Фори из Балканите (2): Косово

Фори продължава пътешествието си из Балканите, което започна със Санджак и Черна гора и което продължава днес към Косово.

Приятно четене:

Косово

част втора на

Фори из Балканите

Първоначалната ни идея беше да станем прилично рано, да пийнем по кафе за разсънване в съседното ресторантче, да си стегнем багажа и нейде най-късно 8 – 8.30 да отпрашим в посока планината Дурмитор, Пивското езеро, оттам Шавник, Колашин, Андриевица… В общи линии бях замислил един панорамен зиг -заг на половин Черна гора! Е то хубаво, ама времето хич не беше обещаващо. Оловно сивото небе беше аха аха да завали,

върховете на Дурмитор бяха обвити в мъгли,

температурата определено беше едноцифрено число, а както вече споменах не разполагахме нито с топли дрехи, нито с дъждобрани!
Заваля… Пиехме кафе и гледахме глупаво дъждовните капки как правеха балончета в локвите. За стотен път се опитвахме да се свържем с интернета на хотела, за да погледнем прогнозата, но нещо не се получаваше. Накрая срам не срам, питахме сервитьора какво мисли за времето и дали е гледал прогнозата. Човекът каза нещо, от което успяхме да разберем само утре, благодарихме му любезно, усмихнато клатейки глави! Сега, викам на Поли, ти кво разбра? А тя-нищо! Май каза че до утре ще вали! Не, не, упорствам аз, каза, че утрото ще вали, а после…после Бог знае…
8:30 отдавна е минало. Ние сме все на същата предстартова позиция. Дъждът ту спира, ту започва наново, ту е силен, ту слаб… Отсреща, в посоката, от която дойдохме се опитва да просветлява, но всичко останало е петдесет нюанса сиво.

Махвам вяло с ръка и поръчвам закуска. Абе, дай да хапнем, то и без това после ще тръгнем, ще огладнеем, пък ще трябва да спираме щем не щем, а сега всичко накуп-кафе, ядене, тинтири минтири и после газ и ще наваксаме! Приказвам си ги някакви такива, като естествено и сам не си вярвам и все повече ме гризе да ходя да взема картата,за да чертаем алтернативни маршрути…

Да звънна на Лили? Мммм? Па звънни и! А що? Да види прогнозата за времето!

Хехехе-мноооого сложно се организирахме нещо ние. Сега щяхме да се възползваме от промоцията роуминг по 3,50, за да звъним в София, откъдето да ни кажат какво ще е времето при нас! Сякаш не можехме да надникнем навън, където небе и земя се сливаха в един сив фон… Къде сме, пита ме Поли. Жабляк. Чакай, чакай, кажи и да потърси за Жабляк, Плевля, Шавник… Седим и чакаме. Скъпият роуминг иззвънява.

Дайте нещо друго бре, хора? Къде сте? Такива градове няма! Дайте някой съседен голям град!

Оглеждам се замислено. Голям град…Голям град в Черна гора…Хммм… В планините на Черна гора… Хммм… Телефонът отново звъни.

Подгорица върши ли ви работа. Там ще е слънчево и топло.

А де… Това май беше далеч от нас, а и е някъде долу в ниското, по към морето… Не звучи като да ни върши работа! Абе мани! То ясно, че ще ни вали, въпросът е само накъде да ни вали, сещам се за култовата реплика на Гошо, касаеща Жабляк! Телефонът отново звъни!

Никшич? Абе, става.

Лили тържествено обявява – 17 градуса максимални, дъжд, пориви, жълт код за вятър! Е, няма що… То в Никшич като ще е такова никакво време, какво остава за нагоре по чукарите!

Аааа, не, дай картата, командвам пораженчески аз! Значи вариантите са три – оставаме си тук и днес, караме си по план като грам не ни вълнува колко вее и вали или караме в посока на най-светлото петно в небето – каньонът на Тара! Гледам задълбочено картата – пътят за Мойковац се вие покрай реката по дъното на канйона и изглежда обещаващо засукан! После Беране, Рожайе и влизаме в Косово точно както си мислехме. Отново позваме жокер „попитай сервитьора“, който споделя, че пътят е асфалт, хубав е, но е тесен и с много завои. Викам, абе момче, че то всичките ви пътища в Черна гора са тесни и с много завои, но пък планините ви са лепи! Бютифул, бре! Разумеш?

Явно ме разуми, щото момъкът се усмихна доволно и ни пожела сречан пут! Събрахме картата, като единодушно без гласуване избрахме вариант три – към най-светлото в небето и

най-прекият път за към Косово

Щяхме да издебнем поредното моментно спиране на дъжда и, яхваме мотора и газ към моста на Тара и Мойковац, като междувременно се забавлявахме с плевенския коцкар, който важно обхождаше новичката си джипка, докато двете му придружителки правеха опис на наличните бурканчета с манджи, а той на жалните им вопли само викаше „Не ме занимавай! Оправяйте се! Ма не ме занимавай ти казвам! Оооооправяйте се! Искала да ми гледа! Ше гледаш през прозореца ма, не виждаш ли, че вали“…
Дъждът спира. Скачаме! Часът е десет и нещо! Мълниеносно се оправяме и натоварваме. Скачаме на мотора, врътвам ключа и о, чудо – запали! Нееее – хепи енд има само по американските филми! Доста по-прозаично – няма ток! Преглъщам нервно и врътвам пак ключа. Пак няма ток! А сега де!

И се почва – сигурно е на скорост! Изключи, включи, изключи, не светва, на първа ли съм, на втора ли, на нулева ли? Чакай, къде беше нулевата? Ръцете почват да треперят, мислено си представям на къде точно сме на картата на географията от Софето или пък недай Боже от Габрово, където в момента е извозващият ни при аварии бус. Отново не светва! Стискам съединителя и глупаво избутвам мотора на средата на паркинга, като че ли това ще помогне с нещо! Пак не пали! Акумулаторът е на три години! В Сопот пак не щеше да запали! Ще ми се свидиш за един акумулатор, така ли? А? Аааа? Хак да ти е? И ще го оставяш мотора на дъжда? Хак да ти е! Сега е окъсил, тока му се е изпарил, акумулаторът умрял, контактният ключ е прекъснал нещо, клемата му се е развалила… Хак да ти е!

Плевенският коцкар се изниза с новичкия джип, а ти си карай машината от 83-та… Вдигнах пачия крак, завъртях отново ключа и… таблото светна. Джуниър запали все едно никога нищо не е било! Отдъхнах си…

Лека полека се отправяме в посока

каньона на Тара

Пътят е мокър. Гумите грам не държат. Ръцете ми са изтръпнали от студения и влажен въздух, студено ми е, а в каската ми се лее пот! Решил, че съм карал достатъчно време на трета, се престрашавам да превключа на четвърта и да се опитам да се отпусна и насладя на пътя…

Слязохме отново до моста на Тара, само че този път вместо да минаваме през него, просто завихме

по дясното пътче за Мойковац

Тук е моментът да вметна, защото предполагам, че и други са се чудили дали аджеба да се пробват да минат по него, въпреки жълтият му цвят на картата и въпреки множеството завои… Карането по този път е удоволствие – веднъж заради перфектният в по-голямата си част асфалт, втори път заради това, че е с много слаб трафик, трети път заради невероятните гледки, които предлага! Ето, за това говоря:

Успокоени, че дъжд явно няма да ни вали, както и позабравили неприятната случка с Джуниър при тръгването вече наистина се

наслаждавахме на пътя и природата околовръст!

Излишно е да споменавам, че и след като слязохме долу в ниското температурите станаха съвсем различни и човешки, така че не ни оставаше нищо друго освен да продължаваме уверено напред!
Ще спрем в Мойковац ако искаш, викам на Поли… Голям град трябва да е, с дебели черни букви е в картата, навсякъде по табелите го пише! Ще спрем да поразгледаме!

Влизайки в едно от малкото села по пътя

какво е учудването ми, когато четейки табелата за начало на населеното място прочитам

Мойковац…

Мдааа….Големи градове по чукарите в Черна гора! Айде няма нужда! Оглеждам се за някакви признаци на малко повече цивилизация, че да знам евентуално къде да спрем да поразгледаме… Трудна работа. Не, че не е хубаво! Напротив! Красиво е! Църквата им изглеждаше уникално, но Мойковац си оставаше едно по-голямо село със статут на град в дълбоката черногорска провинция…

Подкарахме по главния път за Беране и Рожайе. Дъждовните облаци окончателно се отдръпнаха и времето си стана идеално за каране! Всичко около нас тънеше в зеленина и ние отмятахме километър след километър без никакви проблеми! Отново навлизахме в Санджак, само че този път откъм черногорската му страна. Отново започнаха да се появяват джамии около пътя.
Отдясно на пътя джамия

Отляво – църква

Усещането е странно, но факт – на Балканите сме!
Спираме да заредим. Знам, че бензинът в Косово е много по-евтин оттук, но не ми се ще да караме на изпарения до първата бензиностанция от косовска страна! А и като познавах терена, тя щеше да е кой знае къде, чак долу в ниското около Печ… Пренебрежително отпращам служителят на бензиностанцията да се разкара. Много мразя да ми оливат мотора, а те задължително го правят! Джуниър с нищо не е заслужил да го поливат! Дай бързо някаква салфетка, виквам на Поли, докато гледам ядно извиращият бълбукащ резервоар и слушам съскането на изпаряващ се бензин от загрелия двигател. А уж толкова внимавах…
След Беране пътят отново хваща рязко нагоре! Освен зелено, рязко взе да става и студено, а мъглите взеха да слизат все по-ниско и по-ниско. Мернах някакви ски съоръжения край пътя, значи определено си бяхме на високо!

Правим една последна спирка преди Рожайе и епичното изкачване към косовската граница. Пушим по цигара. Сръбската Дрина умишлено сме скрили в кутия от ЛМ, за да не дразним косоварите, че нещо сме с много наум да не ни помислят случайно за сърби и да ни резнат тиквите… Не, че нещо, ама страх лозе пази…
Оцеляваме някак през ориенталският хаос на Рожайе! Тук движението е традиционно като за Санджак! Хаос с главно „Х“! Пътни правила няма. Задръстването е сериозно! Спри, тръгни, спри, тръгни, тоя те засече, оня пресече. На мижавото кръстовище с табела останала от времето на ранният Тито, завиваме в посока Печ. Няма табела за Косово, няма и намек, че пътят води до граничен пункт. Просто поредната стръмна и тясна улица с хаотично спрели навсякъде коли. Като казвам навсякъде, имам предвид наистина навсякъде! Включително и по средата на пътното платно! Спираме чинно на няколко пъти, за да се разминем някак с насрещното движение. На няколко пъти едвам не влизаме в багажника на колата пред нас която просто спира, за да слезе или се качи някой, без никакъв знак или признак за това! Накрая с мръсна газ излизам от града! Карам като обезумял! Изнервих се! Пътят ми е познат.
Лека полека започваме да се изкачваме. Имаме да се изкачваме доста! Превалът е някъде на около 2000 метра! Височко, нали? На всичкото отгоре , отново застудя и се заспуска мъгла. Или ако щете ние се изкачвахме все повече към мъглата-въпрос на гледна точка. Последните километър-два преди черногорският пункт се хващам, че карам на втора, пред нас нищо не се вижда от мъгла, зъбите ми тракат от студ и периодично обявявам по разговорните като по радиоточка – още малко и слизаме. Слизаме в ниското. В ниското пече слънце и е топло. Още малко и слизаме. Там е поле. А щом е поле, следователно е топло! Още малко…

Седим си значи на черногорският пункт „Кула“ и около нас са само мъгла и три камиона с трупи. Няма жива душа. Дзиндзирикаме сериозно и тъй като мъглата я приемаме като част от се ла ви-то, което не можем да променим, се заемаме да променим това, което можем – да прередим някакси камионите с дървесина. Баааавно и внимателно извивам врат, за да видя кой откъде и дали ще реагира като прекрачвам мотора! Никой отникъде. Натискам бастър кърмъзъ копче и двигателят стартира. Аз продължавам да се пуля като горски у шумака и да чакам някой възмутено да реагира! Засега няма такъв! Врагът се е спотаил и дебне! Трябва да сме внимателни! Това не е шега работа, ей! Влизаме в Косово! А в Косово са само главорези, които докато кажеш „а“ и са ти резнали тиквата ей така за спорта! Страшни работи се разправят за Косово все пак… Стискам ръчката на съединителя и включвам първа. Щракването от лостчето на скоростите отеква като топовен гръм и се понася по околните баири. Или поне така ми се струва на мене! Бааааавничко пър пър пър пъъъър се придвижвам напред и спирам чинно пред будката на митничаря. Загасям двигателя победоносно и тихомълком се оглеждам. Тишина! Дори и митничаря не вдига глава към нас, а продължава да си блуждае и да си гледа под носа… Пристъпям от крак на крак стискайки паспортите в ръка и чакам включване! Е хубаво де ама включването иде точно оттам където не очаквах! Докато съсредоточено гледам в служителя зад гишето и очаквам някакви признаци на живот от негова страна, съм изтървал ситуацията от контрол! Въобще не съм видял, че единият от шофьорите на прередените камиони се е появил изневиделица и крачи сърдито към нас! А сега де! Гледам сърдитата физиономия и осанка и излъчване на щатски шериф. Гледам, но не виждам нито нож, нито автомат в ръцете му! Странно – явно ще ни души с голи ръце! Драйвърът приближава заплашително, кимва едва доловимо с глава и се завира почти до кръста през гишето на митничаря! Шушукат си каквото си шушукат някакви си техни работи и човекът се обръща и ни подканя с жест да дойдем по близо. Подавам паспортите, като с крайчеца на окото не преставам да следя шерифа… За дакле путуете?-пита служителят. А?-с цялото богатство на българо-сръбският ми, дълбокосмислено отговарям аз! За дакле, за дакле? Фор уеър ю гоуинг?- пита отново човекът, хванал ме неподготвен! И докато обмислям кой ли ще да е верният отговор на загадката, камионджията отговаря вместо нас – за дакле? Па за Косова, за дакле… Да, да, за Косово и оттам през Македония към вкъщи, изтрелвам мълниеносно аз. Пък през Македония, че то през Сърбия нали не може, щото, пък нали те там с косоварите и с тези печати в паспорта ииии… Абе усто цапната, нали се разбрахме, че в чужбина за политика не се говори, пустосвам се на ум аз…
Мръдваме пет метра настрани, за да се екипираме. Ама ще се оправяме ли, пита ме Поли! Аааа да, че то има доста до другият пункт. Може и едно 15 километра да са… Първият път като минавах от тук си викам абе я само каската да нахлупя, че ей сега ще спра на другия пункт и трябва пак да се разопаковам и като тръгнах и айде още малко и айде още малко и все не стигам пункт и не стигам… А той пунктът си е доста надолу по баира.
Минаваме превала и лека полека спускаме надолу. Не бързаме за никъде. Малко по малко оставяме зад нас мъглата и няколко камиона с трупи. Наоколо е тихо и свежо, само мирисът на феродо от камионите нарушава идилията на картинката.
След доста спускане и редица завои и серпентини, най-после стигаме косовският КПП „Кула“. Спирам първо на будката преди бариерите, за да направя гражданска на мотора. Както и в някои други по-странни страни, в Косово зелената карта не важи, пък за нашенската родна гражданска и дума не можеше да става. Знаех си урока отпреди. За да не ме връщат митничарите и да се редя два пъти, просто трябваше да си направя първо гражданската. Заставам с най-широката си и любезна усмивка пред гишето, зад което се е спотаил един също така ухилен като тиква младеж. Поли стои плътно до мен, а две циганета изкочили кой знае откъде се опитват да изкопчат нещо от нас. Нахални са, говорят нещо, къде на албански, къде на английски, но ние геройски устискваме и те лека полека губят интерес… След кратка ревизия на джобовете, подавам документите на младежа, споделяйки с Поли-тук в Косово говорим само на английски! Никакъв сръбски! В Косово говорят само английски ли, разбрала, недоразбрала, ми вика Поли! Не, бре! За да не ни резнат тиквите някъде, НИЕ ще говорим само на английски!
Ай уонт а иншурънс фор моторсайкъл! Йес? Фор минимум дейс енд маней! Йес? Очевидно, за да ни провокира, гадът му с гад и за да има повод да ни резне главите, младежът пита „Желите осигуранйе за мотор?“ Й-е-с, плииииййййз, бавно и отчетливо отговарям аз, неподдавайки се на провокацията. Само че човекът очевидно нямаше никакъв хабер за някакви си провокации, просто беше решил, че това ще е езикът, на който ще се разберем, ни пита какъв е мотора, какъв цвят, какъв модел, кое точно е фамилията и кое името на собственика, защо не съм аз собственика и накрая ни в клин, ни в ръкав изтърси „А всъщност на вас българите не ви ли трябваха визи за Косово?“… А де! Ново двайсе…
Прибутвам мотора без да го паля. И без това не бързаме за никъде, а и на пункта няма жива душа. Пък и да имам малко време да обмисля какво да говоря на митничаря. Казвам едно жизнерадостно хелоу, на което чувам „добар дан, из дакле путуете“. Явно човекът е видял българският номер на мотора в камерите и ни подкара директно на сръбски… Викам му, бяхме в Жабляк, а той – е, как е, хареса ли ви, не ви ли беше студено, валя ли ви и прочие обичайните неща. А за къде пътувате? Ами викам му, малко в Косово, малко в Албания и после се прибираме… И свойски подпирам лакти на гишето – абе я чакай да те питам, граничният прелаз Шищавец-Крушеве ради ли? Шишавец-Крушево… поправя ме човекът. Па ради, але ако има киша, не можете пролази! А пускат ли чужденци, продължавам да любопитствам аз? Па защо? Пускат! Е как да му кажа защо, като точно в сайта на косовските гранични власти няма и помен от подобен пункт, но решавам, че няма смисъл от безсмислени полемики! Сайта си е сайт-действителността си е действителност!
Продължавам с прибутването на мотора малко по-надолу, за да се екипираме! Уелкам ту Косово! Няма връщане назад! Сега ще се спуснем в равното Косово поле. Виж какво слънце пече надолу и какво готино време ни се очертава. Ще спрем в онова култовото кръчме по баира да пием по кафе и лека полека продължаваме-обяснявам на Поли. И докато редя такива слънчеви перспективи, неусетно сме обградени от трима момчетии, които настойчиво и без право на отказ започват да ни убеждават, че трябва да си купим боровинки. Продават чашки с боровинки хората. След десетминутни тиради и кандърми, накрая капитулираме или по-точно аз капитулирам, докато Поли с последни напъни да удържи положението вика, ама къде точно ще ги сложим на мотора тея боровинки! Викам, абе ти ще ги държиш! Няма значение! Виж, че няма отърване!
Вадя едното евро, което ни искат за кофичка боровинки, момчето благодари, пожелава ни приятен път, всичко хубаво и каквото още се сетите и…отнася със себе си това, което ни продаде току що! Понечавам да кажа нещо, ама викам айде карай, то и без това няма къде да ги сложим! Пък може и да е такъв номера, де да знам! Може цял ден да си продават една и съща кофичка с боровинки! Ходи се разправяй ако си нямаш работа… В същият момент момчето се затичва към нас извинявайки се многократно! Явно чисто и просто е забравил да ни даде плодовете след всичките приказки, които изприказвахме. Решил, че ни дължи компенсация след конфузната ситуация, ни съветва да се пазим, да не говорим много много с хората, че местните са литъл крейзи, да внимаваме по пътищата, че карат ужасно (нещо, което прекрасно си знаех) и като цяло да внимаваме много! Каза още, че полицията е ок и на нея може да се разчита, но само на тях и на никой друг да нямаме доверие! Супер! Сега вече бях напълно спокоен! Убеден съм, че Поли беше още по-спокойна и можеше лека полека да продължим да се спускаме в бездната на това клокочещо Косово поле…

Няколко километра под границата, на един обратен завой се намира и търсеното от нас кръчме „Те кула“ (то тук в района май всичко все „Кула“ се казва). Кръчмето този път е празно. Седнали сме отвън и съзерцаваме панорамата към долината и ето това съоръжение

Барбекю направено от бойлер или от един господ знае какво точно. Мъча се да се сетя дали съм го виждал и преди… Заслушвам се в музиката, която се чува отвътре. Я, младежът слуша сръбска музика. Странно! Опитвам се да обясня на човека, че ни се ще кафе на джезве, демек тюркиш кофи, на което той отговаря сръпска кафа? Па има! Важи! Комай вече и Балканите не са това, което бяха…

Ето ги и злополучните боровинки, които май май забравихме на масата в кръчмето. Ама карай и без това нямаше къде да ги сложим, без да омажат всичко в багажа ни.

Докато седим, пийваме кафенце и съзерцаваме гледката околовръст и пътната карта, до нас спира вехт опел. Поглеждам-номерът е местен. От колата слизат двама младежи с доста странни черти и излъчване на главорези. Хващам се, че съм ги зяпнал с отворена уста и виснало чене! Вече бях забравил какво ни каза момчето с боровинките – с местните внимателно и без много много да ги зяпаме и заговаряме, че са литъл крейзи. Момчетата минават покрай нас, поздравяват и хлътват вътре. Докато прехвърлям в главата си скромният си запас от албански думи, с които бих ги поздравил, се замислям, че всъщност бях мернал някъде единствено думата за добър вечер, която бях запомнил да е нещо като „мюрюмба“, ама първо беше два следобед, така че за каква ти вечер ставаше дума, второ един господ знае дали и какво точно бях запомнил, така че смънках едно хелоу, но те хората вече бяха ни подминали отдавна…
Като цяло Косово е доста странно място поне за мен. От една страна има нещо ориенталско и напомнящо на страна от третия свят

От друга има места страхотно направени, чисти и подредени като в развита европейска държава

Въобще нравите са хем нашенски балкански, хем не съвсем, хем лъха на ориент, хем не съвсем, за разлика от Санджак да речем, определено си личи, че се наливат сериозни пари в страната! Страна, която няма нормално обществено здравеопазване, страна, в която официалната безработица достига страховити нива, а в същото време покрай пътя виждаме палати за милиони и се разминаваме с коли за стотици хиляди, страна, която не е в никакви (евро)зони, но е приела за национална валута еврото, страна, в която табелите на населените места са изписани двуезично-на албански и на сръбски, само за да могат после да задраскват старателно със спрей надписът на сръбски…
Сложно ми е за възприятие, затова предпочитам да не се напъвам, а се любувам на природата и внимавам да не ни отнесе някой местен джигит.

Лека полека навлизаме в Пейе или Печ. Започвам да премислям внимателно откъде да минем. Не за друго, а защото и този град е от местата, където традиционно се губя абсолютно всеки път, щом ми се наложи да мина през него!

Пeћ

А градът хич не е малък и движението му е доста интензивно и изнервящо, та ако имам възможност бих предпочел да не се налага да се въртим насам натам като изоглавени с риск някой да ни катурне на земята… Първоначалната ни идея беше да минем през града и да се разходим до планината над него, където е Руговската клисура и Печката патриаршия. Е то хубаво ама с тея облаци, студ и мъгли в планината, от която преди малко бяхме слезли, нещо не мислех, че ще ни е много голям кеф да гледаме клисурата дзиндзирикайки и не виждайки по-далеч от носа си поради гъстата мъгла. Споделям виждането си с Поли и виждам, че и нея нещо не я блазнят студа и мъглата. Ами добре, викам, тогава автоматично отпада и патриаршията, щото да минем през целия този градски ад само заради патриаршията нещо не ми се струва оправдано! Ок. Ами тогава какво ще правим като пристигнем неприлично рано в това албанско село, където си бяхме направили резервация за довечера? Няма ли някой град наоколо-да се настаним и да ходим там да поразгледаме, хапнем, пийнем по бира-предлага на глас Поли. Е па има- има някакъв град, общински център или нещо такова, ама е някъде с 4000 жители, та не очаквай нещо кой знае какво! Друго комай наоколо няма-споделям аз географско-политическите си познания… Абе, карай, ще го мислим после!
Е то карай, карай, ама нещо отървах посоката! Мамка му! Пак се изгубих в Печ! Уж ми беше ясно, уж бях минавал и преди, уж си спомнях какво, що, ама комай само уж. Спираме до един дядо, който нещо си се мотае по тротоара. Достолепен старец във вехт, но спретнат костюм. Сори! Екскюзми, сър! – заговарям слисаният човечец. Джаковица, роуд ту Джаковица, продължавам с жалните си вопли аз. Аааа, Джаковица, джагара, джугара, рруга, джагара, джугара, рруга, рруга, джагара, джугара – обяснява с пълна сила дядото, само дето мен албанския хич не ми е сила, щото още съм само до добър вечер. Усмихвам се и вдигам безпомощно рамене… Парлеву франсе, усмихнато предлага стареца. Тцъ…онли инглиш. Пфууу…въздъхва човекът. Дойч? Найн дойч…онли мало сръбски, але ниесмо сърби, из Бугарска сме – бързам да се застраховам аз! Але сърби нису люди? Ми смо сви люди! Добри и лоши люди… Честно, удари ме в земята дядото! И като заобяснява – оттук наляво, после след двеста метра има едно малко кръгово – на него надясно и после веднага наляво и само направо и сте в Джаковица! Хвала дяда! Свака част! Бързам да тръгваме, докато не съм забравил ценните указания!
Отново сме спрели и умуваме. Със сигурност минахме доста повече от двеста метра, но нищо наоколо не ми е познато-сигурен признак, че сме пропуснали отбивката и сме задълбали навътре в града. Движението е кошмарно, а табели разбира се няма. На поредното задръстено кръстовище просто спирам на единия ъгъл и се отправям директно към някакъв човек, който си пие кафето в едно от многото заведения! Отново екскюзми, сър и отново човекът си ни заобяснява на сръбски колко сме смотани та да не уцелим отбивката за Джаковица…
Продължаваме по новите указания, минаваме през целия град като на парад, не се даваме на голфа, който се опитва да ни катурне на едно кръгово и лека полека сградите и хаосът около нас започват да оредяват – сигурен признак, че излизаме от града! Мярваме и табела Джаковица 30 км. Ура! На верният път сме!

Разбира се, Косово е относително малка страна и тук разстоянията са на практика никакви. Ето, Джаковица например беше на 30 км ако се вярваше на табелата, а ние дори не трябваше да стигаме в Джаковица! Целта ни беше нейде на средата между Печ и Джаковица и се наричаше Дечани. Какво има в Дечани ще кажете. Е как какво? Задръстване, хаос, ориенталско-балкански привкус и разбира се манастирът Високи Дечани, който се намираше в покрайнините на града. Предният път като минавах по тези земи направих едно юнашко кръгом малко преди манастира като видях въоръжените до зъби хора, вперили поглед в мен. Естествено ,помислих, че съм сбъркал пътя и съм се натресал в някаква юнпрофор-ска база! После прочетох, че те всъщност юнпрофорците просто охраняват манастира да не би случайно някой местен пироманиак да му драсне клечката… Е сега беше моментът да хвърлим едно око на манастира. Първо ни беше на път, второ имахме предостатъчно време.
Спряхме на една бензиностанция в центъра на Дечани, за да заредим бензин от евтиния, че само след двайсетина километра щяхме да напуснем страната в посока Албания, а там горивата не бяха на толкова благи цени. Усмихнатите бензинджии ни се изкефиха много – така и не разбрах защо. Та цъкаха по мотора, та гледаха колко вдига, та ни разпитваха накъде сме тръгнали, та какво що, абе злите косовари много ни се изкефиха с две думи. Къде заплеснат по веселбата с бензинджиите, къде от ЕГН-то, но като отпраших от бензиностанцията и минахме разклона за манастира като малка гара… Карай, махнах мислено с ръка… Другият път! Само ако си изкарам един списък с местата оставени за „другия път“, сигурно няма да ми стигне една тетрадка от сто листа, ама айде все ще намеря някъде да вмъкна и още една точка – манастирът „Високи Дечани“…
Хващаме отбивката за някакви села и ГКПП Морина, оная „Морина“, която е придружена от Фериботче на табелите по пътя! Не я бъркайте с ГКПП „Морина“ на магистралата Тирана – Прищина! А ще кажете какво е това фериботче ли? Ами чисто и просто това тук е някакъв, с много условности казано, главен път в посока Шкодер, като пътя е толкова планина измежду планина, всред планина, до планина, че просто на езерото Комани са си спретнали една гемийка хората, да си прецапват по-бързо и безопасно, отколкото да се катерят по чукарите с обратните завои и страшните денивелации. Ама то и трафика по това направление е страшен, щото разписанието на въпросната гемийка е по-рехаво и от на ферибота Свищов – Зимница…
Спрели сме на мегдана на едно село, в което или е минала чумната епидемия, или просто е отдавна изоставено. Спрели сме не за друго, а за да направим кратка справка с картата, че нещо районът и пътят хич не ми изглеждаха международно. Седим си ние и се зверим в картата и пушим по една вражеска „Дрина“, а срещу нас стоят и гледат безмълвно три хлапета, които изплуваха кой знае откъде в тая пустош! Сякаш от земята изникнаха! Стоят и чакат да умрем, та да ни плячкосат багажа, предполага Поли и понеже хич не ми звучи нереално, бързо бързо допушвам сръбския качак и започвам да се екипирам, още повече, че единствената кола, която минава за десетината минути докато кибичим тук, намаля, намаля, намаааааля, спира, мъжът в нея се вторачва в нас, поседява, поседява и баааавно се отдалечава. Брррр….Да се омитаме оттук! Поли дори не изчаква да чуе доводите ми и вече е на мотора!
Спираме в следващото населено място – Юник. Не знам град ли е или голямо село, но поне не е като след чумна епидемия. Спирам на една спирка на някакъв обществен транпорт срещу няколко магазинчета и някакво кафе. Отново всички погледи са вперени в нас, но с една идейка по-дружелюбно. За да им покажем, разбираш ли, че ич ни не дреме за местните, накачулваме всичко по мотора и дори оставям ключа на него! Тук няма ли да пречи, пита Поли? Ами ако пречи да си го местят! Е и ключа им оставям тук! И със стъпка на местния шериф влизаме в някаква странна закусвалня, където се мъдрят три закуски и половина и две момчета, гледащи лошо. Взимаме си по закуска с незнайно какво, което реално погледнато си е две трети от наличностите. Казано иначе-демек изкупихме закусвалнята. След това хлътнахме и в магазина да вземем по шоколад за децата и викам айде да се махаме, че някакви с една джипка много злобно гледаха мотора и се паркираха ту пред него, ту зад него! Викам, айде сега няма нужда да ни катурнат мотора, дай да не им лазим по нервите…
След още едно спиране при някаква много странна мъжка процесия, която се влачеше по средата на пътя, най-после стигнахме до граничният пункт! Честно казано отдъхнах си! Отдъхнах си сякаш влизахме не в Северна Албания, а кой знае къде, ама нещо все си бях на тръни в това пусто Косово…
Косовският митничар дори не ни погледна. Измърмори си нещо под носа и раздразнено помаха с ръка с недвусмисления жест да вървим на майната си или цензурирано казано да продължаваме към албанския пункт и да не го занимаваме…
Албанският му колега беше също толкова отегчен от присъствието ни, но поне ни разгърна паспортите и кой знае защо ни поиска косовската гражданска, която старателно прочете отгоре додолу. Набързо и той ни отпрати на майната ни, а ние повторна подкана не чакахме! Наоблякохме се набързо и подкарахме по чисто новия път надолу към Тропоя и Байрам Цури! Гледката продължаваше да си е същата – планини колкото ти душа сака!

Очаквайте продължението

Автор: Златомир Попов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Косово – на картата:

Косово

Прочети цялата новина http://patepis.com/?p=65056

Свързани новини: