Ливанизацията и съветизацията на Сирия

Да разбереш какво точно се случва в Сирия ( понятие, което по инерция се използва все още поради липса на друг термин за тази територия), е усилие, близко до невъзможното. А да прогнозираш развитието на ситуацията там е отвъд абсурда дори.

Ето защо най-добрата тактика на коментиращия темата, при положение ,че само констатираната смърт на държавата Сирия е единствената консенсусно константна величина, е да се мълчи и увърта. Нещо подобно се случва и без това от 1948 година насам по отношение на самия Близкоизточен конфликт, чийто безнадежден изход е също така единствената сигурна прогноза в анализите и коментарите през десетките години от тогава до днес.

Сирийският конфликт е сблъсък от по-малък мащаб в сравнение Близкоизточния конфликт с неговите глобални измерения от времето на студената война, противопоставила САЩ и СССР по разлома Израел-арабски свят( не забравяйте, че през октомври 1973 г. , когато сирийските танкове тръгват от Голанските възвишения към Израел, е имало вероятност малката държава да се защити с ядрено оръжие, което е било обсъждано в критичната фаза преди прелома в полза на Израел във войната на два фронта, според публикации в британския печат от онова време). Но сирийският пожар е поне десет пъти по-голям по размер ( като територия и въвлечено във войната население), както и по своята взривоопасност  от ливанското му подобие поради глобализацията на мюсюлманския екстремизъм.

Би било полезно да си  припомним някои щрихи от ливанския конфликт като опит за ориентиране в мъглата над региона, който е прието да наричаме в исторически аспект „люлката на човешката цивилизация”.

Поради това мога само да обърна поглед назад в търсене на аналогии. Те никак не са далеч от сирийския театър на военните действия и всъщност се водеха в една страна от Леванта, която самата Сирия имаше неприкрити претенции да притежава като своя по правото на „по-големия арабски брат”. Всъщност събитията на Изток от Ливан са продължение на онова, което вече се е случвало в самия Ливан, оцелял по чудо като единна държава след жестока гражданска война в  опитното поле на регионалните и световните антагонистични сили.

Решението на Путин да изтегли от Сирия основните си сили, оставяйки две бази там, тепърва ще бъде анализирано, коментирано и илюстрирано от реалностите, които стоят зад този ход, изигран по типичен автократичен начин: нямаше парламентарни обсъждания и прочее демократични „глезотии” за намесата на Русия в тази каша и след като тя се оказа прекалено гореща за преглъщане, по същият начин Путин обяви господарски, че се отдръпва от нея със заповед от днес за утре.

Това обаче не е първото изтегляне на значителна външна сила от региона в рамките на последните десетилетия. Нещо подобно се случи преди 24 години пред очите ми в Бейрут.

През март 1984 г. от ливанската столица и околностите й приключи започналото през февруари изтегляне на частите на 4 натовски държави: САЩ, Франция, Великобритания и Италия. Те се опитаха да поемат контрола в арабската държава след израелската инвазия през 1982 г. срещу изградената в Ливан от палестинците държава в държавата. Израелците принудиха след двумесечна обсада на Бейрут Организацията за освобождение на Палестина да отстъпи на север в ливанския град Триполи. След това се изтеглиха в южната гранична зона на страната. „Природата” на този конфликт не понесе вакуума нито ден. Боевете продължиха на принципа „всеки срещу всеки” без изгледи за някакъв мирен или военен изход.

Детонаторът за решението за отстъпление на натовските части от Ливан, което очарова най-вече СССР и неговите съюзници на място, бяха двата атентата в Бейрут от 23 октомври 1983 г. , в които загинаха 241 елитни американски морски пехотинци- най-голямата американска военна загуба от времето на Виетнам. С разлика от броени секунди, през които вече моя милост гледаше от балкона подобието на гъба от ядрен взрив на американската база край бейрутското летище, втори подобен атентат през същото неделно утро разтърси и щаба на френския корпус в центъра на града. Убити бяха 58 френски парашутисти.

Нововъзникналата с иранско-сирийска помощ само година-две по-рано ливанска шиитска групировка Хизбуллах така и не пое официално отговорността за атентатите, но пък пое контрола над сунитския Западен Бейрут в мига, кога беше напуснат от американците и техните съюзници на 4 март. Това е забравено събитие, но незабравимо за всеки, който е станал негов свидетел, като авторът на тези редове.

Беше доста притеснително да се наблюдава как за една нощ космополитният по мюсюлманските стандарти Западен Бейрут беше брутално подчинен на разбиранията за праведност, наложени 7 години по-рано от аятоласите в самия Иран. Може да не изглежда чак като съвременната вандалщина на Ислямска държава в Палмира и другаде в района, но в този смисъл беше “едно добро начало” и още един урок за днешните ислямисти как власт с кръв се взима и налага във вакуума на гражданската война. Просто учениците надминаха учителите си, свързани със сирийския арабски социализъм и Москва.

Макар да не бяха изкоренени всички „острови” на светска съпротива, тези преродени чеда на онзи „по-католик от папата” в средновековна Флоренция Савонарола се заеха да въвеждат новия ред. Барове, ресторанти, магазини изпитаха омразата на милиционерите от южните предградия на столицата във войната им срещу алкохола и западния начин на живот. С особена наслада завоевателите от съседните квартали разгромиха хотел „Комодор”, в чието фоайе по традиция се събираха участниците в неформалната международна журналистическа борса на новини, където моя неопитна младежка милост имаше шанса да общува с някои световни величия в бранша.

Именно с отвличането на шефа на бюрото на Асошиейтед прес Тери Андеръсън, въобразил си , че може да продължава да си играе тенис в свободното време, се надигна и вълната от отвличания на чужденци ( „чудно”, все западняци отвличаха, докато моя милост се отърва само с тракането на зъби след няколко ареста, заплахи и разпита- явно ще да съм бил за тях по линия на дружбата на аятоласите със социалистическа Сирия по-скоро „другар по оръжие”).

Никой не можеше тогава да прогнозира, че един ден брадатите последователи на Хомейни от Ливан, подчинени на Сирия ( и могъщия й регионален спонсор Иран), ще спасяват самата Сирия , принадлежаща на клана Асад, която по силата на решение на Арабската лига от 1986 г. удовлетвори отколешното си желание да сложи ръка през върху значителна част Ливан в ролята на умиротворител.

Припомням детайлите от превземането на Ливан от сирийско-иранските протежета за онези, които оправдават действията на днешния мракобесен режим в Сирия, определяйки го като светска преграда пред настъплението на варварите. Корените на злото обаче са по-скоро съветски, отколкото светски. Сирия и тогава беше главен агент на Москва, което е част от нейната трагедия, а не от решението на проблема, за което толкова много коментатори говорят.

Поводът за този текст е обявеното от Путин (частично) изтегляне на неговите „миротворци” от Сирия. То е зарито под доста „ако”. Да разровя малко:

Ако не беше авторитарно-тоталитарната съветско-руска школовка на сирийския режим, смазал порива за свобода на сирийските столичани още при първата им мирна проява на 14 март 2011 г.– в следствие на което лумна постепенно пламъкът на гражданско-международния конфликт , щеше ли на Путин да му се налага да се изтегля днес от Сирия?

Ако не беше употребеното срещу сирийския народ съветско-руското оръжие ( изсипано в огромни количества през десетилетията уж заради общия на всички араби враг Израел), щеше ли хиляди сирийци да грабнат оръжието и –да, да търсят външна помощ за въоръжаване, което предопредели неговата ливанизация?

Ако Путин не беше спасявал режима на Асад на етапа, когато още нямаше Ислямска държава ( командвана от иракски офицери със съветска школовка и шпионска зависимост от мрежите на кагебиста, водещия арабист в СССР и Русия Евгений Примаков), щеше ли после на Путин да се налага да спасява Асад и от Ислямска държава? Или щеше в Дамаск да има международно признато и подкрепено с каквото трябва правителство под формата на някаква опозиционна коалиция, например с участието на избягалите от самия режим висши управленци, преминали на страната на бунтовниците преди вълната на ислямския екстремизъм?

Ако Путин не беше блокирал решенията на ООН и беше помогнал ( наистина) за търсене на мирен изход под натиска на международната общност, вместо да вдъхва увереност на Асад, че е в правото си да мачка с армията си и с „Хизбуллах” народа си, щеше ли след това да му се налага да праща самолети и войски в Източното Средиземноморие, за да играе ролята на спасител от последиците на собственото си спонсорство?

Ако Путин се беше намесил в Сирия с цел да унищожава Ислямска държава, защо си тръгва преди това да стане факт?

Ако руските войски и самолетите им се махат от Сирия, това прави ли режима на Асад по-силен?

Ако е вярно, че Путин бил победил и бил постигнал задачите си в Сирия, защо не може да отговори нищо смислено на последните два въпроса поне?

Share on Facebook

Свързани новини:

• И Видин обявява грипна епидемия
• Без безплатни бързи тестове за грип
• Приложение на „Майкрософт” ще ни предупреждава за сайтове с фалшиви новини
• Опозиционерът Хуан Гуайдо се обяви за временен президент на Венецуела
• Жената, нападнала медик в Горна Оряховица, е с повдигнато обвинение
• Руската ВТБ: Заложници сме на нарастващ конфликт между Тръмп и Конгреса
• Ивелин Попов се настани в хотела на "Ростов" в Доха, ще подписва

• Алберт Попов спечели втория слалом за ФИС
• Паредес се отдалечава от ПСЖ
• Прекратиха търсенето на самолета със Сала поне за днес
• Погба носи тузарски костюм със своите инициали
• Зафиров: Цената на Неделев е висока
• Емери: Арсенал работи по трансфера на Суарес
• Зафиров: Неделев отхвърли ЦСКА и Лудогорец, търсим нападател и ляв бранител