Уикенд в Южна Италия: Бари, Матера, Алберобело, Мартина Франка, Лече, Бриндизи и Полиняно а Маре

Италия винаги е добра идея, нали? Не знаем на колко от вас се е случвало просто да ви се ходи „някъде“, да поровите за евтини полети в Интернет и да резервирате първото нещо, което ви се стори смислено… Е, „токчето на италианския ботуш“ и именно областта Пулия в Южна Италия (известна още като Апулия) грабна вниманието ни…

Над 800 км брегова линия, къщи с конусовидни покриви и такива, изкопани в пещери, безкрайни масиви от маслинови дръвчета и тук-там някой кактус или палма, съчетани със старинни барокови сгради и топъл климат нямаше как да не ни заинтригуват. Взехме си WizzAir с полети София-Бари-София в рамките на 3 пълни денонощия – тръгване в четвъртък вечер и връщане в неделя вечер. Едва по-късно, планирайки пътуването си, четейки пътеписите на други блогъри и съветите на туристически агенции, открихме, че три денонощия са твърде кратък престой за Пулия…

Повечето хора успяват да посетят едно-две, максимум три места за това време, но мислим, че поставихме национален блогърски рекорд за най-много посетени градчета и селца в областта в рамките на три денонощия… цели седем! Предполагаме, че рекордът би могъл и да се подобри, но все пак говорим за пълноценно преживяване, а не за лудо препускане заради бройката, нали?

Планът

Добавяйки всички забележителности, добри места за хапване плюс линиите на различните компании (четете по-надолу), направо се наложи да направим карта в Google My Maps с местата, маршрутите и ресторантите за посещаване. Наложи се да отсеем някои забележителности и в крайна сметка решихме маршрутът да е Бари – Матера – Алберобело – Мартина Франка – Лече – Бриндизи – Полиняно а Маре – Бари. Вариантите за подобен „подвиг“ са два: наемате кола или оптимизирате на макс обществения транспорт.

Първият вариант (т.е. наем на автомобил) е удобна опция, тъй като колите под наем са доста евтини – в ненатоварения период може да се наеме автомобил за трите дни на крайна цена около 80 лв. Но има и уловка – паркирането в историческите центрове не е просто нещо, няма как да се насладите на чудното италианско вино и (нещо, което колега ми каза) някъде в дребните шрифтове на договора пише, че ако полицията изиска данни за автомобила (по какъвто и да е повод), таксата да се предоставят тези данни е 50 EUR за всяко поискване, които се удържат от крайния клиент (и на въпросния колега му я удържали три пъти)… Така че минахме на вариант две: обществен транспорт. Но ако все пак вие решите да наемете автомобил, обърнете внимание на нашите съвети.

Още от самото начало разбрахме, че планирането на пътуването с обществен транспорт не е лесно. Италианските компании са „всяка коза за свой крак“ и всяка си има (или си няма) собствен сайт, не всички имат версия на английски, не всички държат да изпълняват всички маршрути и т. н. Накратко – нямат никаква единна система, дори централните гари в Бари са няколко…

Още с пристигането си в Бари искахме да отидем директно в Матера, тъй като е малко встрани от маршрута и да спим в пещерен дом. Полетът каца по разписание в 21 ч.  и двата варианта са:

• отивате до централна гара Bari Centrale FAL и хващате влак в 22:00 ч. (доста рисковано, но е постижимо, особено ако разгледате схемата на централните гари в Бари по-долу)
• чакате до 00:30 ч. и се мятате на автобус директно до Матера от летището.

Тези две прости изречения са резултат от двудневно браузване и претърсване на какви ли не варианти.

За късмет, Петър запази жилище в Матера и домакинът ни за вечерта, Никола, се съгласи срещу 30 EUR (което е доста приемлива цена) да дойде и лично да ни вземе с автомобила си от летището… Е, това (или спазаряването на такси за подобна сума) е най-добрият вариант!

И така, излетяхме и, макар и излитането да се забави с 15-тина минути, кацнахме навреме. Полетът е доста кратък, а летището в Бари изглежда ново, модерно и голямо за размерите на града. Никола ни чакаше, според уговорката, и се качихме в колата. Пътувахме около час, в който разбрахме, че италианските пътища, шофьори и автомобили не са по-добри от българските, дори по-скоро е обратното…

Матера

Пристигаме и Никола ни води до жилището си, което всъщност е на 50-100 метра от централния площад, но представлява красиво обзаведена стая, като едната ѝ половина е иззидана от дялан камък през XVIII в., а другата си е естествено вкопана в скалата още от антични времена…

Никола ни дава карта, като ни посочва най-интересните забележителности и добри ресторанти, но ние сме толкова прехласнати по стаята, че продължаваме да се разхождаме из нея и да снимаме…

Препоръчваме с две ръце мястото и домакина – можете да резервирате през AirBnb или директно да се обадите на Никола (детайлите са в описанието на видеоклипа горе). Когато се усещаме да се спрем, часът е вече 23:15. Ресторантите затварят, но ние така или иначе не сме много гладни и навлизаме в падналата мъгла, за да разгледаме мистичната Матера…

Разглеждаме града по тъмно и се прибираме. Няма как да опишем какво е да нощуваш в пещера и да усещаш повея на маслинови дръвчета навън да се смесва с топлия аромат на горещ шоколад, докато четем италианска поезия…

Събуждаме се. Качваме се на втория етаж на сградата с часовника, която се намира на централния площад. Там е панорамният бар, където хапваме прясно изпечен кроасан с чаша вкусно лате. Човечецът е много мил, но не знае грам английски. За сметка на това на италиански е доста разговорлив, макар и нищо да не разбираме. Минаваме на жестове. Той ни сочи празните чаши и очевидно пита нещо за кафето:

— ***** il caffè ******* colazione **** ******?
— Si. Tutto grande!!! – отговаря Петър с три от общо десетте думи, които знае, вдъхновен след снощното четене на италианска поезия.
— ****** *** ********** ***** felice ***** ********** ** ****** – отговаря нещо, от което разбираме само, че някой е щастлив…
— Scuzi? – пита Петър, докато Биляна вече е ококорила очи от „разговора“.
— Si?
— Nebbia? Quando abbandonare? – пита Петър на развален италиански, като сочи през замъгления прозорец (и е проверил предварително как е „мъгла“ на италиански), а Биляна наблюдава цялата ситуация и тотално си губи граматиката…
— ********* due ore *** ******* *** ***** pranzo ****** **** ****
— Grazie. Arrivederci!

Още със затварянето на вратата Биляна не скрива почудата си:

— Ти осъзнаваш ли, че говори на италиански с този човек в продължение на две минути?! Какво го попита? Какво ти каза?
— Попитах го кога ще се вдигне мъглата и той ми отговори след около два часа…
— !!!

По време на пътуването ни имахме още няколко такива случая, в които се наложи „да говорим“ на италиански. Направи ни впечатление, че местните са изключително отзивчиви, когато се опитваш да комуникираш на техния език и наистина може да се разберете много бързо.

Влизаме в лабиринта от улички и продължаваме към Casa Noha, където се разказва повече за Матера (отворено всеки ден без вторник, 9-18 ч. през април-октомври, 10-16.30 ч. през ноември-март, 4 EUR за вход).

Матера е град с уникална архитектура, дух и звучене. Със сигурност може да се нарече един от най- въздействащите градове не само на територията на Италия, но и в целия свят.

Има доказателства, че многобройните естествени пещери в Матера са били първите къщи на древните обитатели още от епохата на Неолита.

Жилищата са били издълбавани едно над друго в сравнително меките скали в продължение на стотици години, често хаотично, така че покривът на една къща се е превръщал в път, стълбище или под за друга, като се образува същински лабиринт от къщи – настрани, нагоре, надолу, наляво, надясно…

Матера не винаги е била толкова красива обаче. До 1950 година, хората са живели по пещерите тук без вода, ток и канализация. Жилищата-пещери са били мрачни и миризливи помещения, хората и животните са живеели заедно, а детската смъртност е достигала до 40%.

Правителството на Италия обявява Матера за национален срам на Италия и изселва принудително близо 20 000 обитатели на старинните жилища на Матера. Собствеността над пещерите си запазват само онези, които могат сами да си позволят закупуването на друг дом. Останалите трябва да напуснат ексцентричните си местообитания и да свикнат с панелките, предложени от правителството.

Следват близо 40 години, в които пещерните жилища остават обезлюдени, но кино-продукцията връща славата на Матера, тъй като локацията е изключително подходяща за филми на библейска тематика. Тук са снимани филми като „Демонът“, „Христос се спря в Еболи“, „Трима братя“, „Повече от чудо“, „Цар Давид“, „Рождество“, „Страстите Христови“, „Спектър на утехата“, „Поличбата 666“, „Младият месия“, „Бен хур“ (2016)… В момента се снима и „Жената чудо“, който ще излезе през юни 2017 г.

През 1993 г. ЮНЕСКО обявява Матера за cветовно архитектурно наследство. От тогава насам градът възвръща старата си слава и през 2019 г. Матера и Пловдив са избрани за европейски столици на културата…

Матера е чудесно обозначена, но въпреки това ще се изгубите в огромния лабиринт от къщи (което и трябва да направите, за да усетите атмосферата на града).

Освен Casa Noha, посетете църквата и едноименния площад San Pietro Caveoso, откъдето се открива невероятна гледка към каньона на Torrente Gravina…

А ако разполагате с повече време, можете да се разходите из живописния каньон и да минете по въжения мост.

На метри от мястото ще видите и Casa Grotta di Vico Solitario. Срещу скромна сума (3 EUR) ще можете да разгледате едно типично пещерно жилище, с животните, гърнето, леглото, хранилището за вода и бебешкото креватче на едно място, както е било само преди 60-тина години…

Става време да се връщаме. Мъглата се вдига и пред нас се открива красивият пейзаж на Матера. Изкачваме доста стъпала, за да стигнем до централния площад…

Хапваме вкусно прошуто, моцарела и други домашни гозби в Il Terazzino, където се наслаждаваме и на гледката….

Скоро след това се отправяме към новата част на града и авто-жп-гарата (с подземни коловози), която отвън изглежда доста невзрачна:

Няма директен транспорт до Алберобело, така че единственият смислен начин е да се мине през Бари (или да се спазари такси за добра сума). Влакове от Матера до Бари има почти на всеки час, цената на билетите е 4,90 EUR и е много важно след като си ги закупите, да ги валидирате – иначе все едно пътувате без билет.

Това важи за всички италиански влакове, въпреки че билетите и валидаторите на различните компании са различни…

В крайна сметка на гарата пристигна един дизелов локомотив и за малко повече от час ни закара до Бари, откъдето се метнахме на FSE линия 1 (Bari-Taranto)… FSE като цяло е най-мизерната от всички ж.п. компании в Южна Италия и откриването на гарата не е лесно нещо, така че вижте схемата по-надолу!

Алберобело

Тъй като Матера ни допадна много, останахме малко повече и хванахме сравнително късен влак до Алберобело, със смяна в Путиняно. И макар „от Матера до Путиняно“ да звучи почти като ругатня, все пак по тъмно се добрахме в това прекрасно селце, чието име в буквален превод означава „Красиво дърво“….

Едната обувка на Петър се скъса непоправимо… Е, по-добре да си късаш обувките, отколкото да си късаш нервите, нали?

Прави ни впечатление, че италианските магазини и ресторанти имат работно време, което е съвсем различно от нашето… Почти всички магазини отварят след 10 ч., работят около два часа и затварят, след което овтарят повторно чак към 17-18 ч. Работят още два часа, в които главните улици буквално преливат от хора, след което народът се изнася към ресторантите до към 23 часа, а магазините затварят още към 20-20:30 ч. В 12 часа по обяд и в полунощ практически хора по улиците няма! Иначе дори в малкото Алберобело с население 10 000 души се намериха три-четири магазина за обувки и скоро продължихме към Tipico Resort, откъдето си наехме труло за вечерта…

Трулите са конусовидни варосани къщички, сякаш извадени от детска книжка с приказки. Те са причината Алберобело да е толкова известно място и защитена от ЮНЕСКО местност.

Факт е, че най-старите къщи с конусовидна форма са открити на границата между Турция и Сирия, около 1000 г. пр. Хр. Защо виждаме трули тук тогава, построени чрез използването на същата техника, позната сред отоманците? През XV в. флотилия на Отоманската империя неуспешно атакува Италия. Губейки битката и без възможност да се върнат в родината си, голяма част от османските воини помолили да работят за местните владетели в замяна на късче мирна земя… И ето ви трули!

Днес трулите се използват като домове, магазини, складове – дори местната църква „Сант Антонио“ е във формата на труло…

Събуждаме се от звъна на църковните камбани, които огласят цялото село:

Така сме преяли предната вечер, че тотално пропускаме закуската и решаваме да се разходим сред трулите. Почти всяко труло е с двуслойни стени и покрив, на който е изрисуван характерен религиозен, астрологичен или мистичен символ, носещ различен късмет – здраве, щастие, любов, защита от зли хора, вяра, надежда, добра реколта и др.

Едно симпатично коте ни посреща на измитите от нощния дъжд улици…

Обикаляме още малко, купуваме си сувенирчета от първите отворили търговци и дори си правим селфита… Някои от нас…

Продължаваме към

Мартина Франка

Това е мястото, където линия 1 и линия 2 на FSE се събират… Не, че градът е супер туристически, но просто имаме два часа до следващия влак и решаваме да се поразходим…

Пием сутрешното си лате във Florien Caffè – малка сладкарничка на 5 минути от централната гара, след което се пускаме по булевард Corso Italia.

Градът е известен с две неща: оперният Festival della Valle d’Itria, който се провежда през август, и бялото вино „Док“, произвеждано на територията на Мартина Франка (младо вино с характерен кехлибарен цвят и плодов аромат).

В града има около 15 различни църкви и поне още толкова барокови сгради, като повечето са концентрирани в историческия център, ограден от каменни стени с огромни барокови порти, водещи до площади и тесни криволичещи улички.

“Пиаца ди Рома” е най-голямото открито пространство в стария град… И докато Петър снима сградите, група италиански дядовци заговориха Биляна и дори помолиха да се снимат с нея, като държаха да качим снимката във Facebook…

Става време за влака, така че се връщаме до гарата и се качваме на нещо, което определено е по-възрастно от нас.

Това дизелово недоразумение трудно би могло да се нарече влак – по-скоро беше междуселски автобус на релси… От Мартина Франка тръгна само с нас двамата, но постепенно се напълни по шевовете, а върхът беше когато двама „афроиталианци“ влязоха с кашон, пълен с живи кокошки, сложиха го между краката си, извадиха особено миризлив обяд, използвайки кашона за маса и на висок глас се скараха за продажбата на някакви пиратски CD-та на нещо като френско-английски – единственият път, когато съжалихме, че не сме наели кола…

Лече

Наричат Лече „Флоренция на Юга“ заради бароковите постройки и романтичната атмосфера. Е, не я усетихме така в 815 000-ния град.

Пристигнахме в късния следобед и под подозрителния поглед на нашите „афроиталианци“, към които се присъединиха още десетина видимо нелегални емигранти продължихме към историческия център, където беше хотелът ни. Няма да ви го препоръчаме, тъй като това е първият път, когато снимките в Booking.com се различават тотално от действителността… Не ходете в Nonna Jole.

Дадоха ни малка, тясна таванска стаичка, така че просто хвърлихме куфарите и се разходихме из центъра.

Свързани новини: