01/17/17 07:00
(http://patepis.com/)

Тоскана – любов от пръв поглед (3): Волтера и Кианти

Продължаваме с Таня из Тоскана – започнахме с Лука и Флоренция, продължихме към Сан Джиминяно и Сиена , а днес сме във Волтера, из Кианти и в Пиза.

Приятно четене:

Волтера, из Кианти и Пиза

част трета на

Тоскана – любов от пръв поглед

Шосето, по което се вием на път за

Волтера,

сигурно някога е представлявало криволичеща пътека, която бурите често са отнасяли. Калин отпуска педала на газта по склоновете и острите завои, а ние не преставаме да въздишаме по всеки изглед около нас и го молим да отбие някъде, за да запечатаме мига . Изкачването на всеки хълм открива нова гледка. Редуват се зелени долини и гористи хълмове и само рядко се изпречва някое селце. Крайпътните поляни са залети от глухарчета, подранили макове вирят главици между тревите. Ето, това е пасторална Тоскана!

На места по тесния път има спрели коли и ние предусещаме, че тосканците пак са ни подготвили някаква изненада. На възвишението, вдясно от пътя е поставена гигантска празна рамка за картина. Заставаш в нея и, ако щеш селфи, ако щеш групово – пейзажът зад теб е гарантирано приказен! И такъв простор, че ти се иска да се включиш в сърцераздирателното „ O, соле мио”, носещо се от отворения прозорец на паркирана наблизо кола. Това ми се е случвало вече веднъж на Хайдушките поляни в Родопите, когато плътен мъжки глас от отсрещния баир изви „ Руфинка болна легнала”, а долината пое песента като ехо.

Замисляли ли сте на какво се дължи богатството от италиански оперни гласове?

На топлия морски бриз, обгръщаш Италия отвсякъде? На висококачествения студено-пресован зехтин или вкусните плодове и зеленчуци, расли под палещото южно слънце? Е, вероятно има полза и от тях!… Но `я се заслушайте около себе си в препълненото кафене, не чувате ли мелодиката на италианския език? А във веселата възбуда на младежите от съседната маса не долавяте ли игривата интонация на позната опера? Създаден за музика – това е италианският език! Абсолютно!
За по-голяма убедителност ще ви цитирам авторитетът Дж. Х.Бърнс: „Италианският бързо започва да се разбира от чужденците, защото звучи някак близко до това, което изразява. Този език идва естествено като дишането. Блика с ромонлив смях, но същевременно е способен да изрази и мощ и горчивина. Това е език , в който гласът се лее на всички възможни нива. На италиански човек не говори, а пее, а страстта отработва с помощта на ръцете”. О, да! Вържете ръцете на италианеца и той няма да може да говори! Ръцете сякаш са двигателят на речта му.
Когато пътува, човек би трябвало да понаучи няколко думи и израза на езика, който се говори там. Доброто възпитание го изисква, а и тосканците са толкова добронамерени и отзивчиви. Заради туристическия бизнес, разбира се, владеят и английски, но едно „buongiorno” или “grazie” за начало на разговора и ледът на общуването вече е разчупен. На сбогуване вече сте приятели.

Из-зад един остър завой пред нас ненадейно изникват червените тухли на

крепостната стена на Волтера

Масивната конструкция на цитаделата ми напомня, че през Средновековието дори по тези места защитата е била актуален проблем. Потискащият напълно запазен вид на крепостта създава усещането за затвор и ние току да съжалим, че не сме избрали другия маршрут до Ливорно, предложен от хазяина. И напразно! Кога друг път щеше да ни се отдаде да побродим в така известния в Средновековието Град на гадателите и магьосниците, а от по-ново време след заснемането на сериала „Здрач” и Град на вампирите. Защо е тази слава ли – всичко по реда си!

Паркираме в 3-етажния подземен паркинг и, когато прекрачваме навътре, с изненада установяваме, че

градчето Волтера притежава своя уникална атмосфера

Все едно сме се върнали още по-назад във времето. От внушителната етруска сводеста Порта ал`Арко, та чак до разкопките на амфитеатър и терми в долината под нея – следи от етруска, древноримска и средновековна епохи. Хармонично слети в едно цяло.

Градчето заема стратегически важно положение, доминирайки над обширна територия. В минали времена Волтера е бил военна цитадела. В по-близки – затвор за врагове или неудобни на династията Медичите. Днес тук е почти безлюдно. Освен малки групи туристи и някой пърпорещ покрай нас мотопед, местни жители като че ли не се забелязват. Освен собствениците на магазинчета за сувенири и сладолед, разбира се. Виждаме обаче простори с припляскващо на вятъра пране над главите ни в невероятно тесните улички, а от един висок прозорец до слуха ни долита музика. Притихнала атмосфера, сякаш е денят след Страшния съд.
Разхождаме се бавно пред витрините на магазините и гледаме с удивление изпълнените с живот коне, изправени на задните си крака, грациозните човешки фигури, гравирани вази, свещници, фигурки за шах, кутии за бижута и много други украшения — всичко това изработено от алабастър и излъчващо сияние като шлифовано стъкло.
Какво е алабастър ли? Преди да посетим град Волтера и аз не знаех почти нищо за този камък. Представете си естествен материал, който лесно може да бъде изваян в плавни и изящни форми. Това многоцветно вещество е красиво, пропуска светлината и е прорязано от множество жилки, което го прави подходящо за извайването на декоративни детайли и фантастични фигури.

Историята на резбата върху алабастър във Волтера е дълга и ни връща пак във времената на етруските, древните жители на тази област. Сред многобройните археологически находки са открити стотици алабастрови урни — правоъгълни каменни кутии, в които се погребвал прахът на умрелите след кремацията им. Тези каменни кутии са богато украсени с релефни изображения, често включващи сцени от предполагаемото пътуване на мъртвия в отвъдния свят.
Волтера още веднъж ни убеждава, че в Италия всеки град – малък или голям, всяко село или ферма са изначално самобитни. Всяко място се гордее със свой собствен забележителен фонтан, каменен параклис с фрески на известен художник, етруски разкопки или местни родове, чиито имена са изписани на църковните пейки още от 16 век.

Четвърта сутрин от нашето невероятно пребиваване в Тоскана

Палим колата и тръгваме на юг. Няма да е честно, ако не ви разкажа за лозята и маслиновите горички на район Кианти. С впечатления от първия ред, както се казва.
Още на летището се сдобихме с карта под заглавие „ Пътят на виното, зехтина и ароматите на Тоскана” с туристически маршрути до райони с най-почитаните марки. По волята на висш разум или от сполучливия избор на Веси, падна ни се честта цели четири денонощия да живеем в най-добрия.

Кианти – сърцето на Тоскана!

Малко история: Известният по цял свят / а вече и на нас/ лозаро-винарски район се простира между Флоренция и Сиена.

Кианти е област, но и контролирано и гарантирано наименование за произход на червено вино,

което тук се прави отдавна. По-точно, от седем века насам. От тогава датира първото му писмено споменаване.
Както много вина, това също започва живота си като бяло, преди да стане червено, и трябва да е произведено с поне 80 % грозде Санжовезе. Изконните винени центрове са – Греве, Кастелина, Гайо и Рада. Именно техните лозя са обявени през 1716 год. за единствените официални производители от Великия херцог на Тоскана Козимо ІІІ Медичи. Днес тези градчета оформят зоната „Кианти Класико”, от която идват едни от най-добрите вина на региона под надзора на Обединение на производителите, чийто култов печат е с черен петел. Сортът Санжовезе е „Великият тоскански херцог на виното” и в превод означава „кръвта на Юпитер”. Предполага се, че е много древен сорт, познат още на етруските. Плодовитостта му трябва да бъде държана под око, защото прекалено високите добиви влияят зле на качеството.
Защо печатът е с черен петел, ще попитате? Заради легендата, според която как Флоренция и Сиена са решили да поставят границата помежду си. Рицарите трябвало да тръгнат едни срещу други на разсъмване след първото кукуригане на петел и там, където се срещнат – там ще бъде разделителната бразда. Е, първият петел, надул тръбата, бил черен! С дълбоко уважение към легендарния тръбач /подобно гъската, спасила Рим/ ликът му е любим символ не само по етикетите на бутилките вино, но и навсякъде другаде, където може да си помислите. Дори и по тениските на нашите младежи, гордо позиращи за снимка!

Иска ми се да ви разкажа по-подробно за

лозовите насаждения на Кианти

Ще кажете лозя като лозя. Да, ама не! Има българска поговорка „Що ти трябва на баир лозе!” т.е. проблемна работа.

Тоскана е баир до баир, обаче и лозе до лозе върху тях. Обработени машинно с малки трактори-всъдеходи на гъсенични колела. Редовете са опънати по диагонал към възвишението и подрязани с висш пилотаж резитба. За по-голяма захарност около корените в тънка редичка е насипан ситен бял чакъл. Това го виждаме за първи път, но от литературата методът вече ни е познат, така че сме наясно и не задаваме излишни въпроси. Лозовите масиви не са огромни, а между тях са засадени маслинови горички.

Корените на тези интелигентни дървета – маслините, както е известно, са дълбоки и при проливни дъждове предпазват почвата от свличане. Ето затова около тях не е изорано и не се обработва. Тревата пък не позволява изпаряване на влагата в почвата. Предаването на собствеността от поколение на поколение предполага предаване и на натрупания практически опит от дядо на внуче. Семействата имат доходоносен бизнес с клиенти от цял свят. Ето защо тук няма безкрайни масиви на арендатори, както у нас. И слава Богу!
Естествено е да проявим любопитство какво става с гроздето след като бъде обрано от собствениците. Едва ли го тъпчат с крака, като в старите филми. За тези, които искат да знаят, ето какъв е

пътят от набраното грозде до превъзходното вино

с марка и печат за качество: След приключване на кампанията по събирането, стопаните предават стоката си в кооперативната винарна, при която членуват. Веднага технолог за качествен контрол оценява сорта и замерва захарността. По установен ред производителят получава готова продукция или пари кеш по негов избор. Може и от двете. По същия начин се постъпва и с реколтата от маслини. Колко удобно е да си производител в Тоскана, нали!
Под секрет /въпреки безкрайната ми любов към Прованс/ ще ви разкрия, че 25 % от зехтина, идващ от средиземноморските страни се пада на Италия. Едва скромните 3% от общото количество е на Прованс. Най-качественият и с най-голям успех е Extra Virgin от Тоскана. Когато цифрите говорят дори и французите трябва да замълчат!

Градчето Греве ин Кианти

е „входната врата” на регион Кианти и е само на 15 – 20 минути от нашата вила с кола.

50022 Greve in Chianti, Metropolitan City of Florence, Италия

Шосето, криволичи живописно покрай лозови, маслинови масиви и каменни къщи и, докато пътуваме, решаваме да се отбием и посветим на него неделната си сутрин.

Градчето е китно и подредено, с около 14 хиляди жители. Тук, където и да попаднеш /дори в най-забравеното от бога село/ цари съвършен унисон с природата и традициите, властва красота и чистота, извисява се величествено малка църквица. Дърветата и цветята са в разкошна подредба и всичко е така дизайнерски пипнато във всеки детайл – ще речеш, знаели са, че пристигаме и се постарали точно за нас… Друго измерение на цивилизацията!

Тук има музей на виното с дегустации, но за жалост, ние не успяхме да го посетим. Неделният ден се оказа пазарен ден за цветя. Представете си типично голям за Италия площад, няколко средновековни сгради и неоренесансова църква сред море от пролетни цветя. Е, от тука вече не мърдам, пущам корени, размазвам се – цветята са моята страст! В малкото ни дворче едно върху друго /как не се задушават/ растат, че и обилно цъфтят – от целия набор пролетни, през ириси, рози, мушкати, петунии, всякакви летни до есенните хризантеми. И не по едно, а от всички по много! Не може да не си отнеса и от тук някоя луковичка!

Дружинката ни решава да поседне в кафенето насреща. Който иска – да се любува, който иска – да си поръчва каймаклия италианско капучино и пандишпанов ябълков пай. Старинната уличка е с малки кокетни заведения и магазини, отрупани със стоки местно производство.

Типичното провинциално кафене е с дълга памет за стари времена, ако се съди по снимките, окачени по стените. Жители на градчето, отдавна в небитието, се усмихват яхнали каруци, натоварени с дъбови бурета. Други, прегърнали огромни чепки, са снимани по време на гроздобер.

По-нататък в редицата има магазинче „Antica macelleria Falorni” с тоскански месни деликатеси. Само от вида им да запреглъщаш! Оказва се, че този магазин е един от най-старите и най-известни в цялата страна. Тези географски ширини са известни с производството на колбаси от диви прасета .

Нали не страдам от липса на апетит, вниманието ми е привлечено от сопрасата. Това е нещо подобно на нашата пача, но много по-вкусно изглеждаща. Тук я приготвят и от питомно, и от диво прасе. Изборът ми е категорично отхвърлен, но не устояваме на изкушението да опитаме от сухия деликатесен колбас със семена на резене, което му придава страхотен анасонов аромат.

По пътя за градчето Греве ин Кианти срещнахме група колоездачи. Екипите изглеждаха подвеждащо младежки – ярки, блестящи в изумрудено-зелена или морава ликра. Профучаха по пътя като грамадни ниско летящи насекоми. Едва когато паркирахме колата и се отбихме в едно от кафенетата на неделния пазар за цветя, видяхме прошарените коси на хора, които са навършили пенсионна възраст. Откъде идва енергията им? Не знаят ли, че трябва да са измъчвани от артрит и да се клатушкат към аптеката, а не да въртят педали. Какво пият и какво ядат тези щастливи хора?
Известно на всеки е, че провинциалистите /където и да е това/ се хранят не с гурме, а с истинска, приготвяна по изпитания традиционен начин храна. За италианците, вековни производители на зехтин, редовният му прием е неизбежен и задължителен. Честите дози чесън, подкрепен с червено вино от собствените лозя /4 – 5 чаши например е хубаво число за тренировка/, различни вариации на пастата и… ето ти го дълголетието! И не е вярно саркастичното твърдение на съседите им французи, че освен спагети не можели да готвят друго.

Каква е Тосканската кухня?

Принципът е в простичкото готвене с ароматни пресни съставки, които точно тук можете да намерите в изобилие – босилек, розмарин, градински чай, силно ароматизирани маслинови масла и др. Местните ястия се отличават с – дивеч, едър рогат добитък, дива свиня, а по крайбрежието с морски дарове. Бобовите растения са отдавна голяма част от хранителните навици на тосканците. Спанакът е най-популярният листен зелен зеленчук. Хлябът е неизменна част от дневното меню, а брускетите са особено популярни предястия.

Исторически погледнато, пастата не е била чак толкова важна в Тоскана, отколкото в други части на Италия. Отличава се с местната паста pici – тънка прясна паста, направена с яйца, а tortelli е тосканската версия на равиоли.
Корените на това забележително богатство от специалитети и вкусове трябва да се търсят още в Древния Рим, където знатните граждани се увличали по екзотични ястия. В съчиненията на Хораций се споменават ястия като „черен дроб от бяла гъска, тлъстяла от сочни смокини“, „змиорка ловена, преди да си хвърли хайвера“. По това време била създадена и пицата. Авторството се приписва на легендарния римски пълководец Луций Лициний Лукул (108 – 58 г.пр.Хр.). За спагетите пък е известно, че са пренесени от Марко Поло в края на XIII в. В Китай той ги видял, направени от оризово брашно. Гледай ти!…
Колкото и здравословно да се хранят тосканците, едва ли това ще е цялата рецепта за дълбока старост. Ето, симпатичният отбор беловласи велосипедисти развяват знамето на познанието пред очите ни: Ако тялото бездейства мускулите атрофират и другите работни части на системата се развалят по-бързо. Градското решение са тичането и фитнеса. По-полезна и смислена алтернатива е физическият труд, който върви с живота в провинцията и селската аеробика в градината. Да се навеждаш да садиш и плевиш, да кастриш клони и да се протягаш да береш плодове. Цял ден – и ще бъдеш възнаграден от липса на скованост. Цял месец – и ще усетиш намалена обиколка на талията. Избягваш злочестините на стреса, а работата с природата те научава да приемаш нещата по-философски. Както го правят тук.

Щем не щем – настъпва последният ден от пътешествието ни.

Оставили сме за върхов финал Пиза макар че, ако предложа тест за най-силните впечатления, всички ще бъдем крайно затруднени да посочим кога, къде и защо. Емоциите ни бяха непрекъснато надграждани.От всяко градче си тръгвахме с неохота, докато на новото място ни поемаше още по-прекрасно изживяване. Сигурни сме – спомените от Тоскана дълго ще сеят носталгия в душите, така че само при споменаване на името ѝ ще трепваме, като осенени от щастливо прозрение.
Последното парченце от пъзела на нашето пътешествие е

Пиза

Мястото, на което се намира градът е ключово. Преди векове за това парче земя са спорели много племена и народи. Разположено на кръстопътя на две реки – Арно и Керхио, то е стратегическо за различни международни връзки и търговия и е било много ценно още от древността.
Винаги е вълшебно да пристигнеш в град на море. Магистралата се измъква от последния тоскански хълм и на хоризонта внезапно се разгръща просторна гледка, а въздухът се изпълва с ухание на солена вода, въпреки че самото море е доста далече оттук и не се вижда. Летището на Пиза е почти до пристанището и шумът от излитане на самолет странно се съчетава със сирена на лайнер.
Първото препятствие, което трябва да преодолеем, е да намерим центъра на града. Неочаквано небесната ни диспечерка е изчерпала лимита и малко преди финала ни изоставя. Значи Веси е имала право да я подозира в коварство!
С питане и до Цариград се стигало. Ех, ние с питане не намираме най-краткия път до целта, но правим обиколен тур, опознавайки новите квартали на града и на два пъти пресичаме река Арно за да се убедим, че Пиза е малко,спокойно и красиво университетско градче. Накрая, благодарение на късмет, успяваме да намерим посоката към „Площада на чудесата”.

Измъкваме се от малката странична уличка, на която сме паркирали, и той се открива пред нас в цял ръст. Под яркото обедно слънце сградите – символи на града, блестят в бяло мраморно великолепие. О, да!!! Това наистина трябва да се види наяве! Колкото да ти го описват, колкото филми и снимки да си изгледал – не е това, което е тук, пред очите ти! Зашеметяващо! Трябва ни време, за да дойдем на себе си. Море от хора край нас се вълнува и кипи от желание многократно да запечата гледката в своя GSM. Представители от цял свят с различен цвят на кожата споделят в този миг едно и също чувство и, ако то имаше материален израз, сигурно щеше да е огромно туптящо сърце, реещо се над площада!

Катедралата ”Санта Мария Асунта”

е първата построена сграда от комплекса. Внушителна както по размери, така и по стил, средновековната постройка е започната през 1063 година. Интересно е преплитането на различни стилове. Замислена е в римски стил, мозайката вътре е изпълнена във византийски, а арките са с мюсюлмански мотиви. Фасадата е съставена от комбинация на сив и цветен мрамор с бели камъчета. Внушителна е и огромната бронзова порта – по нея са изобразени различни сцени и сюжети от Библията.
Наклонената кула е предвидена да бъде камбанария на катедралата. Изпълнена е от блестящ на слънцето бял мрамор, но някак по очарователен начин разваля синхрона на останалите сгради със своя неестествен профил. Строежът ѝ започва през 1173 година и продължава около 200 години. Висока близо 56 метра от едната страна, около 57 метра от другата и тежка 14 500 тона, тя е разположена зад Катедралата и още от самото начало нейната съдба е много любопитна. След изграждането на третия етаж започва да се накланя и нищо и никой не може да обясни защо се случва това. Мистерията продължава, независимо от опитите на геолози, инженери и строители да предотвратят отклонението. Слаба земна основа и неправилно изпълнение на фундамента са сред предположенията за появата на този феномен. Въпреки това, за своите близо 800 години съществуване, наклонената кула в Пиза се е превърнала в една от 35-те топ дестинации в Европа.
Представяте ли си какъв грандиозен скандал е трябвало да преживеят архитектът и строителите по онова време?! Прогонени ли са били от града? Знае ли някой каква е по-нататъшната им съдба, тъй като не се е предполагало какъв всемирен интерес ще предизвиква след време и колко доход от туристи ще донесе тяхната прекрасна грешка? Може би затова не е сигурно кои точно са те – Бонано Пизано? Диотисалви? Или Джовани ди Симоне? Естествено има и легенди, като тази за Вавилонската ѝ посестрима. Няколко. И все абсурдни и красиви – като самата звънарна.
Стига да не страдате от клаустрофобия, може да изкачите Кулата по 259-те стъпала и пред вас ще се разкрие невероятна панорама на града. Именно оттук Галилео Галилей доказал теорията си, която гласи, че „скоростта на падане не зависи от теглото на падащите тела”. Как ли? Известни са знаменитите му опити пред многобройна публика на Пиза от наклонената кула, от която пускал различно тежки тела и установил, че те падат еднакво бързо.Така било опровергано господстващото мнение на Аристотел за земната гравитация. Виждам, че се усмихвате, но този факт е документиран в мемоарите на негов ученик.
Абсурдната кула несправедливо измества фокуса от малко известния факт, че

Пиза е родният град на Галилео Галилей

Велик физик, механик и астроном – той е една от най-силните фигури в историята на науката. Идеите му, изпреварващи времето, неизбежно го сблъскват със схоластиката на църквата. Животът му от мирна творческа дейност за науката се превръща в жестока борба за победа на новия научен мироглед. Кой не знае репликата, когато инквизицията го принуждава да се откаже от заключенията си: „И все пак Земята се върти!“

Във всички градове, в които е работил Галилей, признателното потомство му е издигнало паметници: в университетите в Пиза, Падуа и Флоренция. В църквата „Санта Кроче” във Флоренция е построен мавзолей: Три мраморни човешки фигури, представляващи геометрията, механиката и астрономията са над неговия гроб и оплакват загубата му. Историческият параклис „Трибуна на Галилей”, който се намира близо до университетската библиотека във Флоренция има 4 грамадни зали, в които са поместени: статуята на Галилей в професорска тога, сбирка на различни уреди, с които е работил, картини на художници, изобразяващи най-важните моменти от живота му, бюстовете на най-добрите му приятели и ученици.
Време е да се сбогуваме с Галилей и „Площада на чудесата” . Неусетно часовете са излетели и времето здраво ни притиска.Трябва да сме навреме за обратния полет, но как без заключителния ритуал в края на всяко пътешествие – закупуване на сувенири за близки и приятели. С Веси мигом се заемаме за изпълнение на приятната задача. Знаем кой какво колекционира и това много ни улеснява при избора.
Колекционирането, също като писането, е патерица за паметта. Спомените, винаги те възкресяват и препускат като бриз, на който жадуваш да препуснеш. Благодарение на тях можеш да преживяваш хубавите неща още няколко пъти. Моя милост, винаги, когато пътува си отнася и някакъв миниатюрен материален спомен. Доскоро това беше магнитче за хладилника. Приближавам го и се пренасям назад във времето, когато съм била и тук, и тук. Явно това е масов синдром, защото сувенирната индустрия в отговор на интереса работи с пълна пара. Отскоро се появиха и други интересни подаръчета. Сутрин, когато сме на гости на Лили / майката на Веси/ все ме пита, смеейки се, „Къде искаш да си пиеш кафето – в Лондон, Амстердам, Тасос?” и ми поднася чаша с изглед на пожелания град. Прекрасно!

Отскоро и аз се запалих да ги колекционирам и всеки, който знае тази моя нова страст, мъкне: дъщеря ми Теменуга от Мюнхен, Весела от Берлин, Калин от Виена. Стоят си в стъклената витрина, подредени като съкровища, и ми напомнят и за града и за човека, който ги е подарил. От Пиза си отнасям порцеланова чаша, оригинално повтаряща вида на наклонената кула. Най-ценното обаче, което няма да бъде засечено и от най-прецизния детектор на летището и което ще отнеса дълбоко скрито в душата, е огърлицата от спомени за всеки ден в Тоскана и нейните средновековни бисерни градчета.

Отправяйки се на пътешествие в друга страна,

заветна моя цел е да открия онова, което е изначално различно – култура, география, език. Коя съм аз на това ново място? И кои са те, хората които живеят там? Ако се установите в чужбина дори само за една седмица, но не в хотел, а в обикновено жилище, пазарувате от местните магазини, сядате в кафенето , посещавате църковна служба – сетивата ви неизбежно се настройват на вътрешната честота на трептене на чуждото място и, колкото по-дълбоко опознавате хората, толкова по-ясно разбирате, че това са напълно различни светове от вашия. Че има още много с какво, придобито с познанието оттук, да обогатите своя малък свят.
Често ние, българите, носим родината си с нас, все едно е част от багажа ни. И как би могло да бъде другояче, когато сме продукт на своята си култура до мозъка на костите.

Виждаме онова, което знаем как да видим.

И /ако е утешение/ не сме единствените, които мъкнат този свой културен багаж. Съвсем естествено е човек да се изкуши да сравнява с вече познатото му. Ако тази склонност е доведена до крайност, обаче, тя възпрепятства да съпреживееш другата култура и да отвориш сетивата си за нещо ново. Мои познати, които преди мен вече бяха посетили Италия, се възмущаваха, че „В хотела нямало сушоар. Пиците им били с по-бедно съдържание от тези у нас. Венеция бил мухлясал град”. Попадаме в напълно непозната среