Лесно ли се пише роман?

02/12/16 18:04
(http://asktisho.wordpress.com/)

Лесно ли се пише роман?

Изт: venturegalleries.com

Познавам хора, за които да напишеш роман е житейска цел. Една от големите. Осмислящите живота. Като да отидеш на поклонение. Да скочиш с парашут. Да станеш известен. Да спечелиш от лотарията. Да преспиш с манекенка. Да обиколиш света. Цел, която непрекъснато отлагат.

Всъщност, нещата са доста по-прости и, дори, бих казал – злободневни. Писането е като храненето. Апетитът идва с яденето. Трикът е просто да започнеш.

Лично аз дълги години мечтаех да напиша роман. Докато бях ученик и после студент драсках разни къси разказчета. За удоволствие. Не ги споделях с много хора. Принтирах си ги и ги събирах в една папка, която разнасях със себе си от квартира на квартира. Междувременно започнах да публикувам статии в периодичния печат. Първата беше за садо-мазохизма, кратка хумористична биография на Алфонс Донатиен Маркиз дьо Сад и Волфганг Ритер фон Захер-Мазох – двама аристократи, стигнали до крайности в своето безделие. Публикуваха „House of Pain“ в единственото тогава мъжко списание у нас – „Клуб М“. Беше през далечната 1998 година. Държах в ръцете си броя и не можех да повярвам. Най-после бях написал нещо, което други хора ще прочетат! И ми платиха хонорар за удоволствието!

Бях зарибен.

Последваха множество статии във вестници и списания, предимно в лайфстайл издания, пътеписи тук-таме, както и икономически анализи за сп. „Мениджър“. Веднъж дори ми дадоха тема на броя. Пробвах се и като телевизионен сценарист. Съвсем за кратко. Обичах майтапите в офиса на „Сблъсък“ при Иван и Андрей, но ми се наложи да замина за Африка. На една сватба. И те решиха да не ме изчакат. Все пак, в опашката на конкурса зад мен имаше още 500 кандидата… Пък и заплащането не беше кой знае какво. Така се разделихме. Лично аз останах с добри впечатления. Щеше да дойде време, когато отново щях да пропиша за периодичния печат, отново щях да правя разни къси сценарии, дори щях да си точа перото като телевизионен критик и копирайтър, щях да създам един от първите в България лични писателски блогове и така нататък, но тогава единствената ми болка беше, че все още не бях дръзнал да напиша роман. Смятах, че е нещо прекалено сложно и възвишено, нещо прекално ангажиращо и обсебващо, нещо твърде голямо, за да посмея дори да започна с мисленето върху реализацията му.

До една лятна ваканция, в която се оказа, че имах прекалено много свободно време и абсолютно нищо за правене.

Започнах да тракам поредното разказче върху клавиатурата. Ставаше дума за жена, която може да прави с мъжете каквото си пожелае и го прави, защото може. Подобно на всички красавици и Даниела беше неуверена в себе си, но слабостта, която проявяваха мъжете към нея, само заради младостта и външния й вид, начинът, по който я качваха на пиедестал, всичко това, в комбинация с превъзходния и интелект, я караше едновременно да озлобява и да злоупоребява с властта си над тях, и тя постепенно си изгради цял „харем“. В него имаше от интересни по-интересни личности: като започнем от насмъркания с кокаин мутро-барон, минем през вечно напушения художник и стигнем до нърда, който доброволно се беше превърнал в неин роб / изтривалка. Добавете към „сметката“ наследственото богаташче, лошото момче, което има проблеми със закона, плюс няколко странични персонажа, вземете за фон агресивната атмосфера на българския преход, включете в действието двете й надменни, но хващащи окото приятелки, с които заедно „обяздват“ нощния живот на столицата и ще получите чудесен разказ в стил „чик-лит“.

Възникна обаче един проблем.

Разказът стана прекалено дълъг. Въобще не му се виждаше краят. Да не говорим, че героите започнаха да се държат по свой си начин, който напълно изненадваше дори самия мен, като техен създател. Исках да сложа точката, но нямаше да е честно. Към мен. Любопитен бях какво ще стане по-нататък. Животът започна да ми поднася ситуации, които репликираха сцени от сюжета и подсказваха тяхното продължение. Добре, казах си, значи това ще е новела. Но и за новела стана прекално дълго. Зад ъгъла непрекъснато изскачаха нови герои, нови сюжетни линии изненадващо се вплитаха в повествованието и всичко това се нуждаеше от развитие, от разяснение, от пояснение, от продължение…

Мамка му – разбрах един ден. – В момента пиша първия си роман!

