Поетът Стефан Цанев се обърна специално към артистите и разказа за връзката си с театъра по време на честването на 80-годишния му юбилей в Народния театър „Иван Вазов“ във вторник вечер. Той отказа най-високото отличие на Министерството на културата – орден „Златен век“, тъй като през ноември то бе връчено на Димитър Иванов, бивш шеф в Шесто...

След като два дни (из)родната политико-енерГЕПИйна мафия ни тероризира със заплахи, че ще останем на студено, защото Румъния отказвала да ни даде електроенергия данните на Европейската мрежа на националните Електроенергийни системни опер...

В жанра “спомени” споделям напоследък парчета от живота си във връзка с определени събития- вместо “мемоари”, каквито май е рно да пиша. Това, че и други го правят в мрежата, ме окуражава да мисля, че не изглежда претенциозно да “занимавам публиката” със себе си.

Както мнозина ще се досят, ще се върна към 10 януари 1997 г., който наистина беше зимната българска “пролет”, подобна на Пражката, но твърде закъсняла, макар и доста по-успешна в краткосрочен ретроспективен план.

Преди всичко е важно да отбележа, че онзи януари започна през декември 96-та. Тогава се състояха първите масови демонстрации срещу ината на БСП да продължи да управлява въпреки невижданата инфлация и изчезналите стоки от първа необходимост от магазините ( за вътрешнопартийната криза във властта, довела до фактическото прогонване на Жан Виденов и изваждането на Георги Първанов от ръкава на Александър Лилов и прочее вождове на петата колона, да не говоря).

Всекидневните протести в София започнаха с шествия пред централата на “Позитано” 20 на 3 януари. В този период има празнини, които не са обяснени и до днес.  Къде е бил и какво (не) е правил през цялото това време новоназначеният за шеф на партията Георги Първанов? От няколко източника , включително и от дърлжавни охранители, знам, че практически е бил в “неизвестност” дори за близките му съпартийци. Ще ми бъде интересно да бъда опроверган с някой “контраспомен”…

10 януари не беше някакво планирано събитие от страна на заговорници, макар точно тази версия да се лансира от най-засегнатите от събитията на тази ден другари и другарки. Възможно е да е имало някаква организация от някакви структури ( упорито се говори за агитки или дори за спортисти, участвали в щурма на Народното събрание- това  вероятно е частично вярно, но не отменя факта на гражданската енергия на площада, която доминираше над всичко).

Не бях просто очевидец. От мен се очакваше да направя съпричастен и …света. Звучи нахакано. Обаче беше факт. Защото от радио Би Би Си се свързаха с мен с предложение да предавам на живо какво се случва в епицентъра на бунта в София.

За добро или не, нямах мобилен телефон и се налагаше за всяка емисия на радиото да се прибирам с пресни впечатления и да се свързват с мен от Лондон на един стационарен телефон, за да кажа какво съм видял. Така започваха през тази нощ повечето емисии на Би Би Си, отзиви за което получих от познати чак от Тайван и други подобни дестинации ( около 20 милиона е аудиторията на станцията по целия свят).

Паметна остана за мен предпоследното ми включване за денонощието, след което трябваше отново да се явя на телефона, т.е. да напусна площада. Буквално на няколко крачки зад гърба ми щракна капана на струпаните за наказателна полицейска акция  униформени побойници ( след като вече нямаше заплаха за сградата за парламента, а соцдепутатите бяха извозени с автобуси сред дюдюкания и трасиращи куршуми от автоматите на полициите). Така, по една случайност и поради липсата на мобилен телефон, някои отървахме побоя, който бе нанесен на всеки гражданин, попаднал в клопката на  числено превъзхождащите вече полицаи, надъхани за целта.

Толкова за моя личен спомен за онзи етап от “мирния преход”, прекъснат от един масов зверски побой в центъра на София над беззащитни хора ( включително и минувачи), които със сигурност не бяха онези, атакували лично парламента. Побойниците, разбира се, не получиха възмездие или поне не бяха публично изобличини като специално подбирани и надъхвани с лъжи агресивни служители на “закона” ( на черведалестата джунгла), който и днес доминира в т.н. силови структури на държавата).

Share on Facebook

Пламен Асенов,

06. 07. 16, радио Пловдив

Целия текст слушай тук – http://bnr.bg/plovdiv/post/100712018/velikite-evropeici-dj-r-r-tolkin-treta-chast

Властелинът на пръстените, саундтрак, Hope And Memory

Любовта и съвместният живот на Джон Роналд Роуалд Толкин и жена му Едит Брат продължават цели 56 години. Те имат и четири деца – трима сина и дъщеря. След края на Голямата войната Толкин е демобилизиран и започва дългата си, плодотворна и любима академична кариера. Като истински достопочтен хобит той си умира да седне в кръчмата с колеги преподаватели на чаша бира и, докато дими с неразделната си лула, да обсъжда академичния живот, нови и стари книги, умни или безумни философски и житейски идеи. А понякога да погажда и по някой безобиден хлапашки номер, който всички приемат с усмивка. Отначало Толкин е в Оксфорд като помощник лексикограф в екипа, който подготвя „Оксфордски речник на английския език”. Той изследва историята и етимологията на думите от немски произход, които започват с W. Другата година семейството се мести в Лийдс, той преподава английски език в университета. За петте години в Лийдс Толкин издава „Речник на средноанглийския език”, а заедно с колегата си Ерик Гордън публикува и окончателната редакция, придружена с коментари, на рицарската поема „Сър Гауейн и Зеленият рицар”. През 1925 той се връща в Оксфорд, вече като професор по англо-саксонските езици в колежа „Пембрук”. В интерес на истината, преподавателската му кариера е леко двусмислена. От една страна Толкин е перфектен учен, изключителен капацитет по северно-европейските езици, мислител, който постоянно търси и прави връзки от сферата на езика в сферата на мисълта и обратно. Обаче от друга страна е малко темерут, не говори отчетливо и понякога аудиторията трудно разбира казаното. Все пак това се компенсира с големия артистичен талант, който Толкин носи и демонстрира пред аудиторията. Описва се например драматичният ефект, който той постига със знаменития си превод на „Беоулф” – единствената запазена поема на варварите англо-саксонци от времето преди да се заселят на Британските острови. Десетилетия по-късно англо-американският поет Уистън Одън, пише в писмо до Толкин: „Не мисля, че някога съм ви казвал колко незабравимо впечатление остави у мен като студент вашето четене на „Беоулф”. Този глас беше гласът на Гандалф”.

Властелинът на пръстените, саундтрак, The Hornburg

Толкин започва превода на „Беоулф” през 20-те години и го завършва през 1926-та, но целият текст е публикуван за първи път далеч след смъртта му, едва през 2014-та. Въпреки това лекцията му върху този текст, озаглавена „Беоулф – чудовищата и критиците”, става основен камък за всички по-нататъшни изследвания на поемата. Това забавяне на научните публикации не е изключение в академичната кариера на писателя. Той пише малко, прецизно, обича да доизпипва нещата и не е особено плодотворен в издаването – но пък пише дълбоко. Все още времената са такива, че един истински професор може да си позволи подобна волност. Казват, че сега, когато дори вече и най-възвишените оксфордски среди са обърнати повече към количествените, отколкото към качествените измерения, Толкин би имал голям проблем да покрие изискванията и да остане преподавател. Това обаче е въпрос на характер и нагласа, тази педантичност по отношение специално на текстовете важи не само за академичната му работа, а и за онези книги, с които той става особено известен сред читателите. Например „Силмарилион”, която Толкин пише буквално десетилетия наред, така и не стига до печатарската преса, защото все нещо има да се изчиства или добавя, а когато я предлага на издателите, те пък не я харесват толкова, идва им много сложна. Чак след смъртта на писателя текстовете редактира, подрежда и издава синът му Кристофър. Изобщо, в писателските чекмеджета на Толкин очевидно цари голяма каша. Той започва, докарва донякъде и зарязва текстове, към които се връща много по-късно, преправя и нагажда към новите неща, които междувременно е написал, а има и случаи, когато една и съща история се разказва в няколко версии и никой не знае коя е истинската. Да, звучи си трудно за редактиране и подреждане. На всичкото отгоре, да не забравяме – текстовете на Толкин са пълни с думи от измислените от самия него езици, думи, понякога просто подхвърлени без обяснения или превод, оставени да се доизяснят после.

Властелинът на пръстените, саундтрак, King Of The Golden Hall

Когато се спираме на темата за връзката между Толкин, езика и мисленето, трябва да се каже още нещо важно – той не използва езика и думите, просто за да разкаже дадена история, а най-често извлича самата историята от езика и думите. Дори не само отделни истории, а и цялата митология, която стои в основата на книгите му, е донякъде базирана на този подход. В това отношение Толкин е повече като скулпторът, които разсъбличат статуята от камъка, в който е обвита, а не онези, който я изгражда от пластове глина. Джон Роналд Толкин е лют противник на така модерния в средата на миналия век структурализъм, който твърди, че езикът е нещо студено и безстрастно, конвенция или инструмент, че е плод на случайни фактори и в звученето на думите не бива да се търси същински смисъл. Точно обратното смята Толкин, чиито подход към езика е много по-романтичен – но не по-малко успешен. Когато неговият най-близък приятел Клайв Луис пише „Хрониките на Нарния”, Толкин казва, че тази история можеше да е наистина добра, ако зад нея стоеше предварително създадена митология. Точно това прави самият той. Тогавашната публика не знае, но усеща – когато Толкин издава така успешните си книги „Хобит” и „Властелинът на пръстените”, зад тях вече стоят митовете от „Силмарилион”. Но има и още неща за светогледа на писателя, които може би ще ни помогнат да разберем книгите му по-добре. Той е католик, при това консервативен. През последните години от живота си например, както описва синът му Саймън, директно се противопоставя на реформите, възприети от Втория Ватикански събор в началото на 60-те. С тях литургията трябва да се води вече на английски, но на служба в църквата Толкин демонстративно продължава да си припява химните на латински. Някои казват, че в книгите му има прекалено много магьосници и магии, за да са те книги на истински католик. Отговорът е, че няма как да има църкви и кръстове, защото събитията в тях се развиват, доколкото си спомням, около 6 хиляди години преди да започне историята на нашето човечество, каквато я познаваме от Библията. Други пък твърдят, че в тъканата на романите му прекалено буквално са заложени основни принципи на вярата като битката между доброто и злото да речем. На което правилният отговор е, че всъщност така стоят нещата в онзи свят, който се описва, а авторът, верен на истината, не може да ги променя в угода на този или онзи критик.

Властелинът на пръстените, саундтрак, The Breaking Of The Fellowship

Твърде сложни и интересни са и политическите възгледи на писателя Джон Роналд Роуалд Толкин. Той съчетава религиозния консерватизъм с политическо мислене, което, както сам пише през 1943-та, е по-близо до анархизма, отколкото до монархизма. Да не бъркаме нещата обаче, като казва „анархизъм”, той има предвид необходимостта да се избере индивида и малката общност пред такива образувания като Британската империя, а дори и самата Англия. Толкин иска хората да са умни като истински хобити, толкова умни, че да могат да се самоуправляват, да живеят прост живот, близко до земята и природата, без големите държави, които влачат след себе си грозния призрак на модернизацията, на металните машини, на противопоставянето и войната. В едно писмо от 1936 година той пише: „Политическата ситуация е ужасна…..Аз имам най-голяма симпатия към Белгия, която е около правилния размер за всяка страна. Бих искам и моята собствена страна да е ограничена от моретата на Туийд и стените на Уелс”. Това по отношение на държавите и обществата. От друга страна, Толкин е изключителен противник на тоталитарните режими – както на нацизма, така и на комунизма. Неговият антикомунизъм не се променя дори когато Британия е съюзник със Съветския съюз срещу Хитлер и, когато писателят говори за Сталин, нарича го „онзи кръвожаден стар убиец”. Толкин, за разлика от мнозина интелектуалци на епохата, в испанската гражданска война открито подкрепя Франко срещу тъй наречените „републиканци”. Прави го както заради техните комунистически възгледи, така и задето рушат църкви и убиват свещеници. Когато през 1938 година книгата му „Хобит” е на път да излезе в Германия, от издателството задават на Толкин важния въпрос дали произходът му е чист арийски. А той, меко казано, ги праща по дяволите. „Ако правилно разбирам, че ме питате дали имам еврейски произход – пише той в ироничното си обратно писмо до немските издатели, – ще отговоря само, че съжалявам, задето, доколкото знам, сред предците ми няма нито един от тези одарени хора”. С всичките си достойнства и противоречия на мислител и писател, през 1937 година Джон Роналд Роуалд Толкин издава „Хобит”, една история, която той първоначално разказва на децата си като приказка преди сън. През 54-55-та излизат и трите части на „Властелинът на пръстените”, чиито истински бум е в началото на 60-те, след като хипи-поколението се влюбва в книгата. Самият Толкин умира през 1971 на почтената възраст от 82 – млад за истински магьосник или елф, но достатъчно стар за обикновен хобит, който тръгва на своето може би последно пътешествие до там и обратно.

Властелинът на пръстените, саундтрак, Concerning Hobbits

Във връзка с временното застудяване политико-енерГЕПИйната мафия реши да се възползва от ситуацията, за да се изгаври с матряла. Атаката започна вчера (09/01/2016г.) вечер, от съобщение на БТА, светкавично разпространено от повечето &quo...

Адам Загаевски е един от най-значимите съвременни поети на Полша и Европа. Поет, есеист и прозаик, той е автор на 12 стихосбирки, три повести и осем есеистични книги. На български език Издателството за поезия ДА издаде „Невидима ръка“. Загаевски е част от „Поколението 68’” и един от основателите на независимото литературно движение „Нова вълна” през...

През 2016 г. в България са регистрирани 305 хиляди моторни превозни средства – 39 хиляди нови и 266 хиляди втора употреба. Само през 2007 и 2008 г. е имало повече първоначални регистрации.

От новите МПС 20.5 хиляди са леки автомобили (M1), 13 хиляди са товарни автомобили, 1500 са мотори, мотопеди и АТВ.

Най-продаваните марки нови леки автомобили са Рено, Тойота, Нисан, Киа и Дачия.

НОВИ автомобили – продажби

Най-продаваните стари автомобили са Фолксваген, Опел, Мерцедес, Ауди и БМВ.

 СТАРИ автомобили – внос

Към края на 2016 г. в България са регистрирани 3.14 милиона леки автомобили, 500 000 товарни автомобили, 175 хиляди мотоциклети, 15 хиляди трактора и около 200 хиляди ремаркета. Общо над 4 милиона превозни средства. Електрическите превозни средства са 805, от които 275 автомобили, 527 мотоциклети и 3 електрокара. 2474 са хибридни.

40% от автомобилите са над 20 години, а общо две трети са над 15 години. Нови автомобили до 5 години са едва 4.4%, а общо 14% са до 10 години.

Най-популярните марки автомобили в България са Фолксваген и Опел – общо около един милион броя. Следват Мерцедес, Форд и Рено с по около четвърт милион всяка. Над 100 хиляди са още Пежо, Ауди, БМВ, Фиат и Ситроен.

Най-популярните марки автомобили

Източник: МВР

https://opendata.government.bg

The post Автомобилите през 2016 appeared first on Блогът за икономика.