, но и по изражението му

Следващият човек, когото попитах, ми предложи просто да опъна палатката на паркинга, отдясно на автогарата. Там всъщност имаше 5-6 паркоместа, едно от които свободно, а първото – заето от патрулка. Идеята му бе да паркирам мотора там и палатката пред него. Безопасно е, казваше, сочейки ми полицейската кола. Само не знам как точно щях да спя при шума не само от магистралата, но и на всички тези автобуси, туристи и най-вече отегчената до безкрайност на n-та степен говорителка по радиоуредбата. Винаги съм мислел, че ги избират със специален конкурс за подобни позиции.

Поне научих как е на турски палатка – а именно „чадър“. Е, как е чадър на турски не знам, не ме и интересуваше. Такъв и без това не си носех.

Както и да е. Харесах си един водоем на навигацията и отпраших натам. Малко по-късно вече бях готов за лягане.

Сряда.

Туз гьолю – Анкара – Зонгулдак – Истанбул,

825 km
Сега вече можех да разгледам къде точно съм се настанил предишната вечер. Оказа се язовир, който бе понижил значително нивото си.

Туз гьолю

Събирам багажа, пускам си Hard Road на Sam Roberts и поемам по обратния път.

Още отдалеч се вижда както езерото, така и това, че съм закъснял ужасно и хората отдавна се разхождат по него.

Това е второто по големина езеро в Турция след езерото Ван. Трите активни мини в него произвеждат над 60% от солта, консумирана в Турция.

Там се заприказвах с тези двама австралийци. Преди няколко дни били къмпингували на Бузлуджа, край чинията. Малък свят, малък.

Ходили много нататък, но вода не видели. И те като мен искали да влязат още снощи, или поне да опънат палатки наоколо, но не ги пуснали. За сметка на това днес влезли много преди всички. Много по-рано и от 8 ч., което ми бяха казали на мен предишната вечер.
Ходейки по кристалите сол, се чувстваш, все едно ходиш по сняг. Липсва само онова характерно скрибуцане, когато се отпускаш с цялата си тежест върху него.

След като се разделихме на паркинга с тях, се отправих към столицата на Турция.

В един момент дните ми вече се смесиха и дори не знаех кое кога ми се е случило, но поне си имам записки с размисли, страсти и най-вече откровена и суха фактология с елементи на постна хронология.

Анкара

Между другото, на всички табели на населени места са написани както броят жители, така и надморската височина.

Посрещна ме този шедьовър на архитектурата.

На следващата бензиностанция спрях с идеята да ползвам интернет, за да прочета нещо за града и евентуално да си харесам нещо за разглеждане, тъй като нямах време да свърша това вкъщи преди да тръгна. Уви, ударих на камък. И така няколко пъти, докато накрая не се отказах и не тръгнах към Черноморието.

В покрайнините на Анкара отдалеч видях някакъв лунапарк и по-специално огромен roller coaster. Е това бе само за мен! Страшно се надъхах да строша няколко часа по влакчетата на ужасите, нооо… Не. Не работеше. Явно такъв ми бил късметът.

Поне на излизане минах през друга красива и интересна арка.

В късния следобед пристигнах в

Зонгулдак

Първото градче по Черноморието, което бях планирал да посетя, след което да карам по крайбрежния път докъдето преценя. Първото нещо тук, което привлече вниманието ми, бяха тези странни кули.

Вече търсех някое място за хапване с местна кухня, когато най-сетне зърнах отново

доброто старо Черно море

Малко след това спрях до една пицария, за да питам момчетата, които се занимават с разнос по адреси, къде мога да открия това, което търсех. Казаха си няколко приказки помежду си и когато им изнесоха поредната пратка за доставяне, единият от тях ми каза да карам след него.

Доведе ме тук – точно зад автогарата, покрай която бях минал малко преди това.

Докато паркирам и отида да му благодаря, вече бе изчезнал в градския шум.
Тук именно хапнах най-вкусната телешка супа, освен всичко останало, което ми сервираха без дори да съм поръчвал. Вече заситен, можех спокойно да продължа по пътя си.

