Откакто Негово Превъзходителсто посланикът на Република Франция у нас, г-н Ксавие дьо Кабан предприе активни действия по доразграбването на българската енергетика, основно през АЕЦ "Козлодуй", ето какви икономически резулт...

„Огнехвъргачките“ (изд. „Панорама“) на Роберто Арлт е една от малкото книги, които съм чакала толкова нетърпеливо. Продължението на „Лудата седморка“ – или „един роман с две заглавия“, както казва Кортасар – е истинска латиноамериканска находка. Главни герои отново са обичайните заподозрени от първия роман, а именно Ердосиан, Куцата, Астролога, Печалния сводник, Кривогледата и Елса. Имената говорят...

Кой е по-голям, по висок и велик? Сидеров, разбира се. Можете да се убедите от тази снимка. Вижда се кой е горе и кой-долу. Руският гастрольор-боксьор за руския праздник 3 март Николай Валуев е направо дребосък покрай великана на Петата колона в България.

Съветският стандарт , според който съветският другар или другарка, винаги е по-голям от българския му слуга, е увековечен в паметниците, които доминират в и над София:

Сидеров и Валуев са естествено продължение на съветската традиция.

Share on Facebook

Космически кораб с ядрен двигател може да долети до Марс за един , един и половина месеци и да направи много маневри. По информация от ТАСС, по думи на Сергей Кириенко , директор на 'Росатом'

След много кратно отлагане , РН Фалкон-9 успешно стартира и изведе в космоса комуникационния спътник SES-9.

Цифрата ДВЕ в заглавието означава, че и друг път съм пускал аналогичен пост на страницата си. БЛОГ.БГ, бъдете така добри ДА РАЗБЛОКИРАТЕ БРОЯЧЪТ на страницата ми. В противен случай ще ме стимулирате да си потърся по-корект...

Косвените доказателства за руското съучастие в обесването на Левски, за които многократно съм писал, вече са документално доказани. Гузното мълчание на Русия и руските слуги у нас по въпроса, нарушавано от отчаяните им опити да прикрият очевидното руско съучастие, разчиташе единствено на ттвърдениео, че нямало доказателство за руското престъпление. Макар да е ясно, че могъщата Русия е могла да се застъпи за Васил Иванов Кунчев с далеч по-малко усилие от онова, което е прилагала в натиска си върху османците да пращат на заточение български борци за църковна независимост, руско-българската пасивна съпротива срещу истината разчиташе на това, че тя никога няма да изплува на повърхността.

Да, ама не, както казваше моят приятел Петко Бочаров.

Отбелязвал съм в „Течна дружба”, че дори в българските архиви има доказателства, да не говорим за руските ( а вероятно и османските). Десетилетия наред тези архиви в България са крити, докато днес проговарят с категоричността на неопровержимото доказателство.

Сигнатурата на доказателството е ЦДНА, ф. 1318, оп. 1, 37401 л. 122…подпис ( фотокопие на микрофилма можете да видите тук):

МИКРОФИЛМЪТ СЪС СИГНАТУРАТА ОТ АРХИВА

http://www.faktor.bg/politika/hlyab-i-pasti/68576-graf-ignaitev-raportuva-pred-rusiya-osmantzite-posledvaha-nashite-saveti-za-obesvaneto-na-levski.html– 25 януари 1873.

Ето превода на писмото на граф Игнатиев , в което той триумфира по повод за „щастливия изход” от Софийския процес, довел до обесването на Левски.

№ 30.

Пера, 18/30 януари 1873.

Господин Канцлер,

Както известява нашият Генерален консул в Русе, въпросът за предполагаемото Софийско съзаклятие е получил задоволително решение. Изпратената от Цариград Следствена комисия е успяла да открие само неколцина злосторници. Тя е приключила своята работа и трябва скоро да се върне тук.

Вътрешното положение в българските области, обаче, остава несигурно. Сред населението се шири дълбоко недоволство, предизвикано от лошото управление. Това състояние на духовете съдържа в зародиш елементите на не един заговор.

Безспорно е, че щастливият изход от Софийската афера се дължи на умереността на Великия везир, който този път изглежда е последвал нашите съвети. Вместо да подпомага играта на Мидхат паша, придавайки на обстоятелствата преувеличено значение, той е препоръчал на Комисията да не надхвърля целта, като тласне разследванията отвъд строго необходимото.

Имам чест да съм с най-дълбоко уважение Господин Канцлер, на Ваше Височество, най-смирен и най-покорен слуга

Н. Игнатиев

Share on Facebook

Политически обезоръженият съветск…пардон, руски народ не е загубил хумористичните си съпротивителни сили срещу лъжата и мракобесието в своята държава. По липса на възможност ( засега) да се противодейства ефективно на глупостите на режима в Кремъл с нормалните средства на демокрацията в рамките на опозицията и плурализма, интелектуалната опозиция на Путин и путинизма му противопоставя сатирата.

За българския зрител, който не владее руски език, ще бъде трудно да схване всички тънкости на сарказма, играта на думи и споменаването на персонажи от руската действителност в подигравателен контекст в скеча на двама хумористи, имитиращи сибиряци, разказвачи на (не)бивалици за „успехите” на властта , в резултат на което страната станала наистина велика и дори напоследък малко се „поувелчила” откъм единия край…

Путин ( за разлика от друг скеч под формата на видеоклип, който можете да видите по-долу с обяснение от сайта Клуб Z), не се споменава в скеча, но публиката се залива от смях на идиотщините , разказани като възхвала към постиженията му- от ( провала) с поръчаните във Франция „лодчици” ( т.е. военните кораби клас „Мистрал”, отказани на Русия заради агресията в Украйна), до ( провала) „Турски поток”.

Нещо като главен герой в скеча е споменаваната многократно в него ( азербайджанка по произход) Ирада Зейнлова, водеща на централната информационна емисия „Время” на руския Първи канал на телевизията, „прославила се” с подмазвачеството си на властта ( еквивалент приблизително на нашенеца Бареков от годините на яростно му слугуване на Борисов и Ко).

Сред каламбурите, които могат да затруднят чужденеца, е играта на думи с името на корумпирания шеф на ФИФА Блатер, в чиято защита застана неговият ревностен ментор Владимир Путин. Така от разговорния термин „по блату” ( т.е. „по втория начин”, чрез подкуп), авторите на скеча са изковали „по блатеру). Или от думите асоциация и евро са сглобили пиперлива думичка, нещо като „евроотсвирване” с явен сексуален подтекст по отношение на „свирването”.

Отделни изречения от хумористичния текст съдържат в себе си обобщавата истина за руската официозна неадекватност в пропагандата- като играта на думи за „величието” на Русия чрез увеличаване на територията й. Или като за санкциите, които завистниците на руския просперитет, като „злата немска бабичка” и „черния Кошчей отвъдморски”, изпратили като мор по руснаците „изневиделица, като зима посред декември”.

Бурен смях сред аудиторията предизвикват подигравките по темата за ефекта от контрасанкциите на Кремъл и изчезването на хамона ( испанския бут), скаридите и прочее западни лакомства от руските магазини. Вярно, с тях се хранеше 2-3 процента от населението, но пък останалата част от него хранеше илюзии някога да ги опита, майтапят се хумористите. И добавят в героична поза: а какво е руският народ без илюзии?

Завистниците, подиграват се в скеча, искат да ни вземат и футбола ( световното по футбол през 2018 г.), нооо- повишават тон артистите- не могат да ни вземат нещо, което нямаме!

В крайна сметка, след толкова много възход, в очакване на поредната надвиснала над руския народ победа, имаме нужда от някаква загуба, макар руският народ да не губи никога (питайте Ирада Зейналова), предлагат хумористите. И откриват как се е постигнал балансаъ: чрез конкурса Евровизия, където Русия праща руска девойка без брада ( на пук на еврогейовете). И усилието й е възнаградено: Литва гласува с Нула за Русия, което показва, че все пак в Прибалтика са останали приятели на страна, иронизират авторите.

https://www.youtube.com/watch?v=Jj9i-GuzSLA

А ето и подигравката с Путин във видеоклипа, публикуван и обяснен от Клуб Z:

http://clubz.bg/36394-pesen_osmq_imperskite_ambicii_na_putin_video

Share on Facebook

На 22-ри юни 1911г., в Киев, по подозрение в убийството на Андрей Ющински(ученик в Киевското духовно училище, 12 г.), е арестуван служителят на тухларската фабрика Менахем Мендел Бейлис. В този ден правосъдието в Руската империя умира – за да не възкръсне никога повече. Мога да цитирам и други впечатляващи примери за грехове на правосъдието на същата царска Русия. Но в повечето случаи подсъдимите – народоволци, есери, социалдемократи и други революционери – са осъдени за извършени от тях действия, квалифицирани като престъпления. При Бейлис делото е уникално не с това, че заподозреният – по-късно подсъдим – не е извършил никакво убийство, а с факта, че това е предварително известно. Бейлис не е арестуван с цел разследването на убийството на Ющински, а поради “държавна необходимост” и политическа целесъобразност. Всички – власт, съд, прокурори, експерти, журналисти, общество – разбират това. Някак си, като по чудо, изключение правят съдебните заседатели, обикновени украински селяни, които са инструктирани да осъдят Бейлис. Той е оправдан.

В Съветския съюз и путинска Русия, няма такива провали. Малцина вземат на сериозно обвиненията срещу участниците в множеството показни процеси – в началото срещу враговете на съветската власт и “класово чуждите елементи”, а след това срещу основателите и ръководителите на режима – започвайки от Каменев и Зиновиев през 30-те и, завършвайки с Вознесенски и Кузнецов през 50-те. Унищожените еврейски писатели и обществени активисти не са извършвали никакви престъпления. Заподозрените по лекарското дело не са убивали. Оцеляват само благодарение навременната смърт на главния вампир. Вячеслав Чорновил не е изнасилвал. Натан Шарански не е предавал секретна информация. Михаил Ходорковски не е извършвал икономически престъпления. Надежда Савченко не е убивала.

Това е трагичен списък. Давам само избрани примери, а в действителност са стотици хиляди, милиони, стигат за публикуване на “бели” и “черни” книги, а не за някакви си сълзливи статии. Ужасът на руската държава не е в това, че груба и несправедлива, не е в това, че жестоко наказва престъпления или смята за престъпления действия, които в цивилизованите страни не са причина за преследване. Ужасът е, че тя в наше време, в нашия век, който се възприема като първия век на тържествуващата справедливост, постоянно съди и осъжда невинни – и всеки знае това. Съдии, прокурори, адвокати, журналисти и граждани – буквално всички. Всеки, който казва, че не знае – се преструва, както се преструваха жителите на германските градове, около които имаше концлагери. Защото за това е по-добре да не се знае. По-добре с удивление да се вглеждат в кадрите с концлагеристите, както прави Лени Рифенщал, подложена от съюзниците на това отвратително изтезание. Русия е като колективна Лени Рифенщал. Вглежда се, а след това се отвръща – до следващия противен процес.

Между другото, за немското правосъдие. Когато нацистите организират процеса срещу невинните “подпалвачи на Райхстага”, български и германски комунисти, съдът не успява да докаже вината им, защото алибито им е доказано. Те са оправдани. Хитлер си вади поука и измисля Народна съдебна палата и погребва правосъдието. Но Лайпцигският процес се превръща във великолепно доказателство, че дори и в най-трудните условия, истинския съд не може да събере смелост и да обвини невинни. Тогава какво е руският съд в Донецк, Ростовска област, от който ние не очакваме оправдаването на Надя Савченко – въпреки очевидните доказателства за невинността и? Съд или клон на хитлеровата Народна палата? Тогава какво е делото срещу Ходорковски и Лебедев? А делата срещу затворници от Болотная? Какво е всичко това?

Путин иска присъдите срещу невинни да се издават от най-обикновен съд, не е задължително да е Басмански, може от всеки друг, в който утре ще се решават банални имуществени или наказателни дела. С това Путин превръща цялото руско правосъдие в един голям и безкраен процес над невинните.

Виталий Портников

grani.ru

Share on Facebook

Джон Гришам бе сред първите писатели, с които преди години започнах да се впускам в дебрите на криминалното творчество. Най-хубавото при него е, че винаги знаеш какво да очакваш – безупречно поднесена история. Не помня да ме е разочаровал досега. За някои Гришам може и да е комерсиален и предвидим, за други просто е един...

Пламен Асенов
09.12. 15, радио Пловдив

Целия текст слушай тук – http://bnr.bg/plovdiv/post/100635715/velikite-evropeici-karl-linei

Има един Хомо сапиенс, който през умния европейски ХVІІІ век пръв измисля и прилага за човека названието Хомо сапиенс като част от научната класификация, която прави на всички обитатели на трите царства – царството на минералите, на растенията и на животните. На родния му шведски той се казва Карл Линеос. На езика на науката – латинския, който говори по-добре от шведски, името му е Каролус Линеус. След като получава благородническа титла за огромните си заслуги в развитието на биологията, на аристократичен език започва да се подписва вече като Карл фон Лине. Ние пък го знаем като онзи Карл Линей, положил основите на съвременната таксономия, тоест, на научната класификация на организмите. Знаем го като един от бащите на екологията, пръв заговорил за взаимоотношенията на организмите с тяхната околна среда. А също и като първият човек, поставил хората в семейството на приматите и извадил прилепите от семейството на птиците.

Йохан Петер Келнер, Прелюдия и фуга

“Системата – това е нишката на Ариадна в ботаниката, без нея всичко се превръща в хаос” – пише Карл Линей в книгата си “Философия на ботаниката”. Той самият се хваща да систематизира нещата, опрян на огромните за времето си знания за природния свят. В тази систематика Линей разделя познатите му тогава растения на 24 класа по полов признак – в зависимост от броя на тичинките и плодниците, които имат. Да, в огромна степен подходът му е формален и води до редица парадокси. Например люлякът и върбата, които са от различни родове, в неговата система са събрани на едно място, само защото имат по две тичинки. И обратно – житните растения пък, които са от един род, се оказват разделени на три. Въпреки всичко, класификацията на Линей е най-напредничавата за времето си и цялото развитие на биологията като наука, поне за век и половина напред, се оформя по неговите схеми. Той прави и друго изключително важно нещо. Линей налага в научния свят използването на тъй наречената биноминална или бинарна номенклатура, тоест – принципа научното наименование на всеки обект да бъде от две думи. Те са латински и първата от тях е родовото, а втората – видовото име. Така например Canis lupus е вълк, а Canis familiaris – куче. И веднага се разбира, че тези животни са от един род, но от различен вид. Основата на тази така значима за науката работа Линей поставя в една книжка, издадена през 1735 година, когато е на 28. Тя се нарича „Система на природата” и има едва 14 страници голям формат. През следващите тридесетина години обаче схемата му на класификация така се развива, че последното, 12-то издание на книгата, е в четири тома с общо около 2 500 страници. Но, така или иначе, основното в системата не се променя. Тя започва с тъй наречените „царства”, разделени по три признака: минералите не живеят и не чувстват, но растат, растенията живеят и растат, но не чувстват, животните живеят, чувстват и растат. А човекът, както се сещате, е животно.

Йохан Петер Келнер, Прелюдия и фуга от Сюита №4

В съвременния свят имената, дадени от Линей на стотици и хиляди природни обекти, все още се използват, запазен е изцяло и принципът на бинарната номенклатура. Разбира се, класификационната му система, особено по отношение на растенията, вече не се използва, в тази посока са налице нови, по-точни признаци, които определят подредбата и сега имаме различни видове таксономии – йерархична, молекулна, числена и други. Знам, че няма да го запомните, но само за куриоз мога да ви кажа цялата проста класификация на сложното животно човек според съвременната наука. Чрез микроскопа, който Линей не уважава много като инструмент и използва твърде пестеливо, вече сме навлезли дълбоко в света на организмите, затова преди царствата, останали от неговата класификация, имаме още едно ниво – империи. И така – човекът е от империята еукариоти, тоест, биологични организми, чиито клетки имат ядро, за разлика от другата империя – на прокариотите, които нямат. Следва царството ни – животни, с подцарство – същински многоклетъчни. После е тъй нареченият „надтип”, който е вторичноустни, тип – хордови, подтип – гръбначни, инфратип – челюстни. Надкласът ни е четирикраки, класът – бозайници, подклас – живородни, инфраклас – плацентни. Нататък попадаме в надразреда юархонтогларис, който се базира вече на ДНК връзки или различия. Разредът ни е примати, подразредът – маймуни, инфраразредът – същински маймуни, а има и парфразред, който е тесноноси маймуни. Нашето надсемейство е човекоподобни маймуни, семейството – човекоподобни, подсемейството – хоминине, триб – хоминини, подтриб – хоминина. Родът ни е хомо, тоест, хора, видът ни – разумен човек, хомо сапиенс, а подвидът – хомо сапиенс сапиенс, което май трябва да значи – изключително разумен човек. Или двойно разумен човек. Е, като гледам какво става наоколо и с колко малко разум се върши то, аз лично не съм склонен да приема последните две определения, но това си е мой личен проблем, биолозите казват друго.

Йохан Петер Келнер, Токата и фуга

Великият шведски биолог Карл Линей е роден в малко северно селце през 1707 година. Това е началото на европейската епоха на Просвещението или Векът на разума. Татко Линей е лютерански пастор и любител-биолог, а се знае, че щом бебето Карл заплаче, спасението е да му се пъхне в ръката цвете. В къщи се говори латински и детето първо научава езика на науката, а чак след това – на мама. Като малък Карл има своя леха в градината, за която се грижи. Училището не му изглежда полезно, той често го зарязва и скита по полята да търси растения за хербария. В гимназията го готвят за свещеник, но от това нищо не излиза и казват на баща му, че по-добре да го даде чирак на някой обущар. Един учител обаче цени ботаническата му страст и го ориентира правилно. На 21 Карл е в Лунд да учи медицина и биология, а после се прехвърля в Упсала. Тук, вече наясно по въпроса за тичинките и плодниците, той издава брошура с красивото заглавие „Въведение в сгодяването на растенията”. Заради нея професорът му го наема за асистент, нищо, че е едва втори курс. През 1732 Линей печели субсидия за отдавна планираното си пътешествие в Лапландия. В суровата северна земя той изминава около 2 000 километра, открива над сто вида непознати на науката растения, събира образци от минерали, наблюдава и описва птици. През 1734 година колега-студент кани Линей да прекара Коледа със семейството му във Фалун и там се случват две важни неща. На някакъв купон той се запознава с любовта на живота си – Сара Лизи Мореа и след броени дни двамата се сговарят да се оженят. В същото време бащата на колегата му финансира пътуване на двамата до Холандия, която по онова време е притегателен научен център за мнозина европейци. Линей използва пътуването прекрасно, като само за седмица получава дипломата си по медицина. С подкрепата на различни учени, които оценяват идеите му, той издава знаменитата брошура „Система на природата”, а после и други книги. Завързва много разнообразни и полезни връзки с учени от цял свят и постепенно, макар сам да не си дава сметка, започва да става известен в научните среди. Въпреки блестящите перспективи, които се отварят, три години по-късно Линей се връща в Швеция. Но не заради науката, а заради жена. До него стигат слухове, че някакъв ухажор се върти около любимата му Сара Лизи и Карл хваща спешната карета за Фалун. Като пристига в Швеция, двамата се сгодяват, но не могат да се оженят веднага, защото нейните родители не са съвсем съгласни да я дадат на бедняк. Затова Карл се захваща с медицината и много скоро, след като излекува тълпа мъже от венерически болести и тълпа жени от досадна кашлица, славата му стига до кралския двор. Оттук насетне вече нито парите, нито наградите, нито възможностите за развитие са проблем. Така че той се жени, има седем деца, купува три имения, става основател и пръв председател на Шведската академия на науките, ректор е на университета в Упсала, получава благородническа титла и още много и много. Спокоен за всекидневието, до края на живота си Карл Линей донася още редица ползи на световната наука, нищо, че май никога повече не напуска родната Швеция.

Йохан Петер Келнер, Трио

Мнозина с право са учудени – как така почти без да напуска Швеция, биологът Карл Линей има, първо, толкова информацията за обектите, които класифицира и второ – откъде взима хилядите видове растения, животни и минерали за огромната си лична колекция. Всичко става по две линии. Първо, той води кореспонденция с хора от целия свят, които по негова молба или по собствена инициатива му пращат образци. И второ – като ректор на университета в Упсала, той избира най-кадърните си студенти, праща ги директно или ги урежда да участват в чужди експедиции по света. Нарича ги своите апостоли, радва се на онова, което му носят, скърби, когато се случи да загуби някой от тях. Самият Карл Линей се загубва физически от този свят през 1778-ма, едва навършил 70. Последните му години, след два-три инсулта, придружени с парализи и загуба на паметта, са доста мъчителни. Надявам се обаче, че до самия край той помни и намира утеха в онова, което по-рано сам казва за себе си: „Никой човек никога не е трансформирал науката толкова, колкото го направих аз”.

Йохан Петер Келнер, Анданте