Щастието е лесно

12/03/15 14:26
(http://asktisho.wordpress.com/)

Щастието е лесно

Бях се сдухал нещо напоследък: заради лошите новини, които непрекъснато ме заливат отвсякъде, заради скапания хотел, в който отседнах на рождения си ден, заради хилядите дребни и злободневни неща, които ми отнемат от времето и от енергията, необходими за довършването на новия ми роман, включително и заради факта, че на най-култовия календар тази година, вместо привлекателни мъжки и женски тела, които предизвикват въображението със своята естетика, решиха да изтипосат 80 годишни баби по чорапогащници.

Всичко това е нон-сенс, разбира се. НО може да те повлече надолу. Ако му се оставиш…

Та, излязох си аз онзи ден от нас, сдухан и посмачкан, реших да се възползвам от красивия, слънчев, есенен ден и да си подаря малко самота. Дълго обикалях безцелно из града, после си взех една биричка, намерих си пейка в парка, съборих на земята покрилите я жълто-червени есенни листа, седнах и си запалих цигарка.

И тогава ме озари едно прозрение:

Щастието, мама му стара, е лесно!

Получих отговор на въпроса, който си задавах постоянно: Защо ми е толкова трудно? Защо позволявам на външни, груби и грозни процеси, които нямат никаква пряка връзка с мен, да нахълтват така варварски в личното ми пространство и да нарушават вътрешния ми комфорт? Да рушат душевното ми спокойствие? Защо? Защо е толкова трудно да си щастлив? И разбрах, че трудно е точно обратното: да си нещастен е трудно. Изисква се доста „бачкане“, за да го поддържаш това състояние. Трябват си упоритост и постоянство. Не може току-така да се откажеш да бъдеш нещастен, нали? Ще вземе да ти олекне! Ще вземеш да изпаднеш в някаква празнота! Какво ще правиш тогава?

Ето какво направих аз: доизпуших си цигарата, станах, продължих си разходката и реших да погледна на света с нови очи. Ей така – за експеримента. Да видя по-трудно ли е, отколкото да си сдухано л**но, с извинение за израза.

Първо видях едни дечица да си играят на една детска площадка. Когато човек е смачкан, дори най-позитивното може да извика у него (по навик) негативни усещания. Примерно: че ти самият още нямаш деца, че ще умреш сам, дърт и неразбран! Или пък, че децата ти вече са големи, неблагодарни, отдалечили са се, нямат нужда от теб! А колко сладки бяха едно време, като тези мъници, заровени в есенните листа! Голям зор е, братче, да ги поддържаш тези мисли, тези емоции, този безкраен цикъл от водещи едно към друго отрицателни умопомрачения. И то при вида на невинни дечица! Ами ако животът те сблъска с нещо наистина гадно? С нещо наистина зло? Сега разбирате ли колко много „бачкане“ се изисква, за да го поддържаме това състояние в себе си? Разбирате ли колко много енергия трябва, за да си настроен така през цялото време?

Стана ми смешно, когато си дадох сметка за тези неща. Изведнъж ми олекна. Подминах и в лекотата си някак от вътре ми дойде да ги благословя тези деца. Не, не съм религиозен, нито дълбоко вярващ, но настроението ми изведнъж се промени и извади „на показ“ други, съвсем неочаквани чувства. Започнах да им пожелавам само хубави работи. Мислено очертах животите им в ума си, „нагласих“ ги в уютни домове, при родители, които ги обичат и се грижат за тях, с верни приятели от детинство, с които ще остареят заедно, ще бъдат неразделни в хубави и в лоши времена, видях ги да растат, да стават големи мъже и жени, видях ги да обичат и да бъдат обичани, да учат и да постигат, да се радват на хубаво здраве, да успяват, да се развиват и да живеят…

Ехеей, и като рипна онуй необуздано писателско сърце! Все едно, че се бях налочил с литър младо вино! Стана ми още по-леко, обзе ме някаква вътрешна топлота, разкопчах си якето, имах чувството, че ще полетя, искаше ми се да бягам, започнах да тичам от радост! После се огледах и видях колко красива е градината покрай мен. Веднага изплуваха идиотските негативни представи, които винаги идват по навик: „Ми да, някой е взел голям рушвет, градоустройствените проекти са си чиста проба корпуция, за какви неща се харчат парите на данъкоплатците само, а хората стоят гладни и нямат какво да ядат!“

И отново ми стана тежко. Потънах като ютия. Всъщност, „тежко“ не е правилният израз. Стана ми „трудно“. Трудно ми беше да се намирам в това състояние. Трудно, мъчително и уморително беше да се поддържам в него. Ако трябваше да го сравня с предишното състояние, това бе все едно да сравняваш изкачването на връх с раница върху гърба с карането на колело, като усилие. Надолу по баира… И си казах: „Чакай малко, някакви хора, които дори не познавам, може да са бъркали в кацата с меда, може да са крали от общата касичка, но това никога не е било, не е и няма да бъде мой проблем! Те сами ще отговарят за постъпките си – ако не пред съда, то пред кармата, Бог или каквото там възмездие съществува. Едно е сигурно – на този свят енергията не се губи и кражбата също е енергия. Щом си крал, ще имаш да връщаш, при това – с лихвата. Но това няма нищо с мен!“

Това, което имаше общо с мен в онзи момент беше красотата, която ме заобикаляше. И вместо инстинктивно да се радвам на нея, вместо да я пренеса вътре у себе си, да обогатя собствения си „интериор“, да полея „градинката“ на повяхналите ми настроения с малко свежест и хармония отвън, аз започнах (по навик) да псувам някакви хора, които нито можех да видя, нито да пипна, нито бях сигурен изобщо какво са направили, защо са направили и дали изобщо са го направили. Но всичко това беше за моя сметка! Трябваше ми огромна енергия да се поддържам в това състояние.

Тогава отново ми олекна. Благослових в ума си хората, които бяха създали онова, което в момента ме радваше. Без претенции към миналото и без изисквания за бъдещето. Накратко, без никакви условия. Ей, щях да се изстрелям в Космоса направо! Все едно бях изхвърлил щанга от крехкия си балон. И излязох на оживен булевард.

Някакъв скъпарски джип се беше засилил арогантно към пешеходната пътека. Очевидно нямаше намерение да спре. Въздъхнах и реших кротичко да си изчакам на тротоара. Казах си: „Оптимизъм, оптимизъм, ама не си струва да рискуваш живота си заради оптимизма, Тишо!“. Джипът закова спирачки. Фаровете присветнаха два пъти. Загледах се през предното стъкло. Една много симпатична девойка, с руса коса, вързана на кок, ми правеше жест с ръка да премина. И ми се усмихваше, на всичкото отгоре! Все едно съм й купил десерт! После на тротоара се разминах с други две „яки каки“. Изглеждаха в прекрасно настроение, разговаряха нещо и се смееха, огледаха ме усмихнати от глава до пети, погледите ни се пресякоха, усетих симпатия, сякаш се радваха да ме видят, все едно бях някакъв Брад Пит, а не мрачен писател в гробовно настроение, случайно срещнат на улицата. Само дето вече не бях в гробовно настроение. Защото беше ме домързяло непрекъснато да полагам усилия, за да се чувствам така. Огледах трафика, едно комби минаваше покрай мен и едно момченце ми махаше от бебешата седалка отзад.

„Когато се вгледаш в бездната и тя гледа право към теб“. Значи сигурно е вярно, че когато се усмихнеш на живота и той започва да ти се усмихва отвсякъде. Зад всеки ъгъл.

Щастието е лесно. Другото, другото е трудно, дами и господа! И зависи изцяло от нас!

Тихомир Димитров