Така се роди „Справедливост за всички“. Ще го намерите в категорията ДЕБЮТЕН РОМАН.

Наивно изпратих ръкописа на няколко издателства, с тайната задна мисъл, че ще стана милионер, но не получих окуражителни отговори. Всъщност, не получих никакви отговори. Докато не ми писаха от „ЛИК“, че ако съм същият идиот, който е оспамил нета с малоумното си признание „Еротичната автобиография на Тихомир Димитров“ са готови да се замислят сериозно върху публикуването на дебютния ми роман. Не се окъпах в пари, но вече бях издаден автор. „Баси якото!“ – казах си тогава.

Втория роман го започнах съвсем преднамерено с мисълта да бъде роман. Имах идея за сюжет, който нямаше как да се побере в обема на къс разказ. Имах идея и за основните герои. Нямах идея само как ще свърши накрая. И, когато заплетох нишките до мястото, от което нямах идея как ще продължи историята по-нататък се оказа, че продължавам да нямам идея… Главният ми герой беше извършил глобално престъпление със сериозни последствия за живота на много хора и исках да го измъкна от кашата, която сам беше забъркал. Прекално го харесвах, за да изгние в затвора или да му свети маслото някой потърпевш. Обаче всички хрумки звучаха скучно и нагласено. Не ми излизаше от главата това продължение просто…

До деня, в който се качих на един от онези очукани софийски рейсове, спомняте ли си ги – с „хармониката“ по средата? И на стадион „Васил Левски“ не видях собствения си двойник. Приликата беше умопотресаваща: същата възраст, същата къса прическа, същата фигура, същият червен катинар, същите очилца, същата походка, стойка и изражение на лицето дори! Дишането ми спря, когато го мернах в тълпата на спирката, а той взе, че се качи на същия рейс. И седна точно срещу мен – от другата страна на „хармониката“. Не ме забеляза известно време, защото беше зает да разговаря с придружителката си – мацка в рокерска фланелка, преметнала през врата си каишката на дебел фотоапарат. В един момент тя случайно погледна към мен. Изражението на лицето й беше: priceless. Момичето дискретно кимна с глава на събеседника си в посока към мен и тогава погледите на двама души, напълно еднакви във физическо отношение, се преплетоха.

Не посмях да отида и да го заговоря. Но вече имах решение за сюжетния си проблем. Слязох на следващата спирка, за да избягам от неловкото положение с втренчено съзерцаващия ме двойник, качих се на едно такси и след няколко седмици се роди „Душа назаем“:

Има я в Читанка.

Сетне години наред писах всичко друго, с изключение на романи: есета, статии, пътеписи, разкази, ревюта, популярни заблуди и какво ли още не… Родиха се следните „величави“ произведения:

Ще ги намерите безплатно на този адрес.

В съавторство с водещи гурута от бранша. Ще ги намерите безплатно на този адрес.

Сборник надъхващи есета. Можете да ги намерите събрани ето тук.

От Испанското посолство ми дължат сериозен хонорар за стотиците хора, които извървяха „Камино“ след въпросния пътепис. Ако ви е интересно, ще го намерите безплатно на този адрес.

Първата ми „Ню Ейдж“ книга. Ето кратък анонс.

И много, много други неща, Един писател в Амстердам, да речем. Давам го само за пример като по-дългичък пътепис сред всички останали.

Добре, ама започна да ми липсва удовоствието от написването на роман. Така, в един прекрасен ден през 2015-та година е роди:

Ще я намерите безплатно на този адрес (в PDF) и на този (в epub. fb2 и .mobi формат).

Това бе поредната ми „свалка“ с научната фантастика, ако мога така да се изразя. Тя не продължи дълго, защото и двамата си бяхме хвърлили око от известно време насам. Абе, направо си се взехме накрая. Последното най-ясно си пролича в „Ново небе и нова земя“ – продължението на „Аварията“, което ще бъде интересно само за хората, прочели „Аварията“, естесвено. Ще разберете как да се сдобиете с „Ново небе…“ на финалната страница от „Аварията“. В момента събирам пари, за да издам двутомника на хартия. Ако имате два-три бона излишни, свържете се с мен. Години наред ще ви споменавам (публично) навсякъде и с добро срещу няколко шекела.

Завършвам с това, че не е лесно да се пише роман. Напротив – интересно е. Остава само да започнеш един ден. После „апетитът си идва с яденето“.

Тихомир Димитров