Спа хотел Селект във Велинград – едно голямо недоразумение

Изт: travelo.bg

Хотелът е голям. Сещате се – от онзи тип реновиран соц, който прилича на многоетажните хижи в планината, останали от Татово време. Позападнал и позанемарен е на външен вид, също като тях, но с лъскавите четири звезди отпред на фасадата. Може да се нарече пансион, почивен дом, санаториум или ведомствена станция, но е минал и заминал покрай четиризвездните хотели и съвсем нищичко не е закачил. Сега ще ви разкажа защо:

Първата „червена лампичка“ светна още при настаняването. Пристигнахме на рецепцията в 12:00 и ни посрещнаха с думите: „Раничко сте дошли“. Знаех това предварително, защото си бях направил труда да попитам по мейла в колко часа е настаняването, но ме шокира друго – нямаше „добър ден“, нямаше „добре дошли“, имаше само злорадо задоволство от начина, по който ни съобщиха, че трябва да изчакаме още три часа. Едва по-късно разбах, че тук е прието от рецепцията да се отнасят с клиентите като надзирател с арестант.

Това се потвърди и от факта, че когато настъпи заветният час за регистрация ни отнеха личните карти. Казаха, че ще си ги получим по-късно. Довечера. Или на другия ден. Въртеше ми се в устата да попитам дали няма сега да ни сложат белезници и да ни закачат за парното в коридора, ама реших да не се правя на интересен и си замълчах… Поправете ме, ако греша, но мисля, че само полицейските служители имат правото да ти отнемат документа за самоличност и то – само в ограничени, предвидени от закона случаи. Както и да е. Взех магнитната карта и помъкнах багажа към асансьора.

Следващата кофти изненада беше в коридора. Точно срещу вратата ни се извършваше ремонт. Трябваше да минем през найлон със строителни отпадъци, за да си влезем в стаята, която нямаше нищо общо с просторните, луксозно обзаведени помещения от офертата в грабо. Озовахме се в тесен килер, 4 на 2.5 метра, измерих го лично с рулетката. Не ме питайте защо си нося рулетка, когато съм на почивка, просто беше част от ключодържателя. Вратите на миниатюрния гардероб се отваряха над леглото и в него нямаше нито допълнителни завивики, нито одеяла, трябваше да разчитаме само на тънките постелки върху леглото, а в мръсничката баня, ухаеща на канал, нямаше хавлиени кърпи. Получихме ги чак на другия ден, след доста молби от наша страна. И от страна на други гости в „хотела“. Междувременно трябваше да си трия ръцете в стар, износен халат, който имаше дупка под мишницата и беше с два размера по-малък. Изглеждах нелепо, когато го облякох, за да отида на басейн, но нямах друг избор. Все пак, не си носех кърпа за баня от вкъщи, защото бях направил резервация в четиризвезден хотел…

Спа-центърът, ако може така да се нарече, представляваше сауна и парна баня от най-добрите години на соца, с видими петна от мухъл по стените и по тавана на общите помещения, което се отнасяше и до басейна. Стаята за релакс беше мрачно и разнебитено помещение, в което не посмях да вляза. Самият басейн, голямата гордост на „хотела“, беше рекламиран като „минерален басейн с полуолимпийски размери“. Наложих си да не разсъждавам за хигиената и да пробвам, все пак, да се насладя на престоя.

После дойде ред на вечерята. Храната беше ОК. Имаше четири-пет готвени ястия и това беше всичко. Непрекъснато презареждаха, обаче, така че поне не ни оставиха гладни. Напитките се поръчваха допълнително на сервитьора и цените бяха разумни, но обслужването…може да ти донесат бирата и след като си се нахранил.

Направи ми впечатление, че в бара имаше хладилна витрина със симпатични сладоледени тортички. Няколко часа по-късно позвъних на рецепцията и с целия си наивитет се опитах да поръчам две от тях по телефона. „Надзирателката“ ми отвърна, че това не е рум сървис, да не я търся нея за такива неща и да се обадя в бара. В бара ми вдигна сърдит чичак, който категорично отказа да изпълни поръчката. Заяви ми, че имал клиенти, бил сам зад тезгяха и, ако тръгнел да ми носи тортичките до стаята, на него кой щял да му го наглежда бара, а? Ако някой откраднел бутилка уиски, кой щял да плаща? Завърши с думите: „Ела и ще ти дам“. Отидох и ми даде. Не безплатно, разбира се.

