ЗА ВИНАТА, МЕЗЕТАТА ИЛИ КОМУ ПО СВЕТА И У НАС Е НУЖЕН КОМУНИЗМЪТ НА БОКОВА /втора част/

02/12/16 07:19
(http://asenov2007.wordpress.com/)

ЗА ВИНАТА, МЕЗЕТАТА ИЛИ КОМУ ПО СВЕТА И У НАС Е НУЖЕН КОМУНИЗМЪТ НА БОКОВА /втора част/

Радио SBS, Мелбърн, Австралия – разговор на Фили Ладжман с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

Към сайта SBS на български: http://www.sbs.com.au/yourlanguage/bulgarian

/Фили/ В България – все повече доказателства се трупат напоследък, че, 26 години след промените, обществото не може, а сякаш и не иска, да се раздели с миналото си. Защо и как останките от комунизма определят настоящето и бъдещето на България – за втора поредна седмица темата обсъждаме с Пламен Асенов.

– Пламен, от онзи ден Ирина Бокова е официален български кандидат за Генерален секретар на ООН. Това как се вписва в разговора ни за останките от комунизма, които продължават да определят живота на всички българи?

– За съжаление – прекрасно, Фили. Това не е игра на думи – и съжалението е искрено, и констатацията за прекрасното вписване е истинска. Ирина Бокова е известна като една от червените принцеси. Това са деца и внуци на бивши комунистически величия, които поеха контактите, властта и парите от своите родители. Те продължават, както се казва, да колят и бесят. Ще ги срещнете и в политиката, и в икономиката, да поддържат онзи феномен на уж демокрация и уж капитализъм, с който е известна България. Те имат достъп до предварителна информация и до най-апетитните пазарни ниши, получават държавни поръчки и европейски фондове, те са „недосегаеми”, радват се на облаги, предимства и закрила от „силните на деня”, точно както са свикнали от детството си. Те се познават добре помежду си, учили са заедно, често си помагат, дори официално да нямат най-добри отношения. Сред тях ще срещнем имената на Ирина Бокова и брат и, Филип, на бившия премиер и лидер на БСП, а сега шеф на ПЕС – Сергей Станишев, на Георги Пирински, Евгения Живкова, Кирил Добрев. Споменавам само най-известните фамилии. Червените принцове и принцеси обаче са много повече, не са струпани само в София и затова повечето имена не са известни на широката публика, но добре се знаят по места. Има ги навсякъде, те са остатък от бившата комунистическа номенклатура, обвързана с бивши и настоящи местни величия от ДС, от прокуратурата и съдебната система, дори, ако щеш, от културните среди.

– Искаш да кажеш, че всъщност са нещо като мрежа, обхванала цялата страна?

– Така е, Фили, истинска паяжина. Затова и откъсването на българското общество от влиянието им е трудно. Положението, особено в малките градове, е наистина страшно, там всичко продължава да е в ръцете на една, две, три фамилии – от малкото работни места, където човек да си вади хляба, та до партиите, за които гласува, независимо дали се представят за леви или десни. Обаче това съвсем не е всичко, което можем да кажем днес по темата Ирина Бокова и активните български останки от комунизма. Това е само началото на подобен разговор, Фили.

– До къде стига той?

– До върховете на държавата. Актуалният пример с начина, по който бе номинирана Бокова, доказва точно това – пипалата на червените принцове се простират навсякъде. Решението за номинацията на Бокова бе взето от лявото правителство на Пламен Орешарски, но то падна и уж центристкият кабинет Борисов трябваше да я представи официално. След Нова година самата Бокова, в момента шеф на ЮНЕСКО, буквално се пресели в България, за да си прави реклама. За нея започнаха да лобират мнозина и се стигна до истински висини на глупостта. Бокова бе наричана „национална кауза като Левски и Ботев”, а също – „най-големият български шанс за влияние в международните отношения от 800 години насам”. И това от хора, чиято кауза да получат лични облаги от нейното издигане прозира като дъното на стари гащи. Най-безогледният натиск обаче оказа бившият президент Георги Първанов, който заплаши – ако Ирина Бокова не бъде номинирана, неговата партия АБВ ще оттегли подкрепата си за кабинета и ще предизвика правителствена криза. Премиерът Борисов обаче продължи да демонстрира, че няма да се подаде на натиск. На 4 февруари в Лондон той заяви, че България ще номинира кандидата си за Генерален секретар на ООН в края на март, не по-рано. „Нека се поизпотят малко другите играчи” – иронизира той. И само пет дни по-късно, във вторник тази седмица, се случи следното. Първо, в телевизионно интервю бившият президент Първанов със задоволство „изтърва” новината, че Ирина Бокова все пак ще бъде номинирана и това ще стане „утре”. Дори не утре обаче, а още същия ден, Външно министерство заяви, че официалната номинация вече е факт и министър Даниел Митов е подписал съответния документ.

– Добре, Пламен, но мнозина казват – това е уникален шанс България да получи толкова висок международен пост и той не бива да се пропуска, независимо дали кандидатът е червена принцеса или не.

– Да, Фили, шансът е уникален. Но тези хора не казват дали, ако им падне уникален шанс да скочат в някоя уникално дълбока пропаст, направо ще скочат или преди това ще обмислят идеята. В случая въпросът е дали уникалният шанс помага или вреди на българската кауза страната да заеме по начин правилен и достоен мястото си сред демократичните и цивилизовани държави. По ред причини, сред които и ярко демонстрираната връзка на Ирина Бокова с руските имперски интереси, от сега са ясни две неща – че нейната кандидатура няма шанс да бъде приета от основните държави в Съвета за сигурност на ООН и че със самата номинация ние като държава си лепваме истинско леке на ревера, вместо да сложим цвете в бутониерата. Това е положението, Фили, и то положението, без да обсъждаме изобщо личните качества на прекалено амбициозната, но не особено способна Бокова; без да кажем и дума за безобразния начин, по който тя вече се представи като шеф на ЮНЕСКО; без да споменаваме силната и връзка с престъпния комунистически режим в самата България, както и последователните нейни действия в ущърб на страната като част от върхушката на БСП.

– Пламен, какво обаче принуди премиера Бойко Борисов да направи този рязък завой в позицията си и да склони за номинацията на Ирина Бокова?

– Тъй като не вярвам, че самият Бойко Борисов искаше да номинира Бокова, приемам, че принуда има при всички случаи. Не знам обаче каква е тя. Дали тя е чрез някакъв сладък морков, чрез дебела тояга или съчетание от двете, не мога да кажа. Но какъвто и да е случаят, това не оправдава премиера, напротив, то си е чисто обвинение – най-малкото в безхарактерност и малодушие. Да бъде принуден човек на неговия пост и с неговите възможности да направи нещо, което не иска – и за което прекрасно знае, че не трябва, защото е вредно, а не полезно за страната – означава, че държавата действително се управлява от тъмни, неизвестни на обществото сили, които могат да правят каквото си искат. Днес те ще издигнат една червена принцеса на най-високия световен пост, утре ще решат, че трябва да излезем от ЕС и НАТО, накрая ще ни накарат да се сбием за последния комат хляб. Не сме се разделили с комунистическото си минало, Фили, защото то включва и подобен тип влияния. А ние като общество не сме изградили механизмите, за да се предпазим и преборим с тях.

/Фили/ Това беше политическият коментатор Пламен Асенов във втората част от нашия разговор по темата защо и как останките от комунизма определят настоящето и бъдещето на България и във връзка с номинацията на Ирина Бокова за поста Генерален секретар на ООН.

Забележка:
Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com