Исландия на 4 колела по шосе и по вода

По пътя към Исландия, Любо ни разведе из Фарьорските острови. Днес вече сме в самата Исландия.

Приятно четене:

От България до Исландия на 4 колела по шосе и по вода с Фарьорските острови за предястие

част втора

Исландия

Ден 8

Исландия!

Една седмица след като тръгнахме от България акостирахме на брега на островната държава. Малкото

градче Seydisfjordur

ни посреща с рехава мъгла стелеща се по дълбокия фиорд, който заобикаля околността. Десетки малки водопади се стичат по скалите и се вливат в океана. Целия този пейзаж придава мистичност и особена красота на мястото. Този път бях от първите слезли от кораба, но за сметка на това

граничните власти, като видяха българска кола

решиха, че трябва да ни поразгледат по-отблизо. Посочиха близко хале, докараха кучета за

търсене на наркотици и веселбата започна

Всичко навън наред с резервна гума, която обстойно беше прегледана в някакво друго помещение. Абе, много досадна работа, ама поне се държаха много по-културно отколкото при други подобни случаи. Накрая, даже помогнаха с товаренето обратно на багажа. Дразнещото обаче е, че от всички други коли нас ни третират като единствените индианци, ама хайде няма да си разваляме настроението.

В Исландия ти дават нещо като винетка,

която лепиш на предното стъкло и е безплатна (вероятно единствената такава в света).

На пристанището, разбира се, се засякохме с нашия приятел французина, пооправихме си багажа заедно, той хапна една скилидка чесън на изпроводяк за енергия и потеглихме на обиколката, всеки с неговото си темпо. Той все пак имаше 3 седмици с колело, а ние една с кола за целия остров. Първия ден се състоеше в повече каране и по-малко разглеждане, но само по себе си и това е удоволствие, защото на всеки метър пейзажа е впечатляващ.

Всъщност, както тук, така и на Фарьорите

има един основен проблем,

ако може да се нарече така.

Толкова е хубаво, че спираш на всеки километър

за гледки и снимки, което от своя страна пречи на каквито и да било планове за изминаване на определено разстояние за определено време. Е, в крайна сметка това да ни е проблема. Нали затова сме тук.

Хубавото е, че

слънцето не залязва по 24 часа

и съответно, ако се забавим много просто това е за сметка на спането, както обикновено става по време на бели нощи. Хванахме път „1“, който е

основния път в Исландия и прави пълен кръг около острова

Нещо като околовръстно шосе. Ние започнахме обиколката си от изток на запад движейки се по часовниковата стрелка.

Малко след като тръгнахме по път „1“

настилката изчезна ненадейно

и започнахме да караме по черен път, който за щастие беше в достатъчно добро състояние и ограничението беше 80 км/ч. Вдигаше се голям прахоляк, но поне нямаше сериозни дупки. И така около 30 км. Учудвам се, че не са го асфалтирали.

Тези 30 км са единствения участък от цялото „околовръстно“, които бяха без настилка, а дължината му е някъде малко над 1000 км.

В Исландия често можеш за попаднеш неочаквано на черен път, който не винаги е в добро състояние. В западните фиорди имаше отвратителни участъци с напречни бразди и ей така, както е свършил асфалта след няколко десетки километра си се появява отново. Но за това по-нататък.

Първата спирка за деня, като не броим спирането за снимки, беше до

градчето Hofn,

където са намира нещо като малко викингско селище. Хубаво беше, но не и автентично. След него беше ред на

Jokulsarlon или езерото с ледените блокове,

по които с малко повече късмет може да се мерне някой мързелуващ тюлен.

Ние се включихме към групова разходка с амфибия и успяхме да зърнем само главата на един тюлен, който любопитно се показа над водата, но като цяло самите ледени блокове, откъртващи се от близкия ледник бяха по-интересното. Гледката беше доста полярна, а съвсем наблизо се намираше и т.н.

„Диамантен плаж“,

който беше отрупан с ледените блокове, които океана е изхвърлил след като са се стекли от езерото към него.

Слънцето беше ниско, светлината се пречупваше през интересните форми на леда и допълваше великолепната гледка. А самите бяло-синкави ледени блокове от своя страна контрастираха на фона на черния вулканичен пясък под тях. Страхотна гледка! Една от най-хубавите за цялото пътуване.

Наоколо имаше и стотици птици,

гнездящи по земята, а ако имаш неблагоразумието да се доближиш до гнездата се вдигат орди защитници, които се стрелкат и се удрят в теб. Интересни пилета. Краси го отнесе, защото дори и да не успеят да те ударят с клюн, неизбежно е да те наакат подобаващо.

Водачът на амфибията, в която се возихме из езерото, се шегуваше, че благодарение на тези птици отслабвал. Приближавал се до гнездата, птиците го подгонвали, той тичал докато има сили, а после се връщал при тях. Действието се повтаряло няколко пъти и така му се събирал приличен спринт за деня.

Човекът беше италианец, но незнайно как се е озовал в Исландия и е заработил там. Явно му е харесало прекалено много и просто не е могъл да си тръгне. Трудно можеш да го виниш, взимайки под внимание красотите наоколо и хладния климат, който на нас доста ни допадна.

Следваща спирка вече по по-късните часове беше

водопада Svartifoss,

който е уникален с това, че е обграден с четвъртити черни магмени скали, които изглеждат като подреден тетрис около него.

До него се стига за около 30 – 40 минути пеша по приятна планинска пътечка. Въпреки късния час имаше и други хора, които се бяха запътили да го видят. Направихме по някоя и друга снимка и продължихме към

градчето Vik,

където решихме да се установим хващайки черен път на няколко километра преди него.

Оказа се уникално място за

първи лагер в Исландия

Разпънахме палатката, масата, извадихме вечерята и стана съвсем никое време. Вече не помня в кой точно от малките часове си легнахме. Като си там искаш да усетиш и запомниш всеки един момент и пейзаж като хич не ти се губи време за спане, а пейзажа в случая беше доста разнообразен. Ако трябва да разделя пейзажа, който ни заобикаляше, в 4-те посоки гледките бяха – ледник в едната посока, вулканичен плаж и океан във втората, поляна с лилави цветя в третата и почти вертикални високи скали в четвъртата.

Ден 9

Събужда ни слънце и лек ветрец. Идеални условия. Отправяме се към

плажа на град Vik,

който се води емблематичен и красив.

Има вероятност да се срещнат и червеноклюни кайри, но ние не ги намерихме. Има интересни скали, но като цяло не се задържаме много и отиваме към следващата спирка –

водопада Skogafoss

Няма да се спирам на подробности относно водопадите. То се знае, че всички са живописни и си заслужава да се видят. Следва водопада Seljalansfoss, който се отличава с това, че може да се мине зад самия пад на водата. Има пътека, но разбира се ставаш като мокро куче. Е, заслужава си мокренето.

Спретваме си и обяд с гледка към водопада на малката портативна масичка, която носим. В близост се намира вулкана Ейяфятлайокутъл, който беше изригнал преди няколко години и няколко дни облака прах тормози Европа като бяха отменени много полети.

Следваща спирка е

гейзера Geysir

Изригва на всеки около 3 минути и е доста зрелищно, а наоколо мирише на сяра. Последва

водопада Gullfoss,

който беше първият от по-мощните, които видяхме.

Беше впечатляващо, но и пренаселено с хора.

Продължаваме към Рейкявик. На 10 км от града установихме лагера в малка горичка на закътано местенце. По начало

в Исландия дърветата са рядкост

Острова е бил обезлесен от заселниците и сега правителството полага много усилия, за да възстанови дърветата. Като гледам се справят добре.
Ден 10

В

Рейкявик

паркираме до

Полярната катедрала

в центъра!

Духаше стабилен вятър, но нямаше изгледи за дъжд, което ни устройваше идеално. Полярната катедрала е уникална сграда. Единствена по рода си в света.

Иначе Рейкявик не блести с много забележителности

Има един интересен метален паметник близо до пристанището т.н. „Sun Voyager“. Като цяло града е по-скоро, за да се усети атмосферата и усещането за северен град, което само по себе си прави града приятен. На малко площадче в центъра с изкуствена трева и голяма видео стена се излъчваше футболен мач от европейското първенство. Деца и възрастни играеха, гледаха и пиеха бира. Поседяхме малко, погледахме и беше доста приятно.

В ранния следобед потеглихме в посока

национален парк Тингвеллир

или мястото, където се срещат европейската и северноамериканската континентални плочи. Времето започна да се мръщи и разходката из националния парк премина в лек дъждец. На мястото на самия разлом, където се срещат плочите има тясна и много дълбока цепнатина пълна с вода, която е ориентирана в посока север-юг и фактически прави разделението. Казват, че с всяка година плочите се раздалечават с по няколко милиметра. След парка беше ред на

водопадите Hraunfossar,

които са поредните попадащи в категорията „по-различни“.

Те са много ниски, но изключително разляти по дължина. Приличаше по-скоро на скален праг на ръба, на който имаше хиляди изворчета. Все още пръскаше дъжд и обиколката по водопадите беше пропита с влага, но пък поне нямаше мъгла. Посоката след тях беше към

Западните фиорди

с леко отклонение за посещение на конусовидната планина с водопади в полите й „Кirkjufell“. По пътя натам се скъса да вали и вече мислехме, че ще опъваме палатката в дъжда, но на 20 км от дестинацията понамаля до степен подходяща за разпъване на лагера.

Оказа се обаче, че мястото, което си бяхме харесали, беше окупирано от същите онези нападателни птици, за които споменах по-рано в разказа. Нямаше как, трябваше да се преместим. Хем, за да не ги смущаваме, хем да не превърнат палатката в решето или тоалетна. Изместихме се малко по-настрани и ни оставиха на мира. Беше вече много късно и разглеждането остана за другия ден.

Ден 11

На сутринта за щастие не валеше и времето изглеждаше обещаващо. Отидохме до емблематичната планина. Формите бяха като изваяни от скулптор, но в действителност творецът беше най-великият – ПРИРОДАТА.

Картината беше като от картичка. Поседяхме малко време и тръгнахме към Западните фиорди. Навлизайки в полуострова картината се смени. Редуваха се фиорд след фиорд, а най-хубавото беше, че пътя, покойто минавахме, беше изключително панорамен.

И за да не звучи всичко прекалено хубаво,

ще кажа и нещо лошо

Отново се натъкнахме на участъци от пътя, по които асфалта просто свърши без никакви обозначения. На картата също не беше отбелязано (или поне на нашата), за да си подготвен и да заобиколиш, ако има възможност. Така няколко пъти докато не стигнахме целта си на края на най-южния ръкав от полуострова. Там се намираше кораба

Gardar BA, който е най-стария метален кораб в Исландия

и от много години седи затънал в пясъци на сушата.

Картинката беше много впечатляваща и автентична. Може би защото напомняше на Аралско море и корабите по дъното на някогашното море. Недалеч зад кораба се виждаха водите на фиорд, който някога е стигал по-навътре в сушата и кораба е бил закотвен в него. Качихме се на борда, въпреки че беше забранено от съображения за безопасност. Отвътре той буквално се разпадаше. Влагата и солта не прощават.
След кораба посоката беше към

водопада Dynjandi,

който има славата на най-фотогеничния водопад в Исландия. Не беше далеч – на около 50-60 км, но на нас ни отне цяла вечност да стигнем. Асфалтът отново се преля в черен път, но този път много лош – с дупки, напречни бразди и голяма денивелация. Постоянно катереше и спускаше стръмно. Имаше бая стръмни участъци, а това с натоварена бая кола, която не е за черни пътища не е приятно начинание. Малко се поизнервих, но накрая при вида на величествения водопад и красив фиорд срещу него, опасан с ярко жълти цветя, нещата си дойдоха на мястото.

Светлината от ниското слънце обагряше водата в розово и допринасяше за красотата на гледката. Имаше и други хора, които се готвеха да нощуват. Разпъваха палатки, подготвяха вечеря. Цареше спокойна и приятна обстановка. Имаше място за всички.

Установихме лагера на метри от реката и Краси приготви вкусна вечеря от леща с масло на газовия котлон. Заспиването на фона на грохота от водопада недалеч от палатката не се оказа проблем. Дори беше приятно!

Ден 12

Отново чудесен ден! Наснимахме водопада на хубавата светлина и тръгнахме към

град Isafjordur,

който е столицата на Западните фиорди.

За щастие не се връщахме по същия път, а по друг, отново черен, но на светлинни години от другия като качество. Можеше да се кара с 60 – 70 км/ч. Скоро се появи и асфалт и бързо пристигнахме на дестинацията, а

градчето се оказа чудесно

Малко, спретнато с някои интересни артефакти разхвърляни по пристанището. Малко като музей на открито. И всичко това на фона на обширен разлят фьорд. Имаше си и туристически информационен център, в който се снабдихме с карти и информация за района. В съседство на градчето се намираше и

експозицията на открито „Osvor”,

която представляваше викингски къщички, съоръжения и пособия, които са използвали.

Изглеждаха наистина автентични и определено беше хубаво да се видят. След това тръгнахме да излизаме

от Западните фьорди в посока северна Исландия

Минаваше се през куп красоти и отново се спираше постоянно за снимки по пътя, въпреки че в един момент окото сякаш свиква с невероятните пейзажи и ги приема за даденост.

Реално на западните фиорди успяхме да обиколим двата южни ръкава. Последния северен ръкав е най-дивия.

Той не е населен, няма пътища и би било рай за трекинг, но за жалост ние нямахме време. Успяхме да му хвърлим един поглед от средния ръкав. Изглеждаше доста сурово място. Планински масиви покрити със сняг и лед. Липса на растителност. Направо си беше друг свят въпреки, че се виждаше на една ръка разстояние. Контрастът беше огромен. Може би като най-северен и с по-високи планински вериги спираше въздушните течения и определяше по-благоприятния климат на другите 2 ръкава. Останалата част от деня премина в шофиране в посока североизток към град Акурейри.

Glaumbær, Исландия

На стотина километра от него спряхме в

торфеното селце Glaumbaer,

което се оказа меко казано чудесна находка.

Различното беше, че не само покривите на къщичките, но и самия градеж бяха от пресован торф, което придаваше приказен и направо нереален вид. Покривите бяха като неравна ливада с висока трева, а между треволяка се подаваха срамежливо прозорци. Истинско изкуство! Исландия обаче винаги може да те изненада и да те впечатли още повече.

За да не измени на стила си ни дари с широк панорамен плаж, който само питаше за разпъване на палатка и лагеруване на фона на явлението Среднощно слънце по хоризонта на безкрайния океан.

Слънцето изобщо не залязва,

а само облизва хоризонта, движи се известно време по него и директно изгрява. В нашия случай се скри са около 10 – 15 минути, защото бяхме на 30 км на юг от полярния кръг, но това не правеше гледката по-малко зрелищна. Преди 2 години в северна Норвегия с Краси имахме късмета да го наблюдаваме над полярния кръг и знаехме какво да очакваме, но за Иван това беше новост и направо изпадна в екстаз. Разбирах го много добре, защото знам какво е усещането да видиш такава гледка за първи път. Завладява те чувство на истинска, дълбока и неподправена радост пред нереалността на събитието! Всичко наоколо беше окъпано в златиста светлина.

Май се олях в суперлативи, ама Исландия ги заслужава.

Даже като седнеш да вечеряш и забравяш да ядеш, защото ти се иска да запечаташ всеки момент в паметта си.

Ден 13

Имаше идея за сутрешно къпане в ледените води на океана, но ленивостта и мързела, които властват над човешкото тяло след ставане, а по-късно и обилната закуска някак осуетиха плановете и затова след прибиране на лагера потеглихме към

град Акурейри,

който се явява втори по големина в страната и наброява някъде около 15 000 души. Градът се оказа приятен. Малък, но жив и си имаше всичко, от което може да имаш нужда. Приличаше много на американско градче от северните щати. Даже и голямото количество американски, както нови така и ретро, коли допълваха това усещане. Отделихме му половин ден и се отправихме към

водопада Godafoss,

който е един от многото емблематични и мощни водопади в страната.

Оттам отидохме до

градчето Хусавик,

което има славата на „Столицата за наблюдение на китове“.

Започнахме да се чудим дали да се включим в една такава разходка с корабче за зяпане на китове, но поради късния час и продължителността от 3 часа се отказахме. По принцип дори да имаш късмета да видиш кит, то това ще бъде я опашка или горна перка, което само по себе си е хубаво но не е кой знае какво за сумата, която искаха за подобно начинание.

Задоволихме се с разходка из Хусавик и то после стана време отново да лагеруваме. Този път на около 30 км от града близо до малка река. Мястото беше приятно, но се появиха отвратителни досадни малки мухи, които се опитаха да внесат горчив привкус в идиличната обстановка, но не успяха в крайна сметка.

Вятърът на моменти беше на наша страна и ги разгонваше, но в секундата, в която спреше те се телепортираха на лицето ти и започваше безумно блъскане в него и опити за проникване в очи, нос, уста и уши. Иде ти да си потопиш главата в реката, но в един момент сякаш спираш да им обръщаш внимание. Оказа се, че това са

мухите „My“,

които са с милиарди около езерото Myvatn, а ние бяхме на около двайсетина километра от него. На следващия ден се оказа, че те са завладели всичко в радиус от около 50 км от езерото във всички посоки, а после изведнъж изчезват и направо не ти се вярва, че най накрая има спокойствие.

Ден 14

Първа спирка –

езерото Myvatn

и обиколката му. Езерото е едно от най-големите в Исландия. Много е живописно.

Тучни ливади отрупани с ярко жълти цветя се спускат към ярко синята вода. Мяркат се и овце, за да допълнят пейзажа, както и псевдо вулканични кратери, които така и не разбрах как са се образували. Приличат на малки вулкани, но не са истински. В близост обаче се намира една друга забележителност, която си е съвсем истинска –

Viti Crater Lake

В кратера на застинал вулкан се е образувало езеро с тюркоазен цвят

и изглежда доста живописно. Качваме се до ръба на кратера, откъдето едно пързулване и цопваш в сините води за секунди. Между другото съвсем близо се намира и електрическа централа, която използва парата от земните недра за производство на енергия. Исландците са някъде към първите позиции в света в

усвояването на геотермална енергия

Дори отопляват парници и съм чувал, че отглеждат и банани. Някак не се връзват банановите палми с ледниците наоколо, но те са му намерили цаката. Реално целият район, в който се намираме ври и кипи от термални извори, пара, клокочещи земни казани с тъмна кал, а дори имаше и една купчина камъни висока около 2 метра, от която с адски тътен излизаше нажежена пара с адска мощ. Доста зловещо.

А около тези природни чудатости природата прилича на кафеникава пустиня. Тази среда е един от контрастите на Исландия наред с фиордите, ледниците, водопадите и много други природни красоти.
Насочваме се към

водопада Dettifoss,

който има славата за най-мощния в Европа.

Наистина е грандиозен, но мощта му разпръсква такива големи количества вода в атмосферата, че снимките са трудно начинание и най-често завършват с окъпан фотоапарат и размазан кадър, затова наблягаме повече на гледането му отколкото на перфектния кадър. Тук също има бонус, защото само на 10 – 15 минути ходене се намира друг водопад, който е по-малк

Свързани новини: