Тероризмът има само един шанс за победа: да постигне внушението за нуждата от твърда ръка за справяне с тероризма

Да се ядосваш означава да наказваш себе си за грешките на другите, според Оноре дьо Балзак. Дали френският белетрист би казал същото днес, когато Франция, а и не само тя , е гневна до крайност заради атентата в Ница, при който вчера един изрод, въоръжен с камион , прегази десетки невинни пешеходци?

Тъжната истина е, че тероризмът е явление, старо като света, пълен с несправедливости, тълкувни по различен, често диаметрално противоположен начин, в зависимост от коя страна на “фронта” сте. Той е оръжие на слабите и отчаяните , които не могат да се изправят открито срещу мощта на могъщите общества и техните държави.

Не мога да кажа нищо ново от разстояние по повод атентата в Ница. Мога само да припомня старото на принципа, че е по-добре да знаем и да помним, отколкото да се лутаме с крясъци “апокалипсисът настъпи днес”. Не че помага много в предотвратяването на нова порция непредсказуемо насилие, но все пак е редно да бъдем трезви и знаещи, отколкото пияни от неконтролируем гняв и така да наказваме себе си за зверската жестокост на другите.

Няма да е утеха за никого днес, особено за лично съпричастните към трагедията от Ница, но ледената истина е, че вълната от атентати, с новините за които се събуждаме или си лягаме, изобщо не бележи връх в наши дни в рамките на нашия живот от няколко десетки години насам. Нито пък Европа, в която живеем, е най-силно засегната- само 0,3 от терористичните атаки в света през последните 14 години се падат на нашия континент, според изследване на Университета в Мериленд . Вижте и графиката, която показва недостигнатия връх на атентатите, чиито пик е през 1979 г. http://www.dw.com/bg/как-терорът-в-европа-се-промени/a-19152747

Но понеже става дума за ограничителните рамки на човешкия живот, които задават праметрите на нашето усещане за добро и зло, мога да дам пример от собствения си опит в контекста на един 4 годишен период, през който атентатите бяха всекидневие до степен на баналност, която понякога ме е отказвала да се “занимавам” с нея. Защото да напишеш поредна кореспонденция от Бейрут за избухнала кола, натъпкана с експлозиви, в оживен квартал на града, беше като да четеш в днешните новини у нас обичайната криминална сводка на полицията ( която в годините на милицията беше табу за простолюдието, а се сервиваше само на бюрата на “провоимащите”).

Символиката! Това е символ веруюто на тероризма. Той изпраща послание към могъщия враг, че и неговият живот няма да е “весел”. В случая с непрекъснатите атентати в Бейрут, за които рядко някой поемаше отговорнст, но пък обвиненията винаги бяха стандартни по логиката на противопоставянето, близките на жертвите не водеха контрапропаганда на символично ниво. Незаличим спомен е разнасянето на прекършени от взривовете или от последиците от тях телца на загинали деца пред телевизионните камери. Нямаше “политическа коректност” в тази война на надъхване. Бях се научил след няколко измъквания на косъм, да избягвам бързото появявне на подобни сцени, защото те биваха обект на повторен атентат за усилване на ефекта от масовото зверство.

Как обаче се спори с човек, решен да убива и дори да затрива цели народи? Не че ще ви разведря, но ще опиша поне един случай, извън натрапеното ми общуване с терористи, което беше неизбежно, макар и не специално търсено от мен “приключение”.

Потърсих си го веднъж сам с човек, от когото, поради неопитност и малък житейски опит, явно не очаквах реакцията, на която се натъкнах. Нарушавайки сладникавия тон на общуване с един египетски журналист от палестински произход, познат на посолството поради връзката му с България, където е учил, си позволих да му кажа, че не приемам тезата за необходимостта израелците да бъдат изтребени до крак и изхвърлени в морето, така популярна в арабския свят, а не само сред палестинците. Човекът, когато познавах като вечно усмихнат, подпийнал, светски и проевропейски настроен космополит, озверя. За един миг се превърна в разтреперан от гняв …бял човек. Ако щете вярвайте, но лицето му побеля пред очите ми ( както съм регистрирал действително пяна на уста от бяс от страна на въоръжени юноши, виждащи в мое лице чужденеца-враг). Отгоре на всичко моят събседник извади аргументи от българската история, питайки дали Ботев е бил терорист за мен, завладявайки кораба Радецки.
Понеже днес темата за бежанските лагери е на мода, да кажа нещо старомодно за тях. Нищо не сте виждали, да ме прощавате, ако звуча назидателно. Защото бежански лагер без оръжия е просто безобиден катун, клоака, цирей, досада за “белите хора”. Или пък е направо санаториум, мързелариум за изолираните в него хора.
Представете си бежански лагер, в който дечица , свалили току-що памперсите, влачат истински калашници. За мен и калашниците и памперсите бяха впечатляващи – за разлика от страните от соцлагера в палестинските лагери имаше памперси и те не се смятаха за лукс- един от парадоксалните детайли за моите очи на млад баща.
Опитайте се да си представите как такъв лагер, граден с десетлетия с всичките му тунели, връзки между привидно задънените улици и т.н., може да бъде превзет със сила. Защитниците му се раждат с мисълта, че това е техния свят и са готови да го защитват с живота си до последния човек- само смазването му с помощта на военна бронирана мощ , бомби и снаряди може да “свърши работа”. Ето защо желаещите да сломят съпротивата на подобни огнища на есктремизъм обикновено прилагаха обсада плюс артилерийски обстрели. С месеци. Посещавал съм такива обградени крепости под обстрел с любезното сдействие на отчаяни глави, яздещи бързи автомобили на зиг-заг между разривите на снарядите. Привидно вътре няма никой, виждаш само притичващи покрай стените сенки. Но всъщност има достатъчно защитници, за да държат на разстояние желаещите да проникнат натрапници.

В арабския свят се водеше интелектуален спор в някои просветени либерални кръгове, дали самите арабски правителства не носят солидарно вина за съществуването на подобни лагери, които са нагледен пример за вината на врага Израел, който пък оправдава необходимостта от консолидация на арабската нация , изискваща твърда ръка. Поради което демокрацията така и не се прихвана в Близкия изток.
Надявах се да дожвея времето, когато този феномен ще се уталожи. Мирните преговори между израелци и араби, получили очевиден тласък след сгромолясването на комунизма, даваха такова основание. Днес обаче се вижда, че интересът от “твърда ръка” в контролирането на цели народи не е намалял.
Ето това е поукта в края на моя скромен текст. Тероризмът е жилаво явление. Вродената доброта на повечето човеци няма да го победи с молитви и демократични заклинания. Но имам опасения, че той ще постигне голяма победа, ако успее да пренесе в Европа основното си косвено послание: че има нужда от твърда ръка от справяне с тероризма. Това е нещото, което не бива да позволяваме. Защото после ще се гневим на себе си, на собствените си грешки, които сме допуснали да направим по внушение на зли хора, зад които често пъти стоят прагматични злодеи, преследващи стратегическата си цел да внушат на добрите хора злите си намерения като форма на “по-малкото зло”, избрана демократично от добрите хора.

Share on Facebook

Свързани новини:

• И Видин обявява грипна епидемия
• Без безплатни бързи тестове за грип
• Приложение на „Майкрософт” ще ни предупреждава за сайтове с фалшиви новини
• Опозиционерът Хуан Гуайдо се обяви за временен президент на Венецуела
• Жената, нападнала медик в Горна Оряховица, е с повдигнато обвинение
• Руската ВТБ: Заложници сме на нарастващ конфликт между Тръмп и Конгреса
• Ивелин Попов се настани в хотела на "Ростов" в Доха, ще подписва

• Алберт Попов спечели втория слалом за ФИС
• Паредес се отдалечава от ПСЖ
• Прекратиха търсенето на самолета със Сала поне за днес
• Погба носи тузарски костюм със своите инициали
• Зафиров: Цената на Неделев е висока
• Емери: Арсенал работи по трансфера на Суарес
• Зафиров: Неделев отхвърли ЦСКА и Лудогорец, търсим нападател и ляв бранител