Мурманск: Градът на Севера и тундрата. На път за Ледовития океан

„В Русия съм, в Русия съм!“ ще го преживеем днес отблизо – Вихрен ще ни води до Мурманск

Приятно четене:

Мурманск

Градът на Севера и тундрата. На път за Ледовития океан

Ставам в осем и съзирам прекрасната гледка от прозореца на хотела!

Аз съм в Мурманск!

И не просто в Мурманск, а на 12-ия етаж в най-високата сграда в света зад полярния кръг, хотел Азимут.

Определено беше правилен избор да дойдем да спим точно тук и да не се лигавим с евтинии точно накрая на уморителното голямо пътешествие. Бели облаци бавно се стелят по небето, а под тях Альошата гледа уверено на запад от своя хълм.

Фиордът в цялата му индустриалност също се вижда, както и многобройните коловози на влака и стадионът, с пейки в цветовете на руското знаме. На запад пък е гарата в, както от гледката става ясно – характерния са тоя град ярко-светло-синьо-зелен цвят. Само че гледката ми е на северозапад, а не към центъра, тъй че – толкова от нея. Измъквам се тихо, за да не събудя доспиващия си Гого и слизам долу на закуска. Докато се возя в асансьора се чудя какво има на междинните етажи, рецепцията на хотела е на втория етаж, а самият хотел започва на десетия, в този асансьор даже няма копчета за помежду.

Мурманск, Мурманская, Русия

Закуската се оказва обилна и прекрасна. И тук, като в Уляновск (о Боже, на колко километра оттук бяхме преди 4 дена) има от пиле мляко, но някак си е прясно издоено от най-висококачествени пилета.

Пълня цяла чиния с различни меса и печен бобец (да му мислят другите  в колата после) и нищо не разочарова. А още по-хубавото е, че гледам, Теодор слязъл също на ранна закуска, тъкмо имам нужда от опита на някой, който е наемал коли преди в живота си за мисията, която ми предстои. Питам го ще дойде ли с мен и той с охота се съгласява, довършваме си похапването и се насочваме навън. Трябва да изминем около 2 километра по Проспект Ленина докато стигнем адреса, от който се взима колата.

Взимаме якетата – нищо че е края на август, зад полярния кръг си е за абичка, макар в Мурманск да не е твърде студено в момента. Градът се събужда бавно в неделя, в осем и нещо сутринта още няма никакви коли по улиците, които пък са ужасно широки и празнотата се набива на очи, дори на хора вече навикнали с това, че всичко в Русия е Голямо и Широко.

Площадът на Петте Ъгъла,

който се явява централен площад на тоя град пък е в ремонт, нещо му сменят настилката.

Фън-факт, единият от въпросните пет ъгъла е чупката в средата на нашия хотел. Тръгваме нагоре по проспекта и градът започва да ни открива своя лик. Администативни и жилищни сгради, на пръв поглед съвсем нормални, но като се вгледаш, откриваш белезите, че тук сме пó на север от всички други такива по света; примерно всичките балкони на блоковете са мънички и остъклени. Дори по новите сгради се забелязват мънички пукнатинки, без съмнение причинени от замръзване на някакви води по тях. И всяка трета сграда е в тоя синьо-зелен отенък, който явно е големия хит в конкурса „Да боядисаме всичко зад полярния кръг в абсурдни ярки цветове“.

Ето го след малко и нашият стар познат Илич, паметникът му краси вътрешната градинка в поредната сграда в Мурмански цвят; гледа уверено напред мачкащ горката си капа в една ръка. По-късно ще се снимаме тук с другите. От нашата страна на проспекта пък подминаваме полицията и това напомня на Теодор за снощния ни разговор със Службите, които ни чакаха на слизане от влака.

„Паспортите моля“ – каза чичко полицай и се обърна към колегата си – „Трябва да има още двама“ Колегата грижливо прихваща Гого и Жоро, докато нашият човек гледа Теодоровия паспорт. Теодор го пита „Ама защо, направили ли сме нещо?“, онзи отговаря „Не, рутинна проверка, навсякъде има рутинни проверки“ Теодор отговаря „Ами не, не е навсякъде“ и полицаят го плясна с едно „Ами затова нас не ни бомбардират“ и му завърна паспорта, преминавайки към моя.

Цялата случка ни отне две минути, но остави у нас доста дълбоки впечатления, защото беше очевидно, че тия полицаи чакаха НАС и точно нас пред изхода на нашия вагон и не провериха никого другиго на тоя коловоз в хладната вечер. Дали имат списък с пътниците на влака? Дали РжД им казва, че има съмнителни хора с Чужди паспорти? Дали са имали сирийци или знам ли кой – мъкнещ се с тоя безкраен влак дотука? Дали КГБ просто знае всичко, което се случва в тая държава?

Сега като се замислям, ами да, защо не, та ние си говорихме с полицията почти всеки ден по една или друга причина. Ама пък тия нямаха точно полицейски униформи, някакви други бяха, ама кой ти помни в объркването при слизането от 27-часов влак.

Междувременно сме стигнали до

Мурманск Мол,

който изглежда досущ като някой такъв във Варна. Някъде в блокчетата зад него е и нашата кола под наем. Очаквам налесно да видя табелка, но след като намираме адреса и то се оказва малко пететажно блокче с три входа и нито една табелка за раздаване на коли, се налага Теодор да звъни от руската симкарта на телефона, който предвидливо въобще не съм записал и търсим в нета. Вход Б, звънец 28, някакви такива абсурди се случват…поне са на първия етаж във входа, който мирише не точно на цигари, а както отдавна вмирисани на цигари мебели омирисват околността си.

Следват още абсурди – Реното Лоуган, дето сме резервирали, не можело да ходи до

Териберка

и тоз ми бил писал вчера, ама вчера аз съм бил в безкрайния влак, сега за нас имало Рено Дъстър, с 500 рубли по-скъпо. Това добре, ама депозитът не можело да се плати с карта, като на нормалните места, ами трябвало само в брой. Въобще нахаканият хлапак, вероятно доста по-млад от нас – стабилно ни изнервя. Цялата институция пък дава вид сякаш се крие от теб и прави административни пречки и не иска да ти дава скъпата си кола (45 евро за тоя Дъстър, тц тц тц!).

Сред размисли дали да не им теглим една близка роднина по майчина линия и осъзнаване, че вероятно другите фирми за коли ще са същите, отиваме до тоя мол, който още е затворен (май заради неделята). Все пак в магазина до него има банкомати и си теглим 10 000 рубли за депозит, които довечера като върнем колата ще се чудим какво да правим, щото  повечето от нас утре се махаме от тая държава (а някои още днес тръгват). Връщаме се при оня, даваме пари, давам си книжката, попълвам формуляри и ето я колата и упътването как се излиза измежду блоковете (дясно-ляво-дясно-ляво). Хайде, че окъсняхме с цял час.

Обратно в хотела, Георгиевците си похапват обилната закуска и хич не изглеждат притеснени или въобще усетили закъснението ни. Подбирам ги и те идват изненадващо стегнатно; Гого много предвидливо дори си е опаковал всичкия багаж да го взима с нас, щото вероятността да трябва да го оставяме на летището навръщане е доста голяма. И тъй,

напред към Териберка и Ледовития океан!

Мястото където отиваме е малко селце на 100-тина километра на североизток. То, обаче, се явява единственото място в цяла Русия, където човек може да види Северния Ледовит океан без специално разрешение. Мурманск е на фиорд доста навътре от океана, градовете от двете страни на фиорда на север са бази на флота и съответно – забранени за някакви мишки като нас, а по целия останал океан чак до Чукотка или няма път, или всичко се явява гранична зона. Въпреки, че пътят отива първо на юг и после директно на изток, пейзажът бързичко се променя. Оказва се, че някак си покрай фиорда има доста по-мек климат и Мурманск е обграден от иглолистни гори; на изток обаче дърветата стават все по-ниски, после се превръщат в храсти и накрая изчезват съвсем; тук започва истинската тундра, температурата също спада забележимо.

Последното е голям шок за нас, като спираме за тоалетна и изведнъж се оказва, че якетата дето сме донесли не са достатъчно топли за вятъра на тундрата. Подминаваме Североморск-3, което е просто куп панелки насред нищото; това е квартал на затворения

град Североморск

с базата на флота и се чудим дали и тоя квартал е затворен и какво би станало ако отидем; все пак си имаме по-важна работа и хвърчим нататък. Жоро май е доста се радва да кара из тундрата, само че не може да прави снимки, а той е главният фотограф на пътешествието (който още не ми е дал въпросните снимки). Аз просто си се радвам да се возя и да гледам чудесата на този прекрасен нов свят. Тундрата е покрита с нещо ярко-жълтеникаво, чудим се какво ли е то; напомня ми на ресурси за събиране в древни компютърни игри, но какво е това, ще се изясни след малко.

Едно от първите неща, които правят впечатление в тая тундра е, че на всеки 200 – 300 метра има спряла по някоя кола насред пущинаците. Вярно, че е неделя, ама все пак се чудим как успяват ТОЛКОВА много хора да са на излет и какво все пак търсят те наоколо. Някои са очевидно ловджии, други – рибари (а да, тундрата е пълна с дребни езерца), но повечето се мотаят с разни кофички по голите хълмчета. Най-накрая, точно след разклона на север (хубавият път продължава направо за

Туманный,

но ние сме на север към океана по черния) се спираме за малко да се поразходим наоколо.

Първото, което прави впечатление след, разбира се – смразяващият студ  е, че тундрата е мека! Навсякъде където стъпваш е все едно върху юрган от меки мъхове, треви и лишеи. Гого е особено щастлив, че е тук и крещи

НИЕ СМЕ В ЦАРСТВОТО НА ЛИШЕИТЕ

И наистина, навсякъде по земята има разноцветни и огромни лишеи, бяло-жълтеникавият цвят с който е покрита голяма част от околността също е един особено трошлив тип лишей. Пълно е и с мини-мочурища или просто влажни места, където като настъпиш мекия килим и се показва вода.

И тогава виждаме боровинките!

Едни огромни сини топки, като сливи висят от най-мизерните боровинкови храстчета съществували някога, с по 5 – 6 боровинки и 2 листа средно на клонче. На вид и вкус – същите като наш’те в Родопите, просто по-едрички. Стигаме до извода, че явно това е, което събират всичките тия хора. Ама за разлика от Родопите, тука няма дараци, които унищожават растенията, а Русията голяма, боровинки има за всички.

С Гого се тъпчем, докато Жоро се кани да си купим кофа с боровинки от Териберка (хич и не подозира какво ще ни се случи там и въобще ще забравим за кофата). Тъкмо сме установили причината за всички шаващи хора из тундрата и се появява съмнение – наоколо има и много гъби, някои от тях доста едри. В крайна сметка се съгласяваме, че даровете на тундрата са многобройни и има по нещо за всекиго. Гого си набира лишеи от няколко типа и в колата ги разглеждаме.

С отиването на север сменяме шофьора, че Жоро да снима; Гого пък се свива на задната седалка и не иска да излиза в студа и току пуска по някое „Къде ма докарахте вееееее?!“, „Това ми е лятната почивка, реших да дойда на море с вас, а то…“ и „Защо, защо е толкова студено по пътя към плажааа, аз исках тропически плаж?!“  Теодор пък ни обяснява защо Бърни Сандърс е толкова привлекателен за евентуален бъдещ президент на САЩ и какви са недостатъците на Хиларито. Подходяща тема за руската тундричка, ама ни е много весело.

Спираме при малко поленце, където минаващите хора са направили кулички от камъни. Другите се чудят какво е това и аз им разказвам, как в Исландия на доста места имаше такива купчинки от камъни и как там хората го правят заради традицията, заради елфите и духчетата и темподобни неща, но самата идея на купчинките е да се ориентират хората в тундрата, където пейзажът е доста еднакъв и особено като падне снега няма никакви белези. Появяват се и странни пъстри зелено-червени цветя, тундрата е пъстра и навсякъде различна. Преминаваме покрай скулптура на изоставен мотор и това е знак, че скоро наближаваме в Териберка. Що за абсурд ни се случва там обаче, ще научите във следващата част.

Автор: Вихрен Стоев

Снимки: авторът

Други разкази свързани със Русия – на картата:

Русия

Прочети цялата новина http://patepis.com/?p=68799

Свързани новини: