До Киев и назад (1): През Румъния и Западна Украйна

Започваме едно пътуване из днешна Украйна, а Иван ще бъде наш водач. Приятно четене:

През Румъния и Западна Украйна

част първа на

До Киев и назад

Здравейте, любители на пътешествията! В средата на месец април с моята приятелка Веси се отправихме на пътешествие с крайна цел град Киев, като повторихме частично и моя маршрут от 2011-та година. Този път обаче се спряхме за малко по-дълго в Приднестровието и много бих желал да споделя с Вас моите впечатления. Освен това смея да кажа, че посетихме редица красиви и любопитни места в Украйна, така че публикувам карта на маршрута и започвам разказа си:

Тръгнахме от София на 15-ти април, като възнамерявахме да осъществим пътуването в рамките на 10 дена. Пътувахме цял ден и нощувахме в колата на 25 км от първата ни спирка –

град Синая и замъка Пелеш в Румъния.

На следващата сутрин станахме рано и само след около часа вече бяхме на паркинга в близост до замъка. Беше все още много рано и нямаше никого, което ни даде възможност необезпокоявано да разгледаме замъка отвън. Външният му вид много ми допадна, а хубавото време, спокойствието и чистия въздух наоколо създаваха една много уютна атмосфера:

Той все още беше затворен за посетители, така че решихме да се върнем назад и да направим една кратка разходка из града.

Синая е курортен град в Карпатите, кръстен на едноименния манастир там, който пък носи името на библейската планина Синай. Беше още рано сутрин и навсякъде се носеше блажено спокойствие. Градът беше приятен и ми хареса това, че имаше стремеж новите хотели да се строят в унисон с по-старите сгради, и съответно не се наблюдаваха толкова големи контрасти. Е… не че нямаше 1 – 2 големи социалистически мастодонта, но преобладаваха хотели на няколко етажа.

Едно от приятните места в града е парка с казиното, построено по инициатива на крал Карол I в началото на 20-ти век. В момента сградата се полза като конферентен център:

Върнахме се отново до замъка Пелеш и влязохме с организирана група за обиколка на по-интересните зали в него. Две думи за самия замък. Въпреки, че изглежда по-стар, е построен в началото на 20-ти век с цел да бъде зимната резиденция на споменатия вече крал Карол I. Проектът е на немски архитект, увековечен с една от многото дърворезби в двореца, а в строежа участват майстори от цяла Европа. Дворецът (обикновено го наричат „замък“ но по същество е дворец) е бил изключително модерен за времето си, като е бил първият изцяло електрифициран такъв, оборудван със свой собствен ВЕЦ.

По времето на Николае Чаушеску районът е бил затворен за външни лица и допускани са били единствено негови приближени, както и поддържащия персонал. Въпреки красивия външен вид, обаче, отвътре двореца хич не ми допадна. Коридорите и залите бяха изключително претрупани с дърворезба, скулптури и какви ли не други предмети, създавайки един изключително неприятен кич, който дразни сетивата, тъй като очите шарят между стотици предмети, без да има един или няколко акцента, които да привлекат внимание. Един голям сбор от красиви обекти, които те задушават и потискат. Личи си, че за строежа и обзавеждането са похарчени много средства, без обаче да се създава уют или комфорт, а само за да се постигне показност. Изобщо по мое мнение Карол I, подобно на българския цар Фердинанд, е изпитвал някакво чувство за малоценност от това, че е крал на бедна източноевропейска държава и по този начин е искал да се почувства по-значим.

За сметка на това обаче замъкът е разположен сред прекрасна природа и така, доволни от видяното, се отправихме за кратка разходка по центъра на

град Брашов,

който бе само на 60 км разстояние. Паркирахме и след 5 минути вече бяхме на стария пазарен площад:

Редом с град Сибиу, Брашов е бил един от големите центрове на трансилванските саксонци. Последните започват да се заселват по покана на унгарския крал през 13-ти век, който е разчитал на тях за защита на пограничните райони на кралството, както и за икономическото развитие на същите. Колонистистите започват да развиват търговия и занаяти, което бързо довежда до забогатяването и разрастването на града. В днешно време немци почти не са останали, но съществува уважение към тяхното културно-историческо наследство.

Една от красивите сгради е готическата катедрала, известна като „черната църква“. Всички надписи и обявления в храма бяха написани както на румънски, така и на немски език:

След като отделихме няколко часа на Брашов и изпихме по кафе беше време да се отправим към основната цел на нашето пътуване – Украйна.

Малко преди залез слънце на същия ден успяхме да стигнем до украинската граница. Бих искал да споделя

малко впечатления за румънските пътища

Вече за пореден път пътувам през страната и мога да заявя, че съм я кръстосвал от край до край в почти всички направления. Убедих се напълно, че Румъния до голяма степен е обновила първокласната си пътна мрежа и разликата с България е доста голяма. Вярно, нямат много километри магистрални пътища, липсват обходи на градове със стотици хиляди жители, безбройните села няма и да споменавам, но пък от Гюргево до границата с Украйна се пътува по почти безупречен асфалт. Надявам се скоро и нашите институции да се активизират, защото по отношение на състояние на пътната мрежа и поддръжка разликата вече ми се струва значителна (изключвам околовръстното на Букурещ…то не е мръднало за последните 5 години и все още е тясно, мръсно, с дупки, коловози и кръстовища на едно ниво).

Последно отклонение за Румъния – в Брашов ми направи изключително приятно впечатление един от главните булеварди в града, по който бяха санирани няколко десетки панелни блока… цялостно, разбира се. Това даваше един несравнимо по-европейски и представителен вид на града – булевард с перфектна настилка и маркировка, със санирани в топли цветове жилищни блокове отстрани.

Отделно в Букурещ също забелязах, че в цели квартали се наблюдава цялостно саниране на панелни сгради. За качеството на изпълнението не мога да коментирам, а иначе мой приятел ми каза, че инициатори били районните общини, които след това щели да си възвърнат разходите, събирайки от домакинствата спестените средства за отопление. Не знам как точно се реализират тези проекти, но няма как да не се запитам, защо в Румъния може, а в България не (не че и в България няма добри такива примери, но в Румъния определено ми се стори, че се напредва с много по-бързи темпо в тази насока) ?

След чакане от около час и половина, вече по тъмно, влязохме в

Украйна:

До първата ни спирка, град Чернивци, оставаха около 30 км. Разликата в пътищата се усети моментално. Пътят до

Чернивци

беше кръпка до кръпка, с дупки, пропадания и едва забелязваща се маркировка. Шофирах средно с 50 – 60 км/ч, а украинците ме изпреварваха със 100 – 110 км/ч. Явно са им доста здрави окачванията…

Нощувахме в апартамент… луксозен бих казал, при това на скромната цена от 35 лв. за цялата стая. Хубаво е да се отиде в държава, където като българин ти е евтино

На следващата сутрин си хванахме маршрутка към центъра. Билетчето струваше около 30 ст. и се купува от шофьора, който имаше до себе си един голям панер, пълен с банкноти. Механизмът на купуване на билет, освен ако не си в предната част на маршрутката, е следния: дават се напред парите и по някое време получаваш билета си обратно. Съответно ако си застанал отпред постоянно ти се подават някакви пари и ти се сочи с пръст „1“, „2“, ти взимаш билетите от шофьора и ги пускаш назад… то се знае за кого са

Чернивци (ударението пада на последното „и“) ми допадна изключително много. Развитието на града започва през 18-ти век, когато територията бива завзета от империята на Хабсбургите и областта бива наречена „Буковина“. Градът бързо се превръща в стратегически културен, религиозен и военен център на областта. Ключовото му значение се определя от факта, че е на източната граница на империята.

Разходката ни започна от

прекрасния университетски комплекс:

Не прилича много на университет, нали? Това е така, защото компексът е построен като резиденция на митрополита на Буковина и Далмация. Строежът се състоял през 19-ти век и е дело на един от най-талантливите архитекти по онова време – чехът Йозеф Хлавка. Освен крилото, предназначено за резиденция, били построени също храм и духовно училище. Между двете световни войни, когато Чернивци е част от Румъния, тук се помещава местното църковно настоятелство, а по обясними причими по съветско време целият комплекс бива затворен. Отваря врати отново в края на 50-те, когато се взема решение тук да се разположат няколко факултета на местния университет. В момента основната част от сградния фонд се използва като база за обучение, като естествено църквата си функционира като такава.

Разходихме се заедно с група украински туристи, чиято екскурзоводка беше изключително усмихната и приятна жена, и в паузите на беседата повтаряше на английски език заради нас още веднъж всичко, което вече беше казала. Това беше първата от многото ни срещи с гостоприемни и добронамерени украинци.

Още 2 снимки от университета:

В главната аудитория с портрета на патрона на университета – украинския писател Юрий Федкович:

Разходката ни продължи към останалата част от центъра. Градинката пред театъра:

Старци пред паметника на украинския поет Тарас Шевченко:

Площадът пред общината:

Седнахме за обяд и пробвахме по едно черниговско пиво:

 " class="wp-smiley" style="height: 1em; max-height: 1em;" /> Няма как да пропусна да отбележа, че украинската дума за „скара“ на български се използва по малко по-различен начин. Думата е „мангал“. Искаше ми се да се държа сериозно, но ми беше трудно, четейки в менюто ястия като „Мангал асорти“ или „Скумбрия на мангали“ " class="wp-smiley" style="height: 1em; max-height: 1em;" />

В заведението се заговорихме с местна баба, която разпозна езика ни и ни разказваше колко много обича България и как ходи на море при нас всяка година. Климатът колко добре й се отразявал, хората колко гостоприемни били и т.н. Изобщо в Украйна се срещнахме с редица хора, които имаха изключително добро отношение към България и българите. Отново в Чернивци, в един магазин, се разприказвахме с магазинерката, която също често идва в България със семейството си.

Пешеходната зона на града:

Забелязах още нещо в Чернивци. Явно освен цяла Румъния и половин Украйна кара коли с български регистрации. Много от по-новите и луксозни возила в града бяха с регистрации „В“, „ТХ“… загрявате идеята. Вероятно Чернивци е популярна дестинации за варненските и добричките баровци.

Разходката ни приключи в късния следобед, като на следващия ден ни предстоеше вече по-сериозно да навлезем в държавата:

 На следващата сутрин тръгнахме на северо-изток и само след 60 км достигнахме първата си спирка –

град Хотин

Самият град е малък и съвсем скучен, но до него се намира разкошната Хотинска крепост. Изградена по времето на Киевска Рус, тя търпи най-голямото си разширение и укрепване през 14-ти век по времето на молдовския владетел Стефан Велики. Крепостта е разложена край бреговете на река Днестър.

Ние бяхме единствените посетители в този ранен час в делничен ден… точно както най-обичаме. Мястото е прекрасно, надявам се снимките да успеят да предадат част от красотата му:

И за капак изгледът от един от близките хълмове:

Този ден беше деня на крепостите. На 30 км от Хотин е регионалния център,

град Каменец – Подолски

Той е известен със стария си град и крепостта в неговия край, която е доста по-голяма от Хотинската:

Както всички крепости, тази също е била преправяна многократно през вековете от различните й владетели, но се свързва най-вече с полско-литовското княжество. За него тя е имала важно отбранително значение, тъй като се е намирала в пограничен район и често е ставала обект на обсада вкл. по време въстанието на известния казашки предводител Богдан Хмелницки, който прави неуспешен опит да я превземе.

В края на 17-ти век замъкът попада в турски ръце, макар и само за 20 години, след като го обсажда 300 000-на армия. В последствие поляците си възвръщат контрола и скоро след това крепостта започва да действа като затвор. Днес е музей, а във вътрешния двор често се организират средновековни фестивали и други подобни мероприятия.

Крепостта ми допадна, но Хотинската ми остава фаворит… може би защото беше извън населено място и на брега на река. В едно от крилата имаше експозиция, посветена основно на социализма и СССР. Този надпис най-много ми хвана окото. Уникален бих казал " class="wp-smiley" style="height: 1em; max-height: 1em;" /> " class="wp-smiley" style="height: 1em; max-height: 1em;" />

В стария град искахме да се отбием през един туристически център, който се оказа затворен. Там се срещнахме, директно на улицата, с Людмила. Жена на над 60 годишна възраст, която се оказа, че работи като уредник в крепостта. Приказлива жена, която явно заради ниската си заплата веднага започва да ни навива за разходка и беседа на руски език из стария град, на цена от 100 гривни, което е около 8 лв. Стори ни се леко досадна, но пък беше убедителна и се съгласихме за една кратка разходка. Това беше много добро решение, тъй като Людмила се оказа изключително духовит и интересен разказвач.

Разказа ни за историята на града и за крепостта, както и за украинския Робин Худ – Устим Кармалюк, който е бил заточен в нея. Той е нещо като Робин Худ и Чък Норис в едно – намирал е изход от какви ли не невъзможни ситуации, измъквал се многократно на косъм от смъртта и съответно взимал пари и скъпоценности от лошите руснаци, които давал на бедните, организирал селски въстания.

В стария град Людмила ни показа една необичайна църква. Казва се „Св. Петър и Павел“ и когато турците превзимат града, подобно на „Св. София“ в Константинопол, султанът решава да я преправи на джамия. След като поляците от своя страна ги прогонват, полският крал решава… с цел подигравка и превъзходство предполагам, да запази минарето и да постави отгоре му златна статуя на Дева Мария. Не знам дали съществува друг подобен храм в света:

С радост дадохме на Людмила стоте гривни и продължихме пътя си. Предстоеше да тествам новата си палатка. Нощувахме на поляна край едно китно селце на около 60 км от град Виница.

На следващата сутрин достигнахме следващата си междинна дестинация –

град Виница

Виница е един от големите градове в Западна Украйна с население около 250 000 жители. Не е притегателен туристически център, но специално на мен като медик ми беше интересно да посетя

музея-имение и гробницата на известния и у нас руски хирург Н. И. Пирогов

Той е прекарал последните 20 години от живота си тук.

Тук ще вметна нещо за

езиците в Украйна

– тема, която винаги ми е интересна. В Западна Украйна се говори предимно на украински език. В Източна и Южна на руски, а в центъра често се среща диалекта „суржик“, който представлява някаква смесица между двете. В последните 25 години обаче позициите на украинския език се засилват, като ще разкажа по-нататък още малко за това. Интересното е обаче, че 99.9 % от украинците разбират руски език, перфектно при това, но съвсем не всички го говорят, особено на запад. Обикновено ми се случваше да заговарям хората на руски и да ми отговарят на украински, но не винаги беше лесно да ги разбера. Бих казал, че граматически руски и украински са почти еднакви, но чисто лексикално според мен българският е по-близък до руския. Друго забавно нещо е, че може би поради факта, че руският език насилствено е налаган по съветстко време, много хора, дори и такива, които говорят руски като майчин език, го говорят… „по-украинскому“.

В украинския език много рядко се използва звука „г“, но за сметка на това има два вида „х“. Обикновеното „х“ и едно по-гърлено такова, което се изписва като „г“. Съоветно някои украинци, говорейки на руски, заместват нормалното руско „г“ с украинското гърлено „х“. И се получава така, че вместо да ми кажат „за городом“ (на края на града), ми казват „за хородом“.

Виница, Винитска, Украйна

Имението на Пирогов

беше приятно и ми беше доста интересно в къщата-музей да науча повече за живота на този гениален хирург:

На около 1 км от имението се намира гробницата му. Сигурно не знаете, но Пирогов е балсамиран, както Ленин, само че 40 години по-рано. Той е единствения балсамиран човек, който не е бил политически и държавен лидер, както и първия балсамиран в съвременната история (т.е. не броим фараоните). Това е извършено по инициатива на втората му жена, която плаща и за гробницата. Ето я и нея:

Тялото приличаше по-скоро на кукла, но интересното беше, че за последните 130 години то е било пребалсамирано едва 9 пъти, докато при тялото на Ленин това се случва веднъж средно на 18 месеца. Освен това в гробницата на Пирогов няма никакви специални климатични инсталации, които да поддържат някаква точно определена температура.

Отскочихме и до

центъра на Виница

Най-известното място е старата водосточна кула (водонапорна иска да каже авторът – бел. Ст.)

Вътре имаше музей, посветен на момчетата-наборници от Виница, участвали в съветската окупация на Афганистан. Това си беше доста специфична експозиция, по-интересна за местните може би. Тъжно беше да гледаш снимки на млади момчета на по 18-19 години, загинали за геополитически интереси. Хареса ми обаче, че на последния етаж имаше снимки на оцелели ветерани – техни снимки тогава и в днешно време, като беше описано с какво се занимават те сега. Това си беше живата история на града.

От Виница продължихме пътя си към Киев и спряхме за кратко в градчето

Бердичев

Градчето е малко и непретенциозно, но пък с една доста красива единствена забележителност – полският манастир, построен през 17-ти век, опасан с крепостна стена, която да го защитава от казашки набези:

Едно чудесно място за кратка почивка. Обядвахме и съвсем скоро стигнахме

град Житомир,

откъдето се качихме на главния път Лвов – Киев:

Тук е момента да отдам дължимото на

украинските пътища

Облекчението беше голямо, защото чак след Житомир се качихме на нормален, хубав път. Пътищата в Украйна, особено в Западна Украйна, са ужасни и са изпитание за всяко окачване, както и за нервите на всеки шофьор. Дупките са много, но освен това често има коловози и пропадания на самата основа на пътя. Пътуването е бавно и трудно бих се решил да шофирам по тъмно. Средно се придвижвахме със 70 км/ч. От друга страна украинците не се трогваха от състоянието на пътната мрежа и си джигитстваха на воля. Въпрос на навик може би… Отбелязвам, че сме пътували единствено по основни републикански пътища, свързващи многохилядни градове. Не искам и да виждам как са междуселските пътища.

Но стигнахме до Житомир и вече по перфектен скоростен път съвсем бързо

стигнахме преградията на Киев

Спряхме на една бензиностанция на около 20 км от града, където видях една много тъжна и въздействаща гледка. На касата пред мен беше млад мъж…на моите години предполагам, във военна униформа, с нашивка на батальон „Азов“, с ампутиран десен крак от коляното надолу. Коментарът, вярвам, е излишен. На още 2 – 3 места в Западна Украйна, на изходите на някои градове, видяхме билборди с ликовете на местни жители, загинали в конфликта в източната част на страната.

Очаквайте продължението

Автор: Иван Стоянов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Другата Украйна – на картата:

Другата Украйна