Годината е 2016-та, февруари.

Януари се изтърколи достатъчно бързо, че да има какво да си спомняме. Обичайните неща. Изтрезняващи хора от празници, много сняг, още повече сняг, непочистени улици, бесни граждани, скъпи винетки, топло време, студено време, пак топло време, вируси, насрани градинки, топящ се сняг и изпръхващи лайна, стандартните неща, ще кажеш.

Обаче нещо се отличава… януари беше доста кървав. Показни убийства, не толкова показни убийства, непредумишлени убийства, умишлени убийства, средни, малки, тежки телесни повреди, беше доста наситен на гадории месец, сякаш Тарантино го е програмирал. Имаше политически „убийства“, при които действащи политици за час се превръщаха в политически трупове, след 2-3 изпити питиета, но кой знае всъщност колко са били питиетата.

Имаше знакови сделки и още толкова съвсем не знакови сделки…

2016-та е, а се усеща като 94-та. 

Помня 94-та, малките бяхме с големите, всички бяхме пред телевизорите… Наско Сираков с вездесъщата и адски актуална прическа сокер киче или както немците я наричат vokuhila – vorne-kurz-hinten-lang в превод отпред-късо-отзад-дълго. Не мога само да се сетя носеше ли култовата обичка кръстче или тя изпадна някъде по зелените терени на Мексико`86…

Лечков подава, вкарва, Стоичков подава, вкарва, псува, Боби Михайлов се бори с гравитацията, надвива я, всички са национални герои…

Спомням си хората по улиците, клаксони, всички са българи, всички за заедно, Господ, милия и той се оказа българин. Всъщност спомням си, че всичко след това си дойде на мястото. Къци завъртя колелото на късмета в супер шоуто Невада, да не забравяме, че 8 години се въртя това нещо. После продуцентите откриха ТВ риалитата и така телевизора започна да се конкурира успешно с реалния живот навън.

90-те години, взимаш стипендия, на обяд тя се стопява, приятелчетата минали 
сутринта през чейнжда са напред, ти духаш, през ден убийства на хората с 
прякорите, боже, какви прякори. Няма такива прякори! Няма ги и хората.

Сутрин отиваш на училище, на обяд вече грейва топъл-топъл вестник с отворения труп на бивш премиер в моргата или простреляния този или онзи. Историите бяха безкрайни, някои дори достойни за нормален home video distribution екшън филм. То не бяха монаси, снайперисти, бомби в асансьори, под коли, в коли, бомби отвсякъде. И после човека с черния шлифер. Хваща ги, пуска ги, бие ги, те ги пускат, пак ги хваща. Страхотно е, почти като в Под прикритие, ама 10 години преди него.

Сигурно мога да пиша още много, не бяха само убийствата, приватизиранията мина. Каквото имаше, нищо не остана. От това, което нищо не остана, и от него взеха. Когато копаеш една дупка, тя не изчезва, тя става по-голяма дупка. Всъщност 90-те години са били аматьорска работа. Има мач на националите, бием, хората излизат. Излизат и по митинги.

Сега технологиите се развиха, платени протестъри, платени контра-протестъри. Всъщност хората разбраха, че няма защо да излизат на улицата.

Улицата отдавна влезе в телевизора.

Най-прекият интерфейс към събитията. Събитията такива, каквито някой иска ние да виждаме, не такива, каквито са.

Това стана 90-те. Технологиите обаче се развиха още. Телевизорът не беше достатъчен, защото трудно може да гледаш в трамвая, в метрото, докато чакаш за баничка и си на работа. Но всеки се облъчва през малкото, дяволско екранче на умния телефон.

И улицата влезна в Интернет.

Жълто-кафяви страници, които шокират хората. Сеят омраза и фобии. И ето днес, февруари 2016-та, се усеща като 94-та.

Един човек някъде написа, че положението било FUBAR, мислех си тогава, тоя е луд, виж тук е яко, евтино е, 24 часа порно, Гърция е близо, алкохола е евтин, жените са красиви и са отворени, хубави заведения, добра храна.

Обаче малкия не се беше родил. Сега си представям как трябва да ходи на училище с разни полу-идиоти, деца на кръгли идиоти и се плаша. И пак се връщам в 90-те.

2016-та е само календара, ние още живеем в 1994-та. Героите са позастарели, шкембета, бели коси, присадени коси, обаче все още играят и ни правят на маймуни. Разбира се, идват и нови герои. Порасналите момчета, на ръст и на ширина, заменят родителите си, успешно бизнефицират обкръжението си. Изяждат всичко, хора, бизнеси, идеи.

Останалите хора носят боксове, бият се, умират, застрелват ги, наръгват ги. То е ясно, че всичко в един момент свършва, но е важно как стоят нещата, докато свърши.

90-те години въртяхме колелото на късмета в Невада, сега се радваме на китните планини на Колорадо. Ако напишем някъде, че всичко е порнография, рискуваме да обидим този труден и достоен, жулещ бизнес.

Едно време знаех кои са добрите, кои са лошите. Ама то така си мислеше и 
Фокс Мълдър цели 9 сезона и вижте какво става сега в 10-тия...

Какъв прекрасен завършек на такава полу-оптимистична публикация. На плакатите на Досиетата Х пишеше едно време Истината е някъде там. Сега за новия сезон пише Истината все още е някъде там.

Така сме и тук.

Все още някъде там.

Printable templates small bears  big bear  see more:  

Това заяви политико-енерГЕПИйната мафия, в краят на миналата седмица, с любезното съдействие на болшинството "национално-отговорни и народолюбиви медии", за "радост" на целокупният български народ. Ето го и самото съо...

Защо държавният дълг не се увеличава?

01 февруари 2016 г., в. 24 часа

Георги Ангелов

Държавен дълг, % от БВП

В ПОСЛЕДНИЯ работен ден на януари правителството публикува няколко ключови фискални данни. Най-голямо внимание привлече бюджетната статистика за януари 2016 година, която показа, че държавният бюджет е отчел рекорден бюджетен излишък – надминавайки дори предкризисните времена. Данните за дефицита през цялата 2015 г., който е по-нисък от планирания, също бяха отразени. Почти никой не обърна внимание на третата ключова статистика – а именно за държавния дълг. Тя обаче е най-изненадваща.

http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=5270221

The post Защо държавният дълг не се увеличава? appeared first on Блогът за икономика.