А на изхода, или респективно входа, на града хората си имат водопадче.

Поглед назад.

Вече се оглеждах за място за нощуване – мислех да приключвам карането за деня още по светло. Би било странно някак, но човек понякога трябва да прави и нещо щуро

Поне така мислех, докато не се набутах неусетно в предградията на

Гебзе

Вече ми бе ясно, че това, което бях намислил, няма да се случи, преди да прекося цялата лудница на

нощен Истанбул

Малко по-късно вече бях пред първия

мост над Босфора

На слизане от него очаквах да видя табелата, гласяща

„Welcome to Europe”,

но когато това стана, нямах никакъв шанс да спра за снимка предвид трафика зад мен.

Не знаех колко още ще трябва да карам, но един след полунощ вече минаваше, а аз се чувствах доста изморен, особено след трафика в Истанбул.

Гледайки навигацията, си харесах един път встрани и кривнах по него. Започнах да се оглеждам за по-скатано място, тъй като малко след отбивката започнаха да се появяват къщи от двете страни. Стигнах до края на пътя, без да си харесам място, така че се върнах до това, което ми се беше сторило най-подходящо до този момент. А именно една полянка точно преди първата къща.

Паркирах, разпънах набързо и около 2 ч. легнах да спя. Олекна ми страшно много. Сутринта бях сънувал някакви кошмари и през целия ден имах натрапчивото чувство, че нещо лошо ще се случи.

Половин час по-късно се събудих от гласове покрай палатката си. Предполагах, че може да имам разговори с местните, но ги очаквах чак на сутринта. Когато вдигнах ципа на палатката и се подадох навън, видях двама местни, фарове светещи към мен и полицай, който се приближаваше.

Имах късмет, говореше английски, така че му рекох две слова и ме остави да спя. Все пак дивото къмпингуване в Турция не е забранено, а и аз не бях навлязъл зад нечия ограда.

Четвъртък.

Истанбул – Лозенград – Варна,

445 km

Денят ми започна около седем и половина с Blackwinged Bird на Emm Gryner. Слънцето бе отдавна изгряло и галеше с лъчите си палатката ми, поради което вътре ставаше все по-задушно.

Събрах лагера и потеглих към дома. Чувствах някакво вътрешно задоволство и удовлетворение. След всички хубави неща, които преживях, днес вече щях да съм си вкъщи.

На два пъти ме спираха полицаи, но докато им кажех вълшебната думичка ”Булгаристан!”, ме отпращаха без дори да ми искат документи.

Пътят от Лозенград до Малко Търново

отново пустееше, но поне предлагаше някой и друг плавен завой.

И това е последната снимка за спомен от това пътуване.

Изненадата днес дойде на границата. И по-специално нашата – за пръв път ми се наложи да мина през зданието за обезпаразитяване, представляващо метално хале с дължина автомобил и половина, чийто под е пълен с някаква течност, а отстрани те облива душ. Изключително приятно и освежаващо, няма що

Граничарите сякаш никога не са блестели с интелект, но пък да ме попитат дали съм бил в Турция ми дойде малко в повече.

Другият му колега, от митницата, дори ме помнеше от предишното пътуване и ме заби с въпроса за 100 000 лв – защо този път съм сам. Е какво да отговоря?

Вече преминал границата, не ми оставаше много, освен да отметна и последните 200 km до вкъщи, които за щастие са по криволичещи пътища. Най-после нещо различно от изправени двулентови друми, по които можеш да заспиш от скука, докато играеш шах със себе си.
В късния следобяд вече се прибрах след тези 7 дни и 4770 km, голяма част от които по пътищата на Азия.

Вече ми харесваше да съм си вкъщи. Като изключим трафика във Варна, който почти бях забравил, и това, че тук постоянно трябва да си нащрек.

Край

Автори: Борислав Костов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Мала Азия – на картата:

Мала Азия

Прочети цялата новина http://patepis.com/?p=63661

Свързани новини: