12/05/16 14:37
(http://patepis.com/)

Тоскана – любов от пръв поглед (2): Сан Джиминяно и Сиена

Продължаваме с Таня из Тоскана – започамхе с Лука и Флоренция, днес продължаваме към Сан Джиминяно и Сиена.

Приятно четене:

Сан Джиминяно и Сиена

част втора на

Тоскана – любов от пръв поглед

На следващата сутрин ни събужда упорито тактуване на кукувица и песен на диви канарчета, които безстрашно прелитат в клоните на близките маслинови дръвчета. Закуската ни е бърза и кратка, защото днес ни предстои да се срещнем с далечната история на Тоскана в митичното градче

Сан Джиминяно

То е само на 18 км оттук.

Сан Джиминяно отдалече

И да,

Сан Джиминяно задължително трябва първо да се види отдалече!

От съседния хълм, преди пътят да се спусне надолу и после пак да поеме нагоре към старинните порти, запазени още от епохата на етруските.

Кои са етруските?

Крайно време е да отворим скоба и за тях.
Всички теории за произхода им, колкото и да са различни, са единодушни в едно – този народ е много древен и митичен. Легендите са нещо много любопитно и често, подсещайки се от тях, историците откриват реалнифакти за събития преди хилядолетия.
Изследователите признават, че това е тракийско племе. Според Херодот те са тръгнали към Апенинския полуостров от Мала Азия. Напуснали са родните си места след няколко гладни години, за да търсят по-плодородни земи, водени от Тиренск – син на Ати.
Според друга теория, заедно с Тиренск е бил и брат му Тарконт. Те били синове на царската фамилия Телепхис, която управлявала Мизия / Ха! / и това се случило около ХІІІ в. пр. Хр. По-късно тук дошли още етруски и се заселили при своите в днешната област Умбрия, която тогава се наричала Етрурия.
Мизия ли? Бях шокирана от това, което научих. Че къде другаде по света има област Мизия, освен в нашата Северна България, която и днес наричаме така? Нима е възможно нашите тракийски племена да са били в близки родствени отношения с етруските?
Така е! Авторитетният акад. Вл. Георгиев твърди, че тирсените-етруски са самите троянци, т.е. траки. За далечната етническа родствена връзка между траки и етруски пише и австрийският учен Александър Ранда в книгата си „Балканите – ключово пространство към световната история“.
Съществуването на този тайнствен народ е открито при археологически разкопки едва през XVII в., след като векове наред се е говорело само за Рим, за Римската култура и латинския език. В наши дни вече официално е признато непосредственото влияние на етруската култура върху Рим. Според римските историци етруски царе управляват в Рим от 590 до 490 г. пр. Хр. От етруските римляните са възприели уменията си да строят сгради, укрепления, пътища, храмове, да създават отводнителни системи, да гадаят. Римските отличителни знаци на царската институция са заимствани именно от етруските.
Археологически разкопки са разкрили високото ниво на развитие на етруските през III – I в. пр. Хр. – градове, изкуство, писменост. В продължение на векове етруските са доминирали в басейните на Тиренско, Адриатическо и Средиземно море. Те са владеели Рим от неговото основаване до момента, когато латините, подстрекавани от гърците, постигнали своята независимост. Попаднали под владичеството им, етруските се слели с тях.
Откакто свят светува е имало преселения и смесване на народите. От гореказаното излиза, че всички в Европа сме братовчеди още от най-дълбока древност!
Докато нашите предци – траките, са оставили наследството си под земята, за да го предпазят от кървавия ни кръстопът, то тук етруските са строяли по хълмовете така, че и до днес тухличка не се е отронила от защитните им стени

Сан Джеминяно

Да се върнем към градчето с множеството кули /приличащи на огромни комини/, заради които шегаджии са го нарекли „ Средновековния Манхатън”. Тук цветовете се менят през цялото денонощие, пораждайки различни асоциации. Ако е облачно – камък, желязо и тухли придобиват угаснал кафеникав оттенък и обликът на града придобива особена строгост. Свети ли ярко слънце – всичко възкръсва, камъните на кулите стават светли и блестящи, а небето се откроява в наситено синьо. На разсъмване доминира загадъчно-розовото. Малиновият воал на залеза придава енергично сияние на древния град и го прави великолепен и непокорен от вековете.

Предполагаемата рождена дата на Сан Джиминяно е VІ в.пр.н.е. , а създатели са етруските. Първоначално той бил наречен Силван, в чест на бога на горите, покриващи цялата околност. Римляните латинизирали името в Силва /или Силвия/ и построили по време на готическите войни /530-556 г/ църква в чест на Санто Джеминияно. Славата на светеца респектирала готите и опазвала града от смърт и разруха, а това довело до предаността на жителите му към неговото име. Разцветът започва през ХІ век, така че в началото на ХІІ в. , градът достигнал ранг викариат на епархията Волтера. Именно от този момент феодалните лордове от съседните замъци се преместват зад стените на укрепения град и са първите строители на кули, символизиращи тяхната политическа, социална и икономическа сила.
Прелитаме през няколко бурни века, за да разберем, че годините на най-силен разцвет са в началото на ХІV век . Пътуващ летописец го описва като „благороден бисер”и „градът със 100 кули”. Всъщност те били само 72 – по една на семейство, 2 кули на Комуната – новата „Торре Гросса”/дебелата кула/ и старата „Торре Роньоза”. Днес от съображения за сигурност са запазени едва 14, но и това число е респектиращо.

53037 San Gimignano, Province of Siena, Италия
Искам да поразчопля въпроса за

кулитe, така характерни за този край

Виждаме ги навсякъде до крайпътните вили-крепости, но в Сан Джиминяно те са необикновено зрелище. Първоначално кулата, залепена за дома, имала функцията на наблюдателница и защитно укритие. С нарастване броя им върху малкото пространство на градчето, кулите започнали да стават мерило за финансовата мощ на собственика. Нещо като съревнование. Гледа Джовани, че съседът му Лоренцо от горната улица вдига кула до къщата си и той, за да не изглежда по-беден, вдига още по-висока от неговата. Най-високата 51-метрова „Роньоза” е ветеран сред останалите, които не трябвало да я превишават според устав от 1255 год. Семейство Салвучи си построили кули-близнаци. Дебелата „Гросса” е от началото на ХІV век и е залепена за двореца на Комуната. Може да се изкачите до върха `и, за да се насладите на гледката към керемидените покриви. Централният площад Дуомо е заобиколен от 13 кули на хиляда години.

Историческият костюм на Сан Джиминяно от ХІV век си остава непипнат и неповреден. Затова днес той си има собствена индивидуалност и е известен по цял свят като град на изкуствата под егидата на ЮНЕСКО. Външният му вид , сравним с легендарен омагьосан замък, пробужда мечти за далечни времена и места, считани за безследно изчезнали. Тук те са превърнати в реалност и въображението безпроблемно ни телепортира в Средновековието.

Сядаме срещу

Пиаца дел Дуомо /Катедралния площад/

– сърцето на града и център на политическата и административна власт. Наоколо – приказна дисхармония от индивидуални средновековни здания от камък. Неравната пътна настилка е от безсмъртните червени тухлички, типични за Тоскана и са наредени като рибена кост, за да не се плъзгаш по наклона. За онези далечни времена жизнено важно условие е наличието на сигурен водоизточник в сърцето на крепостта. Централната Цистерна /кладенец/ е на видно място на площада и датира от 1273 год. На северната страна е дворецът Лупи с кула, издигната /според легенда/ от Дявола.

По широката каменна стълба към и от Катедралата се стича непрекъснат поток от туристи. Ние тръгваме по тясната „ Сан Джованни”, която е главна уличка тук и води до внушителните древни порти на града. Многочислени магазинчета, търгуващи типични за областта занаятчийски и селскостопански изделия, кожени чанти, картини и календари с изгледи от Тоскана.
Черешката на тортата е

виното „Вирначча Сан Джиминяно”

и, ако го закупите оттук, е на нормалната си цена. Можете и само да го дегустирате. Това е първото италианско вино, получило в 1966 год. титлата Д.О.К. /Номинал за контролиран произход/ и е сред най-престижните италиански вина… Какъв ужасен пропуск от наша страна!!! Ето защо, когато пътува, човек трябва старателно да е подготвен за всичко, което трябва да види и опита на мястото! Вижте само как флорентинският ботаник и лекар О.Тарджони рекламира въпросното вино още през 1770 год: „Вирначча е като вода – толкова малко цвят, така лесно се плъзва в устата, събуждайки приятен вкус . Струва ти се – леко вино, но в стомаха ти то предизвиква огън.”
Не си мислете, че съм забравила за културната програма на Сан Джиминяно. Най-яркото събитие на 8.05.1300 г. е идването на Данте Алигиери в града в качеството му на флорентински настоятел със задача за обединяване на Италия около папската власт. Знаменитият поет печели успех сред трудната публика тук и днес залата, в която се е състояло събитието, носи неговото име.

Срам не срам, ще призная една своя мрачна тайна – не съм чела нито едно произведение на Данте. Освен откъси оттук – оттам, и то сред учебникарската скука. Нещо нормално за младежката възраст, ще кажете. Кой се интересува от Ад и Рай, когато e на шестнадесет и целият живот е пред него? Да не говорим за политическите, философски и исторически изводи, които буквално се наизустяваха и възпроизвеждаха от нас. Сега, когато се сблъсках лице в лице с ерудита, интересът ми доби конкретен образ и ме подтикна да се разровя из интернет. Четенето на неговата „Божествена комедия” за мен лично и на сегашната ми възраст би било насилствено действие, но искрено съжалявам, че не владея италиански, тъй като според Алегиери „италианският език е подходящ за изразяването на най-висши мисли и идеи”. Като стандарт за литературния италиански език, той въвежда тосканския диалект.
Данте, както Омир и Шекспир, е пример за „оригиналния гений“, поставящ собствени правила и далеч надхвърлящ всякаква имитация на предишни майстори, които от своя страна, не могат да бъдат имитирани. Ето затова е една от най-великите литературни икони на Западния свят.

Културата и изкуството заемат естественото си място в Сан Джиминяно

Градчето отглежда и покровителства свои поети и художници – живописци и иконописци. Открита е дори художествена работилница, свидетелство за която са уникалните фрески в църквите и дворците тук. Не пропускайте картините на Беноцо Гоцоли, посветени на житието на Сант Агостино, където се проявява най-доброто от творчеството му и най-вече майсторството му на пейзажист.
Изкуството тук е навсякъде: от находчиво планираната улица покрай крепостния вал, по протежението на която се издигат жилищни сгради, до поставките за знамена и хитроумните халки, измайсторени във формата на различни животни, които са служели за връзване на конете, докато стопаните им са били по работа в града. В днешно време тук не се мярка ни кон ни автомобил, което допълнително подхранва чувството за притихналост и единение. Бродим из тесните уличките и току ни изненадва някоя малка пицария, в която можем да си закупим по едно хрупкаво парче. Сладоледът е на особена почит тук. Сладкарниците /джелатерии/ са претъпкани. Можеш сам да си избереш от кой вид и с колко топки да ти напълнят фунийката, да ти го гарнират с плодове или да поръсят шоколад. Вървиш по старинни улички и ближеш невероятен съвременен десерт!

От уличка в уличка, от магазинче в магазинче – оказваме се край крепостния вал, от който се открива панорамна гледка към цялата долина. Затаяваме дъх, за да забавим мига – иска ни се да скътаме надълбоко в паметта си това странно градче. Строяваме се за снимка така, че зад нас да се виждат каменните кули и поемаме към паркинга.

В този ден трябва да открием за себе си и град

Сиена

Предупредени сме, че ни очаква уникална италианска атмосфера и нямаме търпение да се убедим така ли е наистина.

Първото впечатление е решаващо. Паркираме и пред очите ни отсреща се открива панорама на монументално величие. Град разположил се върху три хълма. Грабва те с червените си тухлени сгради и керемидени покриви, с уличките и площадите, павирани с червените етруски тухлички в зиг-заг подредба, с величествените катедрали, чиито куполи и камбанарии се извисяват над всичко останало. „Червеният град”- така бил наричан от редица пътешественици. Аз ще добавя – излязъл от приказка.
С непокътнатo средновековно излъчване, тесни улички и високи аристократични сгради, Сиена е сред най-добре запазените средновековни градове в Италия поради факта, че в края на XVI век е станал завоевание на Флоренция. Докато флорентинците били заети с лансирането на Ренесанса, гражданите на Сиена играели ролята на провинциалния братовчед и в резултат – Сиена (или поне частта от нея зад градските стени) все още изглежда така, както в средните векове. Градът е разположен на 322 м. надморска височина, в сърцето на Тоскана.
Много туристи, отседнали във Флоренция смятат, че

Сиена е добър избор за еднодневна разходка из града и из живописната Тоскана. Голяма грешка!

Необходими са поне два дни, за да се разгледат най-големите църкви и музеи, и още един ден, да усетите и да се насладите на уникалната атмосфера на този старинен, но и оживен университетски град. Струва ми се, Сиена се опитва да направи компромис – с единия крак е в миналото, докато с другия нагазва в бъдещето.
Имаме само ден и половина, но сме решили да маратонстваме и да видим и почувстваме всичко, което не бива да се пропуска. Още от първите крачки обаче чувстваме, че Сиена сама ни води по лъкатушещите си улички стръмно надолу, към самото си сърце. Някакъв умник бе казал „Животът се измерва не с броя на вдишванията, които правим, а с броя на моментите, които спират дъха ни”.
Е, ето го моментът – пред очите ни се разкрива

Пиаца дел Кампо!

Разположен на пресечната точка на трите сиенски хълма, полукръглият площад напомня черупката на раковина, вдлъбната към центъра и павирана с познатите червени тухли още от време оно. Феномен, не само по техническо изпълнение, но и по художествено оформление! Обкръжен от разнообразни, хармонично съчетани помежду си дворци, заедно с него образуващи ансамбъл със застинала средновековна атмосфера.

Пиаца дел Кампо

Сядаме направо върху тухлените павета на площада, както стотиците около нас, и се отдаваме на съзерцаване. Площадът е естествена сцена за старинни спектакли, празнични събития и концерти. Два пъти в годината – на 2 юли и на 16 август, град Сиена е обхванат от еуфорията на традиционните конни надбягвания Палио. Тогава празничният дух на Сиена се пробужда и се впуска в средновековна страст за няколко дни. Тази традиция води началото си отпреди повече от 7 века и е запазена до днес благодарение на 17-те контради (градски райони), чиито представители всяка година шестват в старинни традиционни костюми и знамена под респектиращ барабанен и духов съпровод.
Жалко, че не мога да разкажа подробно за целия този празничен маскарад и емоциите, които тресат жители и гости на Сиена седмици преди и след него. Не съм била пряк свидетел на конните надбягвания, но целият ритъм на живот тук в днешния ден стимулира въображението ми и аз си представям и марша на барабанчиците, и играта със знамена на знаменосците, и пажовете в средновековни клинове, наметала и шапки.

Абсолвентите на Сиена

Какво говоря, не е от въображението ми – това си е наяве! В тясната уличка малко преди площада група младежи, облечени по описания вече от мен начин, запява дружно…. „Гаудеамус игитур”! Няма бивш студент , чието сърце да не трепне: „Да живее Академията. Да живеят професорите! Нека бъдем весели…! Докато сме млади… Докато не ни е превзела старостта…” Абсолвенти от Сиенския Университет продължават празника си от вечерта, спечелвайки всички с младостта, красотата и шумното си щастие! … Ах, как неусетно отлетяха годините за нас!
Да се върнем отново на Пиаца дел Кампо. Паважът под нас започва да пари, загрят от майското слънце. Изяли сме по 2 сладоледа и е време да продължим опознаването на Сиена. Зад нас е

Фонтанът Гая /Фонтанът на радостта/

от ХІV век с прекрасен барелеф от скулптори – образец за предвестник на ренесансовите форми. Тъй като градът няма собствени водоизточници, водата за него е осигурена по водопровод дълъг 25 км.

Изкуството е неразделна част от площадите – редом с кафенетата и магазините за вино и цветя. Тук човек е откърмен с красотата, която го заобикаля, и е съвсем естествено да мисли през призмата на прекрасното. Огромна част от художествените произведения се пазят из църквите и създават домашно – семейна атмосфера на богослуженията.
В много от нашите градове изкуството е непознато. За сметка на това те упорстват с грозотата на панелките и хаоса на новото застрояване. За училищата да не говорим. Там то е лукс, който пада под брадвата на бюджета. Изобразително изкуство, музика и поезия са нещо излишно, ненужна прищявка. За съжаление на нацията ни!!!

Двореът Палацо Публико

Срещу нас, на противоположната по-ниска част на площада се извисява Палацо Публико – средновековен тухлен дворец с 102 –метрова кула-камбанария от 1310 год., в който днес се помещава Градският съвет .
Целият архитектурен комплекс на „Палацо Публико“ поразява със своята изключително изящна, вертикално ориентирана елегантност. Замислен като символ на мощта на обитателите на палата, а и на целия град, над него доминира изградената от тухли часовникова кула, която завършва на върха с балюстрада от бял камък, поддържаща камбанарията. Тя придава на кулата вид на високостеблена крехка лилия. И тук ,недалеч от главния вход, загадка: висока гранитна колона, увенчана с позлатена бронзова статуя на вълчицата, кърмеща римските близнаци. Сиена непрекъснато подлага на тест нивото на нашата интелигентност. Като този символ, например, изпречвайки го пред очите ни върху фасадите на няколко обществени сгради.

Вълчицата, кърмеща Ромул и Рем

Сиена е основана от римляните по време на управлението на Октавиан Август,

който изгражда военна колония на мястото на предшестващото етруско или може би галско селище. Римският произход на града обяснява хералдическия знак /вълчицата, кърмеща Ромул и Рем/, съдържащ се и в герба на средновековния град. Според градска легенда основател на Сиена е самият Рем. Според друга – синовете му Синиус и Аксиус, преследвани от чичо си Ромул, се появили тук за първи път, яхнали бял и черен кон. Затова флагът на Сиена е в тези два цвята.
Тръгваме по тясната уличка надолу и се озоваваме на друг площад, в друг район с друга катедрала. Щом са 17 района – значи ще има най-малко 17 катедрали. Много любопитен факт е, че жителите са дотолкова сантиментално привързани към своя си контрад, че ако някой извърши венчавка или кръщене в друг район, не се гледа с добро око. По-късно ще се върна отново към това, но сега трябва да следвам събитията така, както ни ги поднася самата Сиена.
Няма да ви отегчавам с изброяване на палатите и църквите. Те си приличат по своята средновековна архитектура и тухлен цвят, който под лъчите на обедното слънце придобива вид на лице, прекалено дълго излагано на слънце – изпечено и яркочервено. Количеството им замотава главите и претъпява сетивата ни. И усилва апетита ни за пица, избора на която винаги предоставяме на младежите. Отбиваме се в първото заведение и излапваме на крак по едно още топло парче. Чудесен лек обяд! Придобиваме сили и импулс да продължим, защото Сиена все още не ни е открила най-голямото си съкровище –

Катедралата ДУОМО

Катедралата ДУОМО в Сиена

Може би, защото бяхме дошли по тесни и тъмни улички, когато застанахме в четириъгълника срещу нея, впечатлението за простор и светлина беше секващо дъха. Беше момент, в който трябва да гледаш, а не да говориш. Има нещо в архитектурата с голям мащаб, което сякаш понижава човешките гласове и тридесетте – четиридесетте души, които обикаляха аркадите, само тихо мърмореха. Не беше благоговеен шепот, но много близко до това. Случайно разбираме,че сме уцелили затишие преди началото на сезоните. Голям късмет, защото мога да си представя какво стълпотворение на туристи е в пиковите моменти.
Заставаме фронтално срещу катедралата. Площадът, заобиколен от нея и няколкото дворци, построени за епископите, канониците и папата е главозамайващ. На пръв поглед ни напомня Санта Мария дел Фиоре от Флоренция. Оказва се, че рождената дата на Дуомото на Сиена я предхожда. По-точно флорентинци така завидели на сиенци, че решили да направят още по-мащабна и по-внушителна за себе си.Моето скромно мнение е, че тукашната е по- красивата!

Катедралата на Сиена, създадена от Джовани Пизано,

е архитектурен шедьовър от ХІІІ-ХІV век и е образец на италианска готика. Статуите на Св. Петър и Св. Павел върху фасадата са сътворени от Микеланджело. Интериорът на катедралата е невероятен – черно-бели колони и богата декорация докъдето ви стигне погледът. Сводът на покрива е в син цвят покрит със златни звезди, внушаващ усещане, че между миряните и Господ няма каквито и да е било прегради.Позлатеният шестоъгълен купол наподобява слънце. Подът на катедралата представлява 56 мраморни панела със сцени от Стария завет,изработени от над 40 талантливи художници… Строено, достроявано, украсявано, допълвано – повече от два века! И то само от дарения!

Между книжките-пътеводители открих пъхната листовка с репертоара на „Italian Opera in Siena”- от Март до Ноември всеки вторник, четвъртък и събота от 9.15 или 21.15 в Аудитория S.Stefano alla Lizza: Бохеми,Тоска,Мадам Бътерфлай /Дж. Пучини/Травиата /Верди/ и Сватбата на Фигаро /Моцарт/
Ето защо винаги, когато изговарям името на Тоскана, то ми звучи като музика. Да ме извинят другите ми любими композитори и техните народи, но е вярно, че Тоскана е столицата на Операта! Как ми се искаше именно тук в Сиена, на Плаца ала Лиза или пред естествените декори на Катедрала ДУОМО да се извиси гласът на сопраното Райна Кабаиванска /чест гост тук със свои ученици/ и да се почувстваме горди, че сме нейни съграждани.
Денят е към своя залез, но

на нас не ни се тръгва от Сиена

Искаме да поостанем по-дълго. Да запечатаме в паметта си и най-дребните детайли. Да хвърлим монета във Фонтана на радостта, за да се върнем отново. Вероятно и художникът, нарисувал разплаканата си 3Д- Мадона върху малкото парче асфалт, е имал същото желание. Ето я магията, за която говорят всички, посетили градчето преди нас. Средновековният град акумулира такова вдъхновение в душата, че ти се иска да си най-малко Микеланджело Буонароти.Имаме чувството, че и самата Сиена иска да ни задържи за още няколко часа.
Затова ли ни е приготвила и най-силния момент от този ден? Неочаквано до слуха ни достига ехо от барабанна дреб, последвана от духова музика. Звуците са респектиращи, предупредителни /бих казала и зловещи/, повтаряни от ехото на тесните улички. Всички около нас замират. О, богове!… Настръхвам, като си спомня обзелото ме чувство, и ще се опитам да го предам и на вас, като ви разкажа за внушителното шествие, на което имахме шанса да присъстваме .

Шествието в Сиена

Оказва се, ставаме свидетели на най-почитания празник – този на патрона на квартала, отбелязван на следващата неделя след датата на светеца. Попаднали сме на шествието на един от контрадите с название „Гъска” / Не асоциирайте с гъските, спасили Рим. Няма историческо сведение за причината за възникване на нито едно от странните имена на кварталите тук – Гъсеница, Дракон, Жираф, Сова, Горска дъбрава, Раковина и т.н., но те ги носят с гордост и изобразяват върху своите знамена/.
Редът е такъв: в навечерието на празника главата на контрада /кварталният кмет/, придружаван от управителното тяло и членовете `и, предшествани от облечени в хералдически костюми барабанчици и знаменосци се отправят към своята катедрала за религиозната оратория. Зад тях шествие от граждани в затрогваща последователност: майки с бебета в колички, жени и мъже, дечица с бели лилии в ръце и техните възпитателки. Завършекът е от свещеници, носещи иконата на Богородица. Всеки – с шалче-трикольор на врата. Вглеждам се в очите на възрастните – нали съм с тежка памет от бившия соц и маршът тук ме озадачава. Не, няма следа от фалш и принуда! Всички пеят химна на своя контрад със страстна доброволна принадлежност! Мила синьора на моя възраст, срещнала изумения ми поглед, ми се усмихва. Отвръщам и се разплаквам. За втори път Тоскана ме трогва до сълзи!!! Дълбоко ме разтърсва духът на тези хора, ревниво пазещи традициите, градени векове и обединяващи общество с висш идеал, гарантиращ бъдещето на техните деца.

Скъпи мои читатели, давам си пределно ясна сметка, че визуализацията на изобразителното изкуство е едно, емоцията на музиката е друго, а точността на словото е съвършено различно нещо. Тъй като миксът от трите изкуства на едно място е мисия невъзможна – дано чрез словото съм успяла да пробудя въображението и сетивата ви за останалите две и вие да сте били равностойни мои спътници в Тоскана.
Този ден е пълен с положителни емоции , но е време да се връщаме за почивка.
Колата ни препуска по тесния път между лозовите масиви, водена от небесната ни диспечерка. Веси все още продължава да не `и се доверява напълно, защото всеки път тя ни превежда по различен маршрут. Завой след завой – кормилото свършва, завоите не свършват, но е някак приятно и романтично! Отпусни се, мила, погледни с какъв прекрасен залез е озарено небето! Спираме за снимка. Обзалагаме се с моя син кой ще направи по-добрата. Аз – с моя старичък GSM Нокия или той – със своя нов Канон.

Залез над Тоскана

Неусетно сме се прибрали в нашата романтична провансалска къща. И докато дамската половина зареждаме масата в трапезарията и приготвяме вкусни равиоли, навън се спуща здрач. Голямата мечка се е надвесила над вилата, сякаш се готви да кацне на покрива, а звездите `и се открояват ярки и трептящи като паети. Млечният път е кълбо дантела, размотана в небето открай до край и зарежда земята и нас с невидимата си енергия. Тиха, светла нощ! Такива гледки са немислими в градска среда, тъй като не могат да съжителстват с нейните светлини.

Вечерята е съпроводена с младото бяло „Кианти”,

което закупихме от собственичката на Castello il Palagio и наша хазяйка. Казвам ви, аз, която изобщо не си падам по алкохолните напитки, с това тосканско вино тук още от първата чашка ме озари познанието – защо Бакхус и Дионисий са най-почитаните богове. След втората – ми стана ясно защо са двама и си припомних, че виното, което заобичах оттук до края на света – Кианти е известно още от времето на Бокачо /няма лъжа – чела съм“Декамерон“/. След третата – и в компанията на любимите ми хора заспах без мисъл и тревога, като току що роден младенец, и спах в мекото италианско легло до първите лъчи на тосканското пролетно слънце. Отпочинала, щастлива и позитивна – нещо, което от години не беше ми се случвало…

Автор: Таня Благова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Тоскана – на картата:

Тоскана

Booking.com