Четиво за напредващи ( в осъзнаването на генезиса на т.н. Ислямска държава)

В списвания на руски език сайт Аргумент на 28 ноември 2015 година се появи публикация за произхода на явлението Ислямска държава.

 

Текстът, преведен от Васил Костадинов за ivo.bg, отговаря на въпросите КОЙ, КОГА и ЗАЩО създаде чудовището в Близкия изток. Анализът не спестява критиките към грешките американската политика, но в същото време разбива на пух и прах пропагандните опорни точки на Кремъл за генезиса на явлението. Припомня се например фактът, че още през септември 2007 г. американски командоси откриват при операция в Синджар в Ирак огромно количество файлове, доказващи, че руският клиент Башар Асад е катализирал струпването на терористи в Ирак, пропускани съзнателно от сирийското разузнаване.

И още, и още, и още интересни свидетелства ще намери читателят в този текст- едновременно дълг, но и кратък като описание на рецептата за голямата каша, която е забъркана в Сирия.

 

В приложения линк читателите могат да видят в оригинал текста, илюстриран подробно със снимки, диаграми и карти.( ivo.bg)

 

http://www.argumentua.com/stati/voina-v-sirii-i-irake-chto-nuzhno-znat

Опит зa анализ на същността, причините и взаимовръзката между двата конфликта в Близкия изток: бушуващата пета поредна година война в Сирия, ожесточилата се през 2014 г. война в съседен Ирак, както и поставянето на общ знаменател на тези конфликти – терористичната организация “Ислямска държава”.

 

Идеята за анализ на гражданската война в Сирия и на феномена “Ислямска държава” (по-нататък – ДАЕШ), ме споходи още през лятото, а интересът ми към тези конфликти възникна много преди това.

 

Защо към анализа включих и Ирак? Въпреки спецификата на конфликта в Ирак, неговите елементи са свързани с войната в Сирия толкова, че без анализа им, не може да бъде съставена пълна картина. В допълнение, опитът на Ирак вече е пълен с идеи за разрешаване на конфликтите и в двете страни, а пренебрегването му би било погрешно.

 

Сирия и Ирак имат много прилики: и в двете страни живеят основно араби, има голяма кюрдска общност, и двете страни са упрявлявани от панарабската партия “БААС” (разделена на иракски и сирийски клонове през 1966 г.). В Ирак партията загуби позициите си след падането на режима на Саддам, докато в Сирия още е управляваща.

 

Има и големи разлики: религиозно мнозинство в Сирия са сунитите (74% от населението), докато в Ирак шиитите са малко повече от сунитите (51% към 42%, според данни на изследователския център Pew, 2011 г.). В Сирия, начело на правителството и армията са алауити(малцинствена шиитска секта), а в Ирак, предимно шиитското правителство представлява повече от половината от населението.

 

Но преди да продължим, ви моля да се абстрахирате от участието на Русия в конфликта, с цел максимална обективност и разбиране.

 

Един от най-големите проблеми при съставянето на текста, беше определянето на времевата отправна точка. След дълги размисли беше прието това да е нахлуването на коалицията начело със САЩ в Ирак през 2003 г., защото всичко, което се случи по-късно, е изцяло свързано с падането на режима на Саддам и партията “БААС” в Ирак. Събитията предществащи това имат по-скоро глобална роля, позволявайки само абстрактни изводи за значението им в разпалването на конфликтите в Ирак и Сирия.

 

Свалянето на Саддам Хюсеин: причини и последици

 

През март 2003 г. започва инвазията на коалиционните сили в Ирак. Това става без специално решение на ООН, но операцията се извършва въз основа на Резолюция 1441 на Съвета за сигурност на ООН.

 

Като основна причина за нахлуването са посочени връзката на режима на Хюсеин с международния тероризъм и производството на оръжия за масово поразяване в Ирак. В крайна сметка категорични доказателства за производството на такива оръжия не са намерени.

 

Въпреки бруталното провеждане на цялата операция и нейната непрофесионална дипломатическа подготовка, за региона е по-правилно свалянето на Хюсеин, а не оставането му на власт. Освен това, много експерти, включително Кристофър Хътчинс, смятат за основна грешка в политиката на САЩ към Ирак оставането на Хюсеин на власт след “Войната в залива” през 1991 г., имайки предвид “натрупания стаж” на диктатора, който:

 

• нападна суверенна държава;
• наруши 16 резолюции на Съвета за сигурност на ООН;
• извърши геноцид срещу кюрдското население;
• спонсорира и укрива международни терористи.

 

Ще стане ли Ирак по-малко опасен? Въпросът е безкрайно сложен, но на него може да се отговори моделирайки хипотетична ситуация, при която иракския диктатор не беше свален.

 

На първо място, за първи път от десетилетия, кюрдите живеят в относителна безопасност. Преди събитията от 2003 г., кюрдското население беше сериозно ограничавано в правата и дори беше систематично унищожавано – това водеше до бунтове, и, в крайна сметка, до кюрдската помощ в свалянето на Хюсеин. Кюрдистан отново получи автономия (този път – функционираща), която включва мухафазите(провинции) Дахук, Ербил и Сюлеймания.

 

Много критици на американската инвазия в Ирак дават скандалния затвор Абу Гариб като пример за “гнусен американския империализъм”. Но до март 2003 г. това място е било много по-зловещо. Режима на Саддам беше класически пример за диктаторско репресивно управление, което беше заплаха както за собствените си граждани, така и за съседните страни (особено за Кувейт, окупацията на който през 1991 г. доведе до “Войната в залива”).

 

Оставането на Саддам Хюсеин на власт щеше да бъде, преди всичко, продължаващо потисничеството на кюрдите и другите граждани на Ирак, неудобни на баасистката система, укриване на терористи с цел дестабилизация на региона, икономическа стагнация (до свалянето на Хюсеин, повече от 10 години, Ирак беше под международни санкции ), което със сигурност щеше да доведе Ирак до гражданска война до 2011 г. Опитът на Ирак след Саддам трудно може да се нарече положителен, но той има своите плюсове, особено по отношение на икономическия растеж.

 

Ирак от 2003г. до 2007г.

 

Операцията на коалицията за сваляне на режима завършва на 1-ви май 2003г. Редовната иракска армия е победена, а Саддам Хюсеин бяга и е заловен само след още шест месеца.

 

Въоръжените сили на коалицията започват най-трудната задача – гарантиране сигурността в страната, която преживява преходен период. Тогава изпъкват двете основни грешки на коалицията: стратегията за намаляване на контингента и лустрацията на “БААС”.

 

Ген. Ерик Шинсеки, главнокомандващ сухопътните сили на САЩ, посочва, че за поддържане на реда в страната ще са нужни няколкостотин хиляди души, но министърът на отбраната Доналд Ръмсфелд категорично отказва.

 

По всяка вероятност, преценката на министъра и неговите съветници се базира на факта, че в началото на нахлуването американските войски са около 192 000 души, но повечето от тях не участват в сраженията. В този момент ръководството на САЩ все още не вижда голяма разлика между войната с редовна армия и опазването на реда в страна с нарастваща партизанска дейност. Ръмсфелд и неговия екип са критикувани и от други генерали, като Джон Абизейд ,който три години по-късно, казва пред Конгреса, че Шинсеки е бил прав.

 

Командващият коалиционните сили генерал Томи Франкс заявява, че до септември 2003 г. в страната ще останат максимиум 30 хиляди американски войници, а около 100 хиляди се подготвят за завръщане у дома.

 

След завършване на основната операция, приемането на решения пада върху плещите на окупационната (цивилна) администрация начело с Пол Бремър. От първия ден, той влиза в противоречие с военните и издава заповед, с която изгонва “БААС” от всички институции. Седмица по-късно, Бремър публикува втора заповед – разпуска бившата иракска армия и службите за сигурност.

 

Това води до първата сериозна атака само след три дни, а последвалата серия от експлозии през август отбелязват началото на партизанската война. Плановете за оттеглянето на повечето подразделения са отменени, а Бремър получава срок до юни 2004 г. да предаде властта на иракчаните.

 

Бившите офицери и войници от иракската армия подновяват войната с коалицията в новосформираните партизански части. Основният им район е така нареченият “сунитския триъгълник”, където преди инвазията живеят повечето сунити, а след това изгонените военни.

 

Ситуацията се влошава на 31 март 2004 г., когато във Фалуджа са убити четирима американци, които работят по договор с частната военна компания Blackwater. Президентът Буш нарежда изпращането на морска пехота в града. Въпреки това, след серия от ожесточени битки, войници получават заповед да обкръжат града.

 

Нови проблеми възникват с появата на шиитската групировка “Армията на Махди”, която е под командването на шейх Муктада Садр. Още през същия месец, тя вдига въстание в Наджаф. Ходът на събитията, с оглед на подготовката за предаване на властта на иракчаните и организирането на изборите, принуждава коалиционните сили да сключат примирие през юни. В началото на август, след опит за задържанена на Садр, сблъсъците са подновени за още три седмици, след което шиитите и преходните власти стигат до компромис.

 

През октомври 2004 г., групата “Джамаат ал-Таухид уал-Джихад” (“Единобожие и джихад”) се заклева във вярност на “Ал-Кайда”. Главатарят и Абу Мусаб аз-Заркауи вече е известен международен терорист, а групата стои зад първите атентати в Ирак след Саддам, включително атаките срещу посолството на Йордания и мисията на ООН през 2003 г. Сменяйки името си на “Организация на базите за джихад в Месопотамия”, групата става клон на “Ал-Кайда” в Ирак, която след няколко години става основа на ДАЕШ.

 

През следващия месец, американските войници започват прочистване на Фалуджа, където е седалището на”Ал-Кайда”. След тежки двуседмични боеве, при които на американските сили противостоят около 4 хиляди сунитски бунтовници, коалицията побеждава.

 

В краткосрочен план връщането на Фалуджа под контрола на коалицията е категорична победа, но в дългосрочен – огромна грешка: бягащите от града сунити на принципа “от уста на уста”, разпространяват свидетелства за ужаса настъпил в опустошения град.

 

В резултат, когато през януари 2005 г. се провежддат първите парламентарни избори, около 90% от сунитите ги бойкотират. Това само засилва разделението в страната и подкопава легитимността на новото правителство.

 

Сунитските бунтовници продължават да напомнят за себе си с периодични взривявания на хъмвита, а в края на 2005г. се появява полумитичната фигура на снайпериста Джуба, боец от “Ислямска армия в Ирак”, който убива американски войници. Партизанският фолклор бързо превръща Джуба в символ на съпротивата, и му придава романтичен образ.

 

През януари 2006 г., “Ал-Кайда в Ирак” и още седем сунитски организации създават ” Консултативно събрание на муджахедините в Ирак”, а през следващия месец, бунтовниците провокират нов изблик на насилие, за да посеят още по-голям хаос в страната. Взривяването на шиитска джамия в Самара води до незабавна реакция, а скоро шиитските и сунитските бунтовници превръщат партизанската война в гражданска.

 

Осъзнавайки, че иракското правителство не може да се справи, САЩ започват да търсят решителен лидер, който е в състояние да превърне иракското правителство в работещ механизъм. Изборът пада на Нури ал Малики, който през пролетта на 2006 г. става министър-председател. През юни аз-Заркауи е убит, а лидер на “Ал-Кайда в Ирак” става Абу Аюб ал-Масри. Скоро “Консултативното събрание” става доминираща политическа сила в провинция Анбар, а през октомври организациите-членки обявяват сливането си под името “Ислямска държава в Ирак”.

 

Ако основната организация под контрола на Осама бин Ладен се фокусира върху подготовката на терористични атаки по целия свят, използвайки малки местни клетки, иракския клон избира стратегия на “местното” действие: под новата марка, подчинените на Масри подготвят нова вълна на терор, която поглъща Ирак още през ноември.

 

Ирак от 2007г. до 2011г.

 

След рязкото влошаване на ситуацията, в началото на 2007 г., Джордж Буш обявява увеличаването на американските войски в Ирак, изпратени са още 30 хиляди войници. Тогава назначава нов командващ на коалиционните сили в Ирак – генерал Дейвид Петреъс, който през 2004-2005гг., ръководи подготовката на иракските сили за сигурност.

 

С пристигането си в Ирак, Петреъс предприема редица инициативи за деескалация на конфликта. Той предислоцира струпаните в големи бази воиски по градовете, включва се активно в конфликта между сунити и шиити и възстановява контрола над части от страната, които преди не се контролират нито от коалиционните сили, нито от правителството на Малики.

 

Почти по същото време, администрацията на Буш забелязва, че иракските власти само задълбочават проблемите. В населените със сунити региони не се оказват основни услуги, от армията се гонят сунитските командири. Като цяло, целта на политиката на Багдад е консолидация на шиитската власт, но Буш игнорира мнението на Петреъс и неговите съветници и продължава подкрепата за правителството на Малики.

 

Пред Петреъс е по-важната задача – да се опита да лиши “Ал-Кайда” от подкрепата на сунитите. Първата му стъпка е опит да назначи на “заплата” част от сунитските партизани, много от които се противопоставят на “Ал-Кайда” още от лятото на 2006 г. Сунитите, много от които преди това убиват американски войници, получават 400 милиона долара и обещание да бъдат представени в иракското правителство. На базата на няколко сунитски племена, противници на “Ал-Кайда”, се основава организацията “Синове на Ирак”, състояща се от 100 хиляди бойци.

По принцип спорната идея на Петреъс сработва: насилието намалява с 90%,а в Ирак най-накрая има надежда за мирен живот.

 

През септември 2007 г., близо до Синджар, американски командоси превземат база на “Ал-Кайда” и откриват огромно количество документи и файлове с информация за работата на организацията. Документите показват, че около 90% от чуждестранните бойци (по-голямата част от тях са граждани на Саудитска Арабия и Либия) преминават в Ирак през Сирия, като сирийското разузнаване умишлено не пречи на “Ал-Кайда” да получава попълнения.

 

През декември 2008 г. Джордж Буш посещава Ирак. В този момент, новоизбраният вече президент се подготвя за встъпване в длъжност след по-малко от месец: Барак Обама иска да сложи край на войната възможно най-скоро, като оттеглянето на американските войски от Ирак е един от крайъгълните камъни в предизборната му кампания. Буш, който е притеснен, че всичките му усилия ще се провалят, подписва с Малики споразумение, според което американските войски остават в Ирак до 2011 г.

 

Подписания договор, не позволява на Обама да изтегли войските си до 2011 г., но новоизпечениият президент иска възможно най-бързо да сложи край на иракския проблем. Генерал Петреъс настойчиво призовава в публични речи да не се обявяват конкретни дати за оттегляне на войските, опасявайки се, че подобни стъпки биха подкопали всички опити за нормализиране на ситуацията. Послание от този вид само ще даде на екстремистите да разберат, че трябва единствено да дочакат момента, когато ще спрат да се крият. Но Обама пренебрегва съвета и в една от първите си речи заявява, че войските ще бъдат изтеглени до края на 2011 г.

 

Сменя и посланика в Ирак, стартирайики новата политика на САЩ в региона – вече не искат да участват в развитието на иракската политическа система и не носят отговорност за нея. Нури ал-Малики, оставен без политически надзор, ускорява консолидацията на властта си. Прочистването на армията от сунитите, за което предупредават съветниците на Буш, придобива огромен мащаб.

 

През април 2010 г., по време на съвместна операция в Тикрит, са убити лидерът на “Ал Кайда” в Ирак ал-Масри и неговата “дясна ръка”, бивш военен от армията на Саддам – Абу Омар ал-Багдади. Мнозина смятат “Ислямска държава в Ирак” е обезглавена, но месец по-късно, лидерите на “Ал-Кайда” посочват новия ръководител на своя иракски клон – родения в Самара – Ибрахим Ауад Ибрахим Али ал-Бадри, по-известен като Абу Бакр ал-Багдади. За него се знае много малко: в началото на партизанската война командва малък отряд от 50-100 души, а през февруари 2004 г. е арестуван. През 2005 г. е прехвърлен в затвора Кемп Бука, където прекарва четири години, а след това е предаден на иракските власти.

 

През декември 2011 г. в Ирак все още има 50 хиляди американски войници. Пентагонът моли Обама да остави поне половината, но президентът е непреклонен. След разгорещен дебат, той се съгласява на контингент от 5000 души, но затова трябва да се сключи ново споразумение с Ирак. В преговорите с Малики Обама изисква съдебен имунитет за американските войски, и в крайна сметка страните не постигат споразумение. На 14-ти декември 2011 г. Барак Обама изнася реч по повод изтеглянето на американските войски от Ирак, заявявайки, че операцията е успешна, а след четири дни последният войник напуска страната. Така приключва почти деветгодишното американското присъствие в Ирак, което струва на САЩ 4 хиляди човешки живота и почти 2 трилиона долара.

 

Бягството от отговорност и свързаните с Ирак проблеми, водят Белия дом до една от най-големите грешки в политика му в Близкия изток. В деня след оттеглянето на американцте, Малики “сваля маската” и заповядва ареста на основния си политически опонент – вицепрезидента Тарик ал Хашеми, който е сунит. Хашеми бяга в северната част на страната, където първоначално е скрит от кюрдите, а след това намира убежище в Турция. Той е обвинен в организиране на ескадрони на смъртта и задочно е осъден на смърт. Хашими продължава да отрича обвиненията, като твърди, че случаят е политически мотивиран.

 

Страната навлиза в период наричан от западните анализатори “Иракска криза”. Арестувани са политически опоненти и влиятелни сунити. Малики премахва последните компетентни командири-сунити, назначавайки на мястото им лоялни хора. След това, насочва вниманието си към “Синовете на Ирак”. Правителството на Ирак бързо антагонизира тази група, лишава я от финансиране, някои членове задържа или избива. В сунитските градове започват протести, които са разпръснати със сила. Но вместо консолидация на властта, действията на Малики водят страната към поредния разкол.

 

Арабската пролет и “увертюрата” към гражданската война в Сирия

 

През декември 2010 г. започва Арабската пролет. В повечето страни в Северна Африка и Близкия изток избухват протести, които водят до революция в три държави, малки промени в живота на що-годе стабилни страни, гражданска война в Либия и ще бъдат първата искра в пламналия след това конфликт в Сирия.

 

Много често (особено в руските медии) се среща версията, че всички събития от Арабската пролет и, особено, началото на протестите в Сирия, са хитър план Вашингтон. Несъмнено, Съединените щати носят част от отговорността за регионалната криза, но е голяма грешка да се говори сериозно за умишлена ескалация от страна на Държавния департамент на САЩ на протестите в Близкия Изток и Северна Африка. На първо място, трябва да се съобразим с няколко важни аспекта:

 

• протести ескалираха в сериозен сблъсък едва след прекомерната употреба на насилие от страна на властите в конкретна страна;
• последиците от Арабската пролет във всяка отделна страна бяха практически непредвидими и неконтролируеми;
• Арабската пролет засегна и приятелски за Съединените щати държави;
• САЩ не само не получаиха дивиденти в глобален и регионален план, но претърпяха видими загуби. Особено тежък удар поенесе Държавния департамент на САЩ, когато през септември 2012 г. в Бенгази бяха убити няколко дипломати на САЩ в Либия, включително и посланика Кристофър Стивънс.

 

Други популярни конспиративни теории, свързани конкретно със Сирия, са основани на хипотетичен газопровод от Катар или Иран, преминаващ през сирийска територия. Но тези версии се оказват неоснователни, тъй като противоречат на икономическата целесъобразност и логика. На руски език, най-ясен и обективен анализ на тези теории, направи Михаил Крутихин в статия за Forbes.

 

В основата на Арабската пролет има много фактори, на първо място, вътрешната политическа и икономическа стагнация в тези страни, както и продовоствената криза. Друга важна причина е демографията: според статистиката на ООН, населението в арабските страни се е удвоило спрямо от 1975 г. до сега, което става много по-бързо от нарастването на броя на работните места. Само в Египет, повече от две трети от населението по това време, е под 30-годишна възраст. Тези фактори, взети заедно, са взривоопасна смес, а Арабската пролет е само въпрос на време.

 

В началото на Арабската пролет, тунизийският лидер Зин ал-Абидин Бен Али, е на власт от 23 години, Хосни Мубарак от 30 години, Муамар Кадафи от 42 години. В Сирия, ситуацията е малко по-заплетена. През 2000 г. в резултат на безалтернативни избори президент става сравнително младият и интелигентен Башар Асад, син на Хафез Асад, управлявал Сирия в продължение на 30 години. Преди това, повече от шест години, Башар се готви за властта, затова прехода минава гладко: освен “старата гвардия” на Хафез, в управляващите кръгове вече са назначени верни на Башар хора, което минимизира риска от вътрешен преврат. Обществеността и международната общност виждат в Башар Асад потенциален реформатор, но в ранните години на управлението му животът в страната изобщо не се променя.

 

Но в сирийското общество постепенно нараства желанието за промяна. През 2005 г. Асад обещава промени, но в крайна сметка, реформата е сведена до няколко рокади в правителството и армията. Подменяйки част от хората служили на баща му с млади и лоялни нему функционери, Башар само консолидира властта си, като заглушава протестните настроения за още шест години.

 

Интересно е, че някои представители на международната общност продължават да определят Асад като реформатор дори след началото на протестите в Сирия. Например, Хилъри Клинтън, през март 2011 г. (все още държавен секретар на САЩ) говори за Асад: “Сирия има друг лидер (Клинтън сравнява Башар с баща му, удавил в кръв въстанието на “Мюсюлмански братя” през 1982 г., в което, по различни оценки, загиват от 20 000 до 80 000 души) … Много конгресмени и от двете партии, посетили Сирия през последните месеци, смятат, че той е реформатор”. Но след няколко дни, тя добавя, че “е говорила не от свое име или от името на администрацията, а само е цитирала мнението на други хора”.

 

Детонатор за началото на Арабската пролет е самозпалването на Мохамед Буазизи в Сиди Бузид, Тунис на 17.12.2010 г. Докаран до отчаяние, продавачът на плодове се полива с бензин пред кметството и се запалва. Историята на Мохамед моментално обикаля страната и започват масови протести. След 18 дни Буазизи умира в болница, а след още 10 дни президентът на Тунис е принудени да подаде оставка.

 

Арабската пролет в Сирия започва доста вяло, а протестите ескалират постепенно. Развитието им е бавно защото от 2007 г. са блокирани множество новинарски сайтове и социални мрежи, включително Facebook, Twitter и YouTube.

 

Отправната точка за събитията в Сирия е протеста на Хасан Али Аклех от ел-Хасака, който е също се самозапалва на 26.01. 2011 г. Това не повлича големи протести, като аналитици и власт се съмняват, че ще последват някакви сериозни събития.

 

“Ако не сте видели нужда от реформи до случилото се в Египет и Тунис, за реформи вече е твърде късно”, – казва Асад на 31.01.2010 г. в интервю за The Wall Street Journal. “Сирия е стабилна. Защо? Защото трябва да се отговаря на очакванията на хората. Това е ключов въпрос. Когато има разминавания … имате вакуум, който създава сътресения”.

 

Първите акции в социалните мрежи, като насрочения за 4-ти февруари “Ден на гнева”, не се провеждат, а властите като символичен жест отменят блокирането на Facebook(по-рано сирийците влизат в социалната мрежа през прокси).

 

Ескалацията започва на 6-ти март, когато в Дераа 15 ученици на възраст между 10 и 15 години са арестувани за графити с думите – “Народът жадува падането на режима” – мотото на Арабската пролет, което те виждат в репортажите от Египет и Тунис.

 

На 18-ти март след петъчните молитви, няколко хиляди жители излизат на улицата с искане за освобождаването на тийнейджърите. Братовчедът на президента, бригаден генерал Атеф Наджиб, ръководител на местния клон на политическата полиция, според слуховете в града, отговаря на бащите им, че вече нямат деца.

 

При разгонването на протеста полицията убива най-малко четирима души, а ранените са стотици. Според свидетели, интервюирани от Human Rights Watch службите използват водни оръдия и сълзотворен газ, но след като не успяват да разгонят хората, откриват стрелба с бойни патрони.

 

На 19-ти март на погребението на убитите се събират около 10 хиляди души с искане за предаване на правосъдието на виновниците за смъртта, както и край на корупцията и отмяна на въведеното през 1963 г. извънредно положение. На следващия ден президентът изпраща делегация, която преговаря с протестиращите, но след като не намират общ език, след нов опит за насилствено разпръскване, хиляди хора протестират в близост до главната джамия на града (основана от сподвижника на Мохамед – халиф Омар I), разбиват седалището на младежкото движение на “БААС”, офиса на фирмата на един от братовчедите на Башар Асад и подпалват сградата на съда.

 

На 20-ти март децата са освободени. Както е записано в доклада на Human Rights Watch и в документалния филм на Би Би Си, по време на ареста те са измъчвани. Скоро почти всички жители на 100-хилядния(без предградията) град получават информацията с подробности за мъчеията над деца от първа и втора ръка.

 

Солидарност с жителите на Дераа изразават в Дамаск, Хомс, Латакия и други градове. До 25-ти март в Дераа вече протестират около сто хиляди души, десетки са убити, а ранените – стотици. Четири дни по-късно, след осем години на поста, премиерът Мохамед Наджи ал-Отари подава оставка.

 

Ситуацията стремително се влошава: тълпата изгаря офиса на “БААС” в Латакия, а в отговор, полицията отговаря още по-жестоко. Променят се и лозунгите: ако до края на април протестиращите искат демократични реформи, усилване на борбата с корупцията и отмяна на почти половинвековното извънредно положение, след това, хората искат свалянето на Асад.

 

Сирийският президент предприема непоследователни стъпки, опитвайки се да загаси различните огнища на недоволство. Например, в северо-източната част на страната, в началото на протестите живеят около 300 000 кюрди, които нямат сирийско гражданство. Сирийските власти и кюрдите са в много напрегнати отношения – освен нарушаването на гражданските им права, кюрдите преживяват депортация, забрана на елементи на култура им и други гонения. През 2004 г., в град Камишли, на футболен мач идват фенове- араби от Дейр-аз-Зор. Техните провокации и обиди към кюрдските лидери и портрети на Саддам Хюсеин разгневенява кюрдите, което води до въстание, а при смазването му са убити 30 кюрди. На 12-ти март 2011 г. (точно седем години след трагичните събития) кюрдите се присъединяват към протестите.

 

За разсейване на протестите в североизточната част на страната, на 7-ми април, Асад дава гражданство на две трети от кюрдите. Но ефектът е незначителен, кюрдите не обръщат внимание на “залъка” и продължават да протестират.

 

През следващите няколко дни вниманието на света приковано към Хомс, където от членове на организацията “Шабиха”(група от проправителствени милиции) и силите за сигурност по протестиращите е открита стрелба.

На 22-ри април протести се провеждат в двадесетина града, а по протестиращите отново се стреля. Това е най-кървавият ден през първата половина на 2011 г., събитията в Сирия започват все повече да приличат на гражданска война.

 

Гражданската война в Сирия до възхода на ислямистите

 

На 25-ти април 2011г. в Дераа пристигат две бронетанкови дивизии и една дивизия със специално предназначение на Сирийската арабска армия(по-нататък – SAA). Започва 11-дневна обсада на града, при която са убити около 200 цивилни и 81 дезертьори, арестувани са няколкостотин души.

 

На 5-ти май SAA се изтегла от града и продължава да блокира основните канали за снабдяване, а режимът обсажда и други градове: на 6-ти май – Хомс(обсадата ще продължи около три години), на 7-ми май – крайбрежния Банияс и на

8-ми май – Тафас. Следват краткосрочни (не повече от една седмица) обсади на Талкалах,Ер-Растан и Тел-Биса. До края на месеца жертвите сред протестиращите са повече от 1000. Организация на Human Rights Watch вдига тревога, класифицирайки действията на лоялните на режима сили като престъпления срещу човечеството, а в началото на юни, Великобритания, Франция, Германия и Португалия предлагат на Съвета за сигурност на ООН да осъди действията на сирийския президент (първият проект за решение ще бъде разгледан едва след пет месеца).

 

Много от военослужещите не одобряват жестоката реакция на президента, и под предлог отказ от използване на насилие срещу цивилните, обикновени войници и офицери масово напускат SAA. През юни 2011 г. група от бегълци решава да създаде организация за сваляне на режима на Башар Асад – наскоро основаната Свободна сирийска армия(по-нататък – FSA) бързо набира поддръжници, а след обединение с подобната на нея организация на Свободното офицерско движение, става една от основните опозиционни сили.

 

Особеност на FSA (която прилагат и много ислямски обединения) е децентрализираната и структура. От самото начало FSA е, по-скоро, обща марка за десетки различни “дивизии”, “бригади” и “армии”(тези термини са условни и не отразяват реалната численост на групите, точно както и “батальон” в конфликта в източна Украйна), чието командване координира действията в регионите, а в хода на конфликта това фрагментиране само се задълочава.

 

Трябва да отбележим изключително важен момент, пренебрегван почти от всички, и, в частност, за умереността и неумереността на определени сили от опозицията.

 

Необходимо е ясно да се разделят политическите сили и военните групи: понякога те наистина са идентични (макар в конфликта единствен пример да е ДАЕШ), но най-често това не е така.

 

Говорейки за режима и лоялните му, политически сили са правителствата на Сирия, Иран, Русия (от скоро), и в по-малка степен на ръководството на ливанската екстремистка организация Хизбаллах, която е в списъка на терористичните организации на САЩ, Израел и някои европейски страни. Към военните сили освен SAA, влизат няколко доброволчески и други паравоенни групи, списъкът на които е в края на текста.

 

За кюрдите, например, е нормално да се разделят военните организации от политическите сили. Отрядите за народна самоотбрана YPG и женската бригада YPJ (по- нататък – YPG / J) са въоръженото крило на кюрдската партия “Демократичен съюз» (Partiya Yekîtiya Demokrat). Когато последните и Кюрдския национален съвет създават през 2012 г. временното правителство на Сирийски Кюрдистан (Рожава), основната политическа сила, на която се подчинява YPG / J, вече е Върховния кюрдски съвет.

 

Най-трудно е запазването на това разбиране в анализа на опозиционните сили. В ранните години на войната, международната общност не разделя бунтовниците, обединявайки всички воюващи срещу Асад сили, с изключение на кюрдите. Това разделение се усложнява през втория етап на войната(през 2013 г.), когато ИД се отделя от “Ал-Кайда”, а опозицията се разцепва на светско, радикално (“Джабхат ан-Нусра” и др.) и междинно крило. Но всичко е още по-объркващо, когато става въпрос за политическите сили на опозицията.

 

Първата политическа сила на опозиционната е Сирийският национален съвет. Основан през август 2011 г., СНС е политическа “витрина” за по-голямата част от опозицията (включително подкрепяните от Турция и Катар “Мюсюлмански братя”). Основната цел на СНС е установяване на диалог между командирите на FSA и местни политически организации в Сирия, от една страна, и с международната общност, от друга. Но с течение на времето, провала на тези опити и отдалечеността на СНС от местните политически сили през ноември 2012 г.,води до създаването на друга структура – Сирийската националната коалиция. СНК става мета-структура, в която са представени както СНС, така и редица други сили, включително Кюрдския национален съвет (от 2013 г.).

 

В този момент, FSA вече се разделя на части, като някои бойци преминават или към “ан-Нусра”, или се отделят в независими ислямистки групировки. От военна гледна точка това означава отслабване, но от политическа – възстановяване. В резултат, скоро след това, повечето страни смятат СНК или за легитимен, или за единствен законен представител на сирийския народ, фактор от който се нуждаят САЩ, европейските страни и Лигата на арабските държави (които дори дават мястото на режима в организацията на СНК). През март 2013 г. СНК създава преходно правителство.

 

Но за сирийците СНК остава външнополитическа “витрина”, която има минимално влияние върху процесите, които продължават да се развиват в страната. Този вакуум се запълва в по-голямата си част от раздробените локални сили (над 120 от които подкрепящи СНС) с подкрепата на FSA.

 

Що се отнася до последната – технически на FSA са присъщи политически аспекти (но те се свеждат до вътрешнополитически административни въпроси, както и правото да назначава министъра на отбраната в СНК).

 

Затова FSA не трябва да се бърка с оперативните стаи, които ще се появят след това, представляващи само регионални военно-тактически съюзи. Форматът на оперативните стаи изключва политическо сътрудничество и запазва пълна независимост на техните съставни групи, докато влизащите в FSA групи са обединени и от обща политическа цел, делегирайки част от “суверенитета” на ръководството на FSA.

 

От политическа гледна точка, за опозицията основна цел е сваляне на режима на Асад. Има и изключения, като например създаденият през септември 2011 г. Национален координационен комитет за демократични промени, чиито членове са за ненасилствена промяна чрез диалог. Но въпреки факта, че НККДП по-късно дори признава FSA, останалата част от опозицията смята, че тази организацията е марионетна (още повече, че НККДП е със седалище Дамаск, който е под контрола на режима).

 

В първата фаза на войната в Сирия се обособяват три страни в конфликта: режимът, опозицията и кюрдите.

 

При това, ако сблъсъците между опозицията и режима започват много преди останалия свят да определи конфликта като граждански, кюрдите не предприемат никакви действия до юли 2012 г., запазвайки неутралитет.

 

През цялото лято и есента на 2011 г. силите на опозицията водят схватки със SAA, концентрирайки се в големите градове, а дейността им прилича на партизанска война. През октомври Турция решава да подкрепи FSA, като и разрешава да разположи команден център на своя територия.

 

През същия месец, европейските страни поставят за разглеждане първата резолюция на ООН за Сирия, осъждаща режима на Асад за действията довели до смъртта на близо 3000 души.

 

Това предложение (и няколко последващи) е блокирано от Русия и Китай. По това време много експерти предполагат, че зад тази

Свързани новини: