Олег-Сандро Панфилов

Олег-Сандро Панфилов е роден през 1957 г. в Таджикистан. Правозащитник, журналист, писател, професор в Грузинския държавен университет, кинорежисьор, блогър и един от най-активните участници във Фейсбук, които познавам.

Лауреат на много награди, доктор на науките, гастроном, пътешественик, противник на съветското и руско господство и на мемориалните следи, което то оставя там, където е пълзяло през годините.

С любезното разрешение на автора, искрен приятел на читавата част на България публикувам последното му есе за Голямата руска лъжа, излязло в Крым.Реалии.

М.Р.

Единият от дядовците ми лежи край Смоленск. Призовават го на фронта, а след няколко седмици родното селце Матрьоновка е окупирано от германската армия. Майка ми „при немците“ е на 4-5 години и единственият й приятен спомен от детството е германският шоколад. Всички останали спомени са най-обичайни – глад, студ, недоимък откъм всичко, на първо място откъм облекло (обувки трите сестри – с двете ми лели – носили по ред, една след друга). През януари 1943 година съветските войски освобождават Воронежка област. Три месеца по-късно, на 18 март, загива дядо ми, Крутских Андрей Матвеевич, остава завинаги 45-годишен, лежи сега в братската могила край село Балабаново, Всходски район, Смоленска област.

Окупация е кратка, връща се съветската власт, и всичко става като преди – нищета, глад, мизерия. Като момче в средата на 60-те погостувах в родния край на майка ми – там цареше все същата разруха, сякаш войната бе завършила вчера. Чичо Петя, мъжът на леля ми започваше утрото с чаша самогон и със засукана и дълга псувня, на чиято мелодичност и тоналност би завидял сам Моцарт. Трите ми братовчеди и двете братовчедки живееха също както техните родители в детството – един и същ чифт обувки за всички, покупката на найлонова лента за панделка бе истински празник. Освен братовчедките вече никой не остана, всички се пропиха до смърт – и вуйчо, и синовете му.

Моята набожна бабушка цял живот получаваше мизерна вдовишка пенсия, която й стигаше само за свещи в черква и за сладолед за мен. Черкви имаше малко, налагаше й се да се качва на електричката и да пътува извън Москва, чак във Вешняки. Един път и мен ме заведе там и тайно ме кръсти. Кръстчето свали от шията ми още на излизане от черква и го прибра – за да нямам проблеми в училище. За дядо нищо не разказваше, само тихо въздишаше. Мисля, че нито веднъж така и не отиде на гроба му – нямаше пари за път, а всички шумни мероприятия, които провеждаха комунисти, пионери и комсомолци, я заобикаляха отдалеко. Загиналите през войната бяха около 10 милиона и съветските почести се раздаваха далеч не на всекиго – само на избрани или измислени херои.

Съветската, а сега и руската пропаганда, отчаяно се бореше за това очевидците да забравят истината за войната, за бездарното командване, за милионите войници, пращани под бомбите и снарядите, в мраз и дъжд, в калта и по тънкия лед. Десетки милиони осакатени инвалиди бяха разхвърляни по просторите на Съветския Съюз, докато след някое време не започнаха да ги ловят и откарват на далечни острови – криеха от погледите това непрестанно напомняне за чудовищното военно престъпление, за неграмотното командване. Но всеки ден по радиото и вестниците, а когато се появи тя и по телевизията, и от екраните в кинотеатрите повтаряха едно и също – победа-победа-победа!

Разбира се, победа. Във всяка война има победители и победени. Победените са известни, а за победител в СССР и в днешна Русия се смяташе само един – „съветският народ“. Все едно, че ги е нямало милионите американски консерви с телешко варено и пакетите с яйчен прах. Днешните руснаци се правят на три и половина, не искат да знаят за онова време, смятайки, че над 22 хиляди американски самолети и почти 13 хиляди танка, 375 883 камиона, над 131 хиляди автомата, 2 130 000 тона авиобензин и много, много още, просто са паднали от небето. На обща тогавашна стойност 1 милиард долара, по днешните мерки – огромна сума.

Неблагодарността е вечен елемент от политиката на Русия, както и да се нарича тази страна – Руска империя, СССР или Руска Федерация. Цяла Европа участва през последните 300 повече години в създаването на това, което сега се нарича руска култура и наука, архитектура и инженерство, автомобилостроене и космонавтика. Да сте чували дума на благодарност? Как ли пък не! Европа е „гейропа“, „наложница на хамериканците“, „Русия ще им покаже къде зимуват раците“. Сякаш не го е имало Великото посолство, създадено от Петър Първи, заповядал на руснаците да се учат от Европа, да подбират там специалисти и ги довеждат в Русия. Корабни майстори от Холандия, Швеция, Дания и Венеция. Изградилите Санкт-Петербург френски и италиански архитекти. Поканеният от Петър Жан-Батист Леблон, който съставя първия генерален план на бъдещата руска столица – Санкт-Петербург… Отдавна е забравена Държавната програма на САЩ Lend Lease, иначе трябваше да се признава, че СССР няма как да си присвои победата: за САЩ бе по-важно да бъде победена хитлеровска Германия, отколкото да се впускат в спорове с неблагодарния Кремъл, забравил за помощта през в 20-те години, и не желаещ да си спомня спасяването на Русия през 1892 година (унищожителният глад в Русия – б.пр.).

През 1997-ма бях в чешкия Пилзен на Victory Day за 8 май, на площадите свиреха военни джазови оркестри, градът бе украсен с флаговете на страните-съюзници, в парка децата се катереха по американски танкове от времето на Втората световна война, по улиците се разхождаха френски, английски и американски ветерани, спретнати и усмихнати. Всеки най-много с по два-три ордена и медала, от военната униформа – само пилотки, понякога и фуражки. Никакви „бойни сто грама водка“, подпявания с акордеон и дрънчене на безброй наградни отличия. Нямаше пионери и песни за „тиха звездна нощ“. Това трябва да бяха „неистински ветерани“, не им личеше да са висели по 20-30 години на опашка за получаване на квартира и лекарства с намаление. Впрочем, истински ветерани в Русия вече почти няма, но празникът си съществува.

Съществува и огромно количество въпроси, които понякога журналисти или блогъри задават, но при сегашната руска държавна политика, може скоро и в затвора да се влезе за въпроса дали въобще са воювали и други освен съветските войници. Опитайте се да попитате някой съвременен представител на „руския свят“, повече известен като „ватник“, дали бива да празнуват Деня на победата и чеченците, ингушите, карачаевците, балкарците, кримските татари, калмиците и много други народи, общо над 2,5 милиона, които година преди „победата“ бяха депортирани и изтребвани?

Ако два и половина милиона души са виновни за това, че някой си се ръкувал с немец или дори облякъл германска униформа, то какво да правим с Руската освободителна армия на съветския генерал-лейтенант Андрей Власов? Ето само част от списъка на военните части и съединения на Германия с „руски корени“ – I-ва Руска национална армия, Руски корпус, Батальон на Муравьов, I-ва Руска национална бригада от СС „Дружина“, Руска народна национална армия, 29-та дивизия от СС (Първа Руска) (Руска освободителна народна армия), 30-та дивизия от СС (Втора Руска), Руска освободителна армия, Полк от СС „Варяг“, Полк от СС „Десна“, Руският личен състав в дивизията от СС „Шарлеман“, Руският личен състав в дивизията от СС „Дирлевангер“, Отрядът на Зуев… Според различни източници в германската армия са служили от един до два и половина милиона руснаци.

Щом народите на Северен Кавказ, съветските корейци, кримските татари, волжките немци са депортирани от своите родни места, то какво да се прави с руския колаборационизъм? Защо не е пратено на заточение населението на Поволжието и Рязанска област, на Сибир и Урал, защо за всички е трябвало да носят отговорност чеченци и ингуши, карачаевци и кримски татари? Съветската пропаганда криеше главната причина за нечовешкото си отношение към т.н. „нацмалцинства“ – Кремъл страшно се боеше от въстанията, от които след 1917 имаше по няколко всяка година, а понякога и по-често. Част от съветските хора винаги ненавиждаха съветската власт – за репресиите и унищожаването на частната собственост, за разрушаването на църквите и налагането на новата идеология, основана на култ към една личност.

Мнозина ненавиждаха съветската власт скришом, но въпреки това попадаха под зоркия поглед на осведомителите и попълваха бройките на новите жертви на ГУЛАГ и новите разстрелни списъци. Друга част реши, че сталинизмът е по-страшен от хитлеризма и доброволно застана в редовете на многочислените руски и други национални военни подразделения. Може да ги наричат колкото си искат „предатели“, но те самите наричаха предатели онези, служещи на съветската власт, която бе унищожила вярата, културата и националните езици на народите, завоювани от Червената армия през 1918-1921 години. От морална гледна точка те имаха пълното право да се съпротивяват и да се борят срещу властта, стоварила върху народите им такива репресии. Друга сила, която би способствала да се осъществи тяхната мечта освен германците по онова време няма. Към началото на Втората световна война по данни на правозащитната организация „Мемориал“ в СССР вече са репресирани и убити до 38-39 милиона души. Въпросът, кой е истинският предател, е по-скоро риторичен въпрос, едно е ясно – Ленин и Сталин са убили повече хора, отколкото германската армия.

В условията на трагичната болшевишка история е невъзможно хората, направили своя избор, да бъдат квалифицирани като виновни. Сметка трябва да се търси на онези съветски ръководители, които през 1939 година подписват договори с Германия, здрависват се с нейните представители и любезно се усмихват. Съветската и съвременната руска пропаганда предпочитат да мълчат, да затварят и крият архивите и да прахосват огромни средства за паради и убеждават населението, че само те са наследниците на победата, така и не отговаряйки на многочислените въпроси за милионите жертви. Жертви в името на какво? На Сталин му беше неудобно да провежда Празник на Победата, такъв по негово време нямаше, не обичаха тези празници Хрушчов и Брежнев. На Путин обаче такъв празник му е нужен – ежегоден, с чудовищен размах и помпозен парад, защото за 16-те години на своето управление той няма с какво да се гордее. Лъскавите гирлянди, фойерверките и салютите заменят за него реалността.

Не знам дали някой ще отиде в селото Балабаново до братската могила на моя дядо, дали ще положат на нея поне стрък маргарита. Помня скромния живот на баба, на мама и лелите, полугладното им съществуване, с непрестанно пресмятане на всяка копейка. Но не както пресмятат германците, за да си купят нов автомобил, а просто за да преживеят някак си. Съветската власт уби десетки милиона души, както се убиват ненужни насекоми, съвършено не замисляйки се за отговорността или за елементарни извинения. Моят дядо загива 14 години преди раждането ми, навярно, „за да има мир по целия свят“ и „за да живеят щастливо децата“. Него просто са го измамили, той е загинал за нищо, неговите, останали живи бойни другари ги очакваше същият безпросветен живот, а инвалидите – мъчителна смърт.

Бях веднъж на гости у мой приятел – германски дипломат и забелязах на бюфета фотография в красива рамка. На снимката – офицер от СС. „Моят дядо“, – гордо каза приятелят ми. „А аз своя дядо никога не съм го виждал, даже и на фотография“, – отговорих му. Стояхме един срещу друг, ние, внуците на своите дядовци, воювали един срещу друг, и аз не знаех за какво да говоря. Да му кажа, „ние победихме“ бе срамно и нелепо. Приятелят ми живееше несравнимо по-добре от мен…

Превод © Милен Радев

Милен Радев

Пак настъпва 9 май и пак от доскорошната „страна на победилия пролетариат“, която днес е страна на победилите „воры в законе“ и на кагебистките им началници ще се понесе грохот на солдатски ботуши и скърцане на танкови вериги.

На Червения площад ще маршируват ненавистниците на украинската независимост, крадците на грузински земи, убийците на жени и деца, на техните бащи в Украина, защищаващи страната си от източния агресор, ще се търкаля техника, която сваля от небето мирни граждански самолети и сипе смърт и разрушения от Донбас до Сирийското крайбрежие.

Русия пак ще се отдаде на носталгични спомени от миналото и на агресивен делириум за настоящето и бъдещето.

Кремълската безотговорна клика пак ще се опитва да плаши близки и далечни съседи, пак ще гъделичка шовинистичните мераци на хипнотизираните си поданици, ще се прави, че дълбоко почита ветераните и пак ще словоблудства с мита за „великата победа“ за да крепи собствения, провиснал вече само на нефтени и газови тръби, на ръждясващи ядрени ракети и на лъжлива пропаганда режим.

Няма по-уместно време за припомняне един от малкото примери на честност, на почтеност и на разкаяние в общо взето мрачното тресавище на руската мемоарна и историческа литература за Втората световна война.

Става дума за изключителните по своята откровеност спомени на един почти безименен, редови участник във войната – художника и поета Леонид Рабичев, писани от 1999 до 2004 година и публикувани в сп. Знамя през 2005 г. под заглавие „Войната ще оправдае всичко“.

Леонид Николаевич Рабичев (тук има видеозапис как той разказва същите спомени, които следват по-долу) е роден 1923 г. в Москва. Воюва от 1942 г. като лейтенант, командир на свързочен взвод. Участва в боевете за Ржев, Борисов, Гродно, навлиза в Източна Прусия, в Силезия и стига до Прага. Старши лейтенант от запаса. Живописец и график, автор на 13 поетични сборника.

Спомените на Рабичев разрушават ползваната активно до днес сталинска пропагандна щампа за някаква си „отечествена война“ (всъщност става дума чисто и просто за Втората световна война, разпалена от двамата съюзника – хитлерова Германия и сталинския СССР – с нападението над Полша, в която по-късно двамата тирани се хванаха за гушата по стара бандитска привичка).

Не съм срещал толкова безжалостни мемоари на човек, който в преклонна възраст осъзнава нечовешките безчинства, в които и сам е участвал, страда и от своята вина и се покайва за нея.

В навечерието на поредното лъжовно честване на някаква „победа“ в Москва искам да представя на вниманието на читателя превод на няколко откъса от спомените на Леонид Рабичев. В тях той описва като очевидец ужасяващите злодеяния на съветската армия (поголовно – от редници до генералитет!) в завладяваните от нея земи, геноцидални, не отстъпващи на разискваните в Нюрнберг престъпления.

Майсторът на четката и на словото създава пред читателя картини от преизподнята, които трудно могат да бъдат забравени.

Предупреждавам по-слабонервните наистина добре да си помислят преди да продължат от тук нататък. Свидетелствата на Рабичев правят описанията по същата тема на Солженицин или на Лев Копелев да изглеждат като четиво от пионерски стенвестник.

„Февруари 1945 г. Източна Прусия…

Радистът пак носи заповед за настъпление. Трябва да осигурим връзките на зенитно-артилерийска бригада. Вървим шест километра. Навлизаме в Траутенау. Свечерява се. Влизаме в крайната къща. Там са наши артилеристи, но съвсем не от нашата бригада и даже не от нашата 31-ва армия. Селцето се състои от двайсетина къщи.

Пресичаме улицата. Влизаме в следващата къща. Три големи стаи, две мъртви жени и три мъртви момичета, полите на всички са обърнати над главите им, а между краката им с дъното навън стърчат празни винени бутилки. Вървя покрай стената на къщата, стигам до втора врата, коридор, пак врата и две свързани стаи. На всеки креват, а те са общо три лежат мъртви жени с разчекнати крака и навряни между тях бутилки…

Добре, да предположим, че са изнасилили всичките, после са ги застреляли. Възглавниците са подгизнали от кръв. Но откъде това садистко желание — да ги намушкат с бутилка? И това е нашата пехота, това са наши танкисти, селски и градски момчета, всички те имат у дома семейства, майки, сестри…

Мога да разбера, да убиеш в бой – ако ти не убиеш, ще убият теб. След първото убийство едни ги втриса, друг повръща. После се свиква. Но това тук е някаква ужасна садистка игра, било е нещо като съревнование: кой ще натика повече бутилки, и същото продължава във всяка от следващите къщи. Не, не, не сме ние армейските свързочници. Били са пехотинци, танкисти, минохвъргачи. Онези, които първи са влезли в селото.

Заповядвам да се преместят петте трупа от предните стаи в по-задните, натрупваме ги една върху друга на пода. Разполагаме се да нощуваме в предните стаи…“

<…>

„Застигаме цивилното население, бягащо от напуснатите от германската армия източнопруски градове Голдап и Инстербург. На каруци, на коли, пеш, старци, жени, деца, големи патриархални семейства бавно пъплят на Запад, задръстват всички пътища и магистрали.

Нашите танкисти, пехотинци, артилеристи, свързочници са ги изтласкали от шосето, преобърнали са в канавките натоварените им каруци с покъщина, с вързопи, куфари, прогонили са настрана старците и децата и в целия този хаос от хора, коне и коли, забравили за дълг, срам и чест, не мислещи за отстъпващите без бой германски подразделения, с хиляди са връхлетели жените и момичетата.

Жени, майки и техните дъщери са нахвърляни една до друга вляво и вдясно по протежение на цялото шосе, и всяка от тях е обградена от кикотеща се тълпа мъжаги със спуснати гащи.

Облени в кръв, губещи съзнание ги отмъкват настрани, децата, които се хвърлят на помощ на майките си ги разстрелват на място. Кикот, квичещо хилене, смях, викове, стенания. А командирите на тези войници, майори, полковници стоят на шосето, едни се подсмиват, други даже дирижират, насочват — играят ролята на регулировчици. Явен е стремежът всичките им войници да се включат, да не остане никой, който да не е поучаствал. Този адски смъртоносен групов секс няма нищо общо с мъст над проклетите окупатори.

Това е вакханалия на всепозволеността, на безнаказаността, тук цари обезличеността и жестоката логика на обезумялата тълпа. Потресен седя в кабината на камиона. Моят шофьор Демидов припва да се нареди и той на опашка, а на мен пред очите ми е Картаген на Флобер. Сега разбирам, че войната съвсем няма да оправдае всичко.

Накрая и полковникът, този, който току що дирижираше, не издържа и сам си проправя път в тълпата, а майорът отстрелва един по един свидетелите, истерически тръшкащите се и крещящи деца и старци.

— Приключвай! По колите!

А след нас вече се задават следващите части. След малко колоната пак спира и аз вече не мога да удържа своите свързочници, които също се нареждат на новите опашки. Около мен моите мили телефонистки се давят от смях и кикот, а на мен ми се повдига и ми причернява пред очите. До хоризонта се простират купища обърнати каруци, разхвърляни мебели и покъщина, трупове на жени, старци и деца…

Стъмва се вече. Вляво и вдясно от пътя се редят германски стопански дворове. Пристига команда да се разположим за нощувка. Моят взвод е разпределен в чифлик, разположен на два километра от шосето. Във всяка стая лежат трупове на деца, на старци и на изнасилени и застреляни жени. Толкова сме капнали, че вече не им обръщаме внимание, лягаме на пода между тях и заспиваме…“

На 7 май 2002 г, петдесет и осем години по-късно след описания земен ад, причинен от неговите сънародници-войници в армията на СССР, Леонид Рабичев лежи в московска болница за ветерани от войната и предлага на навестилата го негова близка, също писателка, да прочете току що написаните горни пасажи от неговата книга със спомени.

След първите няколко реда поетесата Олга Илницкая изпада почти в истерика и не желае да чете или да слуша нито ред повече:

„Не, не, не! Не искам да слушам това, Леонид Николаевич! Този текст трябва да го унищожите незабавно, той не бива никога да бъде напечатан! — обръща се към мен с пресекващ глас моята приятелка. На лицето й е изписана гримаса на отвращение. Аз съм озадачен…

Докато пишех и през ум не ми беше минавало да се замислям над реакцията на бъдещия слушател или читател. Мислех за това колко е важно да не пропусна нито детайл от онова време преди повече от 50 години.

Озарението ме споходи внезапно. За мен писането на тези спомени не е нито игра, нито самоутвърждаване. Тук става дума за нещо от съвсем други измерения.

За покаяние.

Старата вина е заседнала като ръждива кука не само у мен, но и у цялото ми поколение, а вероятно и у цялото човечество. Става дума за частен случай, за фрагмент от целия престъпен век. С тази вина не може да се живее достойно. Същото се отнася и до разкулачването през трийсетте години, до ГУЛаг и гибелта на десетките милиони невинни хора, до окупацията на Полша през 1939 г. – ако не се решиш на покаяние, не може да напуснеш по достоен начин този живот.

Не мога да забравя, че бях командир на онзи взвод, гадеше ми се, гледах на всичко онова сякаш отстрани, не вземах участие, но там бяха моите войници, те си чакаха реда в престъпните опашки, хилеха се вместо да изгарят от срам и по същество вършеха престъпления срещу човечеството.

А полковникът-регулировчик? Щеше да достатъчна и една негова команда. Но по същото шосе минаваше на своя джип и командващият на Трети белоруски фронт генерал Черняховски. И той виждаше и знаеше всичко това, влизаше по къщите, където на креватите лежаха мъртвите жени, със забитите бутилки между краката. Нямаше ли да е достатъчна една негова команда? Така че върху кого пада по-голяма вина: върху войника от тълпата на гаврещите се, върху майора-регулировчик, върху смеещите се полковници и генерали, върху мен, наблюдаващия отстрани, върху всички онези, които тогава разправяха „да става каквото ще, войната оправдава всичко“?

<…>

„Една безумна мисъл ме мъчи: Сталин вика при себе си генерал Черняховски и шепнешком му казва: — Я да вземем и да изтребим до корен всички тези източнопруски империалисти, територията им и без това по международните договорености ще бъде наша, съветска. А Черняховски отговаря на Сталин: — Тъй вярно, ще бъде изпълнено таваришч генерален секретар!

Това е разбира се само моя фантазия, но нещо много прилича на истина. На онова, на което сам станах свидетел през 1945 г.

Не, не бива нищо да скривам, правилно е и е нужно да пиша за онова, което видях със собствените си очи. Нямам право, „не мога да мълча!“. Извинявай, приятелко Олга Илницкая! …“

Превод от руски: © Милен Радев

Днес вали често и от време на време изгрява слънцето
Преди това беше така моето сърце
Сега закусвам с препечени филийки и твоята любов
И с малките ѝ краченца, танцуващи из стаята

И ако ще да вали, да вали и да ни сварва, където си ще
Аз не мисля да се връщам, да бъда, каквато преди

Изхвърлих половината си къща в един контейнер
Запазих си няколко диска и обувки с високи токчета
Сега усмивката ми пристига много преди мен
Навсякъде, където отиде сърцето ми

И ако ще да вали, да вали и да ни сварва, където си ще
Аз не мисля да се връщам, да бъда, каквато преди

Аз сложих в ред, всичко което беше с главата надолу
Искам да науча всичко онова, което вече забравих
Сега съм готова да се видя всичко в цвят
И храната, която готвя, е напълно заредена с любов

С много по-малко неща, всичко по-добро се побира
Аз нямам вече място, на миналото казвам сбогом
Сега в тази къща се е настанила мечтата
Музиката, целувките ти и гласът ѝ, който ни пее

И ако ще да вали, да вали и да ни сварва, където си ще
Аз не мисля да се връщам, да бъда, каквато преди

Когато вече не очакваш нищо, всичко те среща
И свежият вятър прекосява бедрата ти
Ако не рискуваш, не печелиш и умираш в очакване
Изплюй парчето ябълка, което те накарало да заспиш
Животът е за теб …

И ако ще да вали, да вали и да ни сварва, където си ще
Аз не мисля да се връщам, да бъда, каквато преди

Текст: Bebe
Музика: Bebe, Carlos Jean
Превод: Галя Тодорова

Още нейни песни – тук.

Хей, Бебе ще е в София, Пловдив и Варна през юни!

В малките часове на нощта на 7-ми срещу 8-ми май АЕЦ-а заспа. Любопитен факт е че двата енергоблока са заспали в различни моменти, на разстояние ДВА часа един от друг. Друг любопитен факт е, че единият блок е заспал докато произвежд...