На сутринта тествах „румсървиса“ за втори път, като се опитах да поръчам две кафета по телефона. Вече знаех кой номер да набера, за да избегна „надзирателките“ от рецепцията. От бара ме отрязаха отново. Оказа се, че в „четиризвездния хотел“ румсървис просто няма. Нямаше и хладилник / мини бар в нашата „стая“. Не, че ми беше притрябвал, ама е задължителен, доколкото знам, дори в местата за настаняване с три звезди. Общо взето, ясно е как е получило категоризацията си това туристическо недоразумение, но не е ясно защо изобщо някой ще поиска да си плати, за да прахоса безценни дни и нощи от живота си там.

В продължение на два дни никой не почисти стаята, въпреки че се обадих на рецепцията и оставих табелката с надпис „Моля, почистете стаята“ да виси от външната страна на вратата, докато ни нямаше. Чудесно е да се върнеш освежден от разходка в тесния си килер, набеден за хотелска стая, където да завариш препълнения пепелник на терасата и преливащото кошче за боклук в коридора. Не съм отгледан в дворец и у нас не ми е проблем да си ги свърша тези неща сам, но престоят у нас не струва по сто лева на вечер, при това – с 50% намаление…

Та, може да нямаше рум сървиз, кърпи в банята и почистване на стаята, но за сметка на това имаше ремонти. Освен ремонта, който си течеше дежурно в коридора срещу нашата „стая“, на два пъти се оказахме заключени – веднъж вътре и веднъж извън „стаята“. Първият път бравата просто ми остана в ръцете, докато се опитвах да изляза. Все пак, бяха ме скастрили от румсървиса току що, трябваше да отида и да се обслужа сам. Вечерта пък не успях да се прибера. Магнитната карта отказа. Два пъти слизах до рецепцията, за да мога да получа достъп до „килера“, в който бях настанен. Първият път „препрограмираха“ картата и ми казаха да опитам отново, а ако не стане, да отида пак. Не стана и отидох пак. Вторият път се качих със сърдит майстор, който каза „чакай да си взема стълбата“. Не разбрах защо точно му трябва стълба, но човекът действително си взе стълбата и, след като пробва да отвори с картата безуспешно, просто си бръкна в джоба и ми даде обикновен ключ…

Вместо заключение

Всеки град в България претендира да е „столица“ на нещо и Велинград не прави изключение от това правило. Той се тупа по гърдите с названието „Спа столица на Балканите“. По местната кабеларка тамошните хора си го наричат „курорта“. На практика от „спа“, „столица“ и „Балкани“ спокойно могат да отпаднат първите две и да остане само третото. Сигурен съм в добрите качества на минералните води, но съм сигурен, също така, че местните нямат абсолютно никакъв принос за това. Като тийнейджър група цигани ме замерваше с едри камъни във Велинград, след като не успя да ме хване, за да ме обере и кой знае още какво… Тогава се бях заканил, че никога повече няма да стъпя в този град, но сега, заради офертата в грабо, някак се престраших. Това, което заварих веднага след излизането ми от влака беше „пазарен ден“, тоест битак в стил Кербала: тълпа от съмнителни типове, които продават стари телевизори, пружини, метални рамки за легла, кастфони (грешката е умишлена) и въобще, кой каквито боклуци е успял да извади от „столичния“ си дом, а околко тях каруци си пробиват път сред некъпани сополиви хлапета, които просят стотинки от минувачите и сред младежи по анцузи, които те оглеждат нездравословно от глава до пети. Изобщо, стискаш здраво портмонето под мишница, избягваш да поглеждаш „столичаните“ в очите и мислиш как да се чупиш незабавно, защото си единственият бял, а освен това си и турист. „Хотелът“ беше далеч от центъра и по време на пътуването с разнебитеното такси успях да се насладя на цялата прелест на „Спа столицата на Балканите“: надупчени улици, грозни къщи с неугледни фасади, цепнатини и бурени по тротоарите, боклуци по дворовете, въобще – едно цялостно усещане за подтискаща мизерия и за безперспективна нищета на фона на чудесната горска зеленина.

Прежияването във Велинград доказва силата на Закона за привличането, който гласи, че реалността ти поднася събития, обстоятелства, хора и места, които изцяло отговарят на вътрешната ти нагласа, на очакванията и на убежденията ти, така че не виня никого за това. Сигурен съм, че във Велинград живеят и прекрасни хора, както съм сигурен, че има по-добри хотели от недоразумението, в което бях настанен. НО категорично смятам да спазя още един принцип и той е „всяко чудо до три пъти“, а трети път просто няма да има. За съжаление „Спа столицата на Балканите“ просто не съществува вече на картата за мен…

Тихомир Димитров 

Прочети цялата новина https://asktisho.wordpress.com/2015/11/18/spa-hotel-select/

Свързани новини: