Събирам тук няколко фб статуса, за да не потънат:

“Как е турското робство тази сутрин?”
Василена Доткова

“Аз пък чакам от учебниците по математика да отпаднат задачите дето от една тръба се пълни басейн, а от друга се изпразва. Възпитава респект към разхищението”
Александър Христов

“За всички, които ведро очакват, Европа да дойде да ни реши проблемите, докато ние сме си сипали и боцваме салатка, да припомня: За разлика от Москва, Брюксел няма навика да праща танкове.”
Христо Христов

“Последно, че вече ми дойде до гуша от горестни емоции.

Обикновеният българин е абсолютно невеж за социалистическия период отпреди няколко десетилетия, който е живял, от който има тонове документи и изследвания – не е наясно с базисни политически събития, които пряко са влияли на живота тук, колко пъти е фалирала държавата в “Живковия рай”, не знае цената на нелепи мастодонти като “Кремиковци” и прочие. Не знае. Пази само емоция, понякога положителна, понякога отрицателна, ако е пострадал от режима по някаква причина.

Същият този обикновен българин демонстрира абсолютна увереност, че знае какво е било през сложен петвековен период – 14-19 век, – по време на който империята, от която сме насилствена част, се променя из основи (знаете ли какво се случва с прословутите еничари изобщо?!). Сигурен е, че всяка народна песен и предание е фактологичен извор, че “Време разделно” е достоверно историческо събитие, че никога и по никой начин никой българин не е бил щастлив в османския период, а всички вкупом са стенели под робския хомот. Не отчита богатите градове, богатите българи, постоянната борба, която се е водела срещу властта, която изисква базисната възможност да се бунтуваш изобщо, която като цяло на робите е отнемана във всеки един исторически период. Има толкова неща, с които може да се гордеем от този период, когато дори под чужда власт българи правят изключителни неща, но нееее, избира да вярва, че всички са били само клани, ограбвани и изнасилвани.

Вбесява ме невежата увереност, че ТОЙ ЗНАЕ, защото го е учил в училище и са му го показали нагледно с филми, книги и рисунки. И никое ново изследване, никой нов документ, никое вникване от различна гледна точка не може да промени това – и дори те трябва да са забранени, защото ИСТИНАТА е казана и толкова, тя е непоклатима, безспорна, а всички околни народи лъжат в своята история, защото ни мразят и завиждат. Полуостровът е наш, точка. И някой ден ще си го вземем.

Ей това е проблемът. И разбира се, че ония лайнари горе знаят, че патриотичната карта винаги може да се разиграе, когато поредното политическо лайно се е размирисало и трябва да се замете под килима. И така е винаги и ще е – и следващият министър ще е заложник на кресливото множество, което си иска своето си. Не за детето си, което може да възпита както прецени – а за да не се позволи никой да мисли различно. Защото, както се казваше в една добра статия тия дни, у нас национализмът е религия, която не си дава догмите. Защото ако използваш “владичество”, отричаш Батак, видиш ли – и този довод го видях използван стотици пъти. Логика, логика…”

Христо Блажев

Използвайки услугите на Google Earth (Гугъл Земя) направих снимка на мястото, където вече е инсталирана мишената, преди още това да се е случило, защото то наистина се е случило съвсем наскоро. Аз я забелязах едва миналата седмица и наис...

Пламен Асенов
14.10. 15, радио Пловдив

Целия текст слушай тук – http://bnr.bg/plovdiv/post/100612904/velikite-evropeici-konrad-adenauer

Колко думи стигат, за да приключи един дълъг, активен, умен, ползотворен, отдаден на родината, но още повече – посветен на бога и на човека живот? На кьолнския немски диалект, на който са произнесени, те са шест. На български са осем и гласят: „Няма за какво чак толкова да се плаче”. Това са последните думи на великия немски политик Конрад Аденауер. Без него Европа вероятно и досега щеше да е разделена, Германия нямаше да е пак Германия, а хората по света щяха да имат едно вдъхновение по-малко. Този политик не само смяташе, че човекът е по-важен от всичко, че човекът е най-важното всичко – но с живота и постиженията си доказа, че е прав.

Фреймс

Конрад Аденауер е роден през 1876 година в Кьолн, провинция Рейн, част от кралство Прусия. Две са важните насоки на възпитанието, което получава в детството си, а те определят мирогледа и насоката на политическата му дейност по-нататък. Първата е връзката му с католицизма, която в същото време минава под знака на тъй наречения Културкампф. Това е духовно и политическо движение в Европа от средата на ХІХ век до Първата световна война, което засяга отношенията на новите конституционни и демократични национални държави с Римокатолическата църква и дискутира мястото и ролята на религията в държавното устройство. По тази линия върви и нежеланието на рейнландците, които са по-консервативни католици, тяхната провинция да продължи да бъде част от Прусия. Оттук у Аденауер за цял живот остава омраза към „прусашкото” отношение към нещата, онова, при което всеки човек трябва да е готов да жертва себе си в името на държавата. Конрад Аденауер защитава точно обратната гледна точка, свързана с християнския морал и ценности. Според него основната ценност на този свят е човекът, държавата съществува за него, а не той за държавата. Това отношение, впрочем, в следващите години Аденауер пренася както към нацистите, така и към партиите от левицата – комунистически и социалистически, които също изповядват етатизъм от прусашки тип.

Фреймс, Заминаване

Конрад Аденауер завършва гимназия като „добър, но незабележим ученик”. Макар да не блести, той иска да продължи образованието си, но баща му, чиновник с ограничени средства, вече е надскочил себе си като е изучил по-големите деца и за Конрад няма пари. Той работи като момче за всичко в една банка, но скоро нещата се подреждат – получава стипендия от кьолнската община. Младият Конрад учи право във Фрайбург, два семестъра в Мюнхен слуша лекции по икономика, първия си държавен изпит взима в Бон, а втория – в Берлин. След общо седем години в университета, той отново е беден като църковна мишка, защото кара неплатен стаж в прокуратурата на Кьолн. Едва на следващата година материалното му положение започва да се подобрява, когато е нает в една адвокатска кантора, където стартира и политическата му кариера. Шефът на кантората е и председател на католическата партия на Центъра, която има силни позиции в градския съвет и към която Аденауер се присъединява. Неговият социален статус е вече достатъчно висок, така че през 1904 година той се жени за Ема Вайер, 24-годишна дама от богато и влиятелно семейство, повече умна, отколкото красива жена. Постепенно Конрад се изкачва по политическата стълба – през 1906 година е избран за член на кьолнския градски съвет, а три години по-късно става негов председател и заместник-кмет. Както пише един биограф – „като избягва крайните политически движения, които привлякоха толкова много хора от неговото поколение, Аденауер се ангажира с буржоазния здрав разум, трудолюбие, ред, християнски морал и ценности и е посветен на изкореняване на безпорядъка, неефективността, ирационалността и политическата неморалност”. Тъй като е с доста крехко здраве, той е освободен от военна служба и по време на Първата световна война продължава да работи всеотдайно за хората от родния си град. През 1916 година обаче всичко прекъсва – съпругата му Ема умира, като се отравя с гъби, а самият Конрад преживява автомобилна катастрофа с тежки поражения по лицето си и месеци наред лежи в болница.

Фреймс, Сблъсък

През 1917 година Конрад Аденауер е избран за кмет на Кьолн, пост, на който остава до идването на нацистите през 1933. Неговото управление е много успешно, той превръща Кьолн в „град на Запада”. През 1919 година се открива Кьолнския университет, градските укрепления са преустроени и се превръщат в „зелен пояс”, възстановява се традиционното индустриално изложение в града, разширяват се възможностите на пристанището, изграждат се нови мостове на река Рейн, създават се условия в общината да се установят ред големи промишлени предприятия, включително компанията „Форд”. През 1921 Аденауер става и президент на Пруския държавен съвет, а през 1926 за малко не става и канцлер на Прусия. Неговите идеи и активност го превръщат в един от водещите политици на следвоенна Германия, макар че неговият федерализъм и републиканство, християнските му ценности и социални убеждения, му печелят и много врагове. На всичкото отгоре той влиза в пряк сблъсък с нацистите, които смята за въплъщение на омразната му прусащина. Това става на 17 февруари 1933-та, когато райхсканцлерът Хитлер идва на посещение в Кьолн. Аденауер не го посреща на летището, а изпраща своя заместник. В същото време забранява по улиците на града да се веят нацистки знамена. Естествено, скоро е уволнен от кметското място и банковите му сметки са замразени. Семейството на Аденауер, който междувременно се е оженил за втори път и, освен първите три, има още пет деца, остава на улицата, но той намира начин да се погрижи за него. Самият Конрад се приютява за няколко месеца в един бенедиктински манастир, но през 1934 година, около Нощта на дългите ножове, е арестуван. Успява да се измъкне и през следващите години води полулегален живот, като разчита на гостоприемството на приятели. През 1944-та, след проваления атентат срещу Хитлер, е арестуван отново, изпратен е в лагер, където се разболява, а по-късно е преместен в старото абатство Браувайлер край Кьолн, превърнато в затвор. Самият Аденауер разказва, че началникът на затвора го посреща с молба да не се самоубива. „Защо смятате, че ще се самоубия” – пита затворникът. „Ами защото сте стар човек, нямате какво да губите, а ако се самоубиете, това ще ми създаде неприятности” – гласи отговорът. В онзи момент Конрад Аденауер е на 68. Най-значимите дела на неговия живот тепърва предстоят.

Фраймс, Спокойна мъдрост

Веднага след войната Конрад Аденауер, като неопетнен политик, е върнат на кметското място в Кьолн. После обаче британците, в чиято окупационна зона попада градът, го махат заради критиките му към техния маниер на управление. Няколко години той се отдава на партийна работа, като председател на новия Християн-демократически съюз. Появата на съюза до голяма степен е плод на неговите по-ранни идеи за създаване на народна партия, в която да намерят място както католици, така и протестанти. През 1947 година Аденауер подписва Парижкия мирен договор. Според него Германия ще стане федерална република, а в бъдеще – и съставна част от Съединените европейски щати. На следващата година той е председател на Парламентарния съвет за изготвяне на конституционен проект, с който от трите окупационни зони на западните съюзници се създава ФРГ, а през 49-та става и неин първи канцлер. Макар заради напредналата му възраст мнозина да смятат, че Аденауер ще е повече символичен, отколкото реален канцлер, той ги опровергава и енергично се хвърля да реализира няколко основни цели – денацификация и бързо възстановяване на съсипания от войната живот на Германия и германците, полагане основите на обединена Европа, противопоставяне на комунизма. Заради огромните си успехи в тези направления, Конрад Аденауер е избиран за канцлер още три пъти, включително през 61-ва, когато вече е на 85. През неговите 14 години на власт, Германия от пълна руина се превръща в истинско световно икономическо чудо, възстановява доверието на западните партньори и става неделима част от свободния свят. През 1951-ва Аденауер подписва договора за Европейската общност за въглища и стомана, основата на днешния Европейски съюз, а през 57-ма включва Германия в Европейската икономическа общност. През 55-та страната става член на НАТО, като възстановява и своята армия. Същата година, въпреки силното противопоставяне на Аденауер срещу комунизма, Съветският съюз е принуден да признае ФРГ, а канцлерът отива на посещение в Москва и се връща с последните 38 хиляди немски пленници, останали живи в комунистическите лагери. По негово време в Германия се въвежда тъй нареченото социално пазарно стопанство, ражда се стабилната немска марка и така още през 1953-та страната достига предвоенното си благосъстояние. Аденауер предприема редица стъпки за създаване на благоприятен климат за живот на евреите в Германия, постига и договореност с правителството на новосъздадената държава Израел, на която изплаща репарации за престъпленията срещу евреите по време на Холокоста. Когато през 1967 година смъртта настига 91-годишния Конрад Аденауер, той наистина няма за какво да плаче на този свят, напротив – може само да се усмихва на щедрото политическо наследство, което оставя зад себе си.

Фраймс, Отражения

We borrowed the recipe from the culinary book for kids “Small Cookie“, of publishing house “Ribka” Ingredients: 1 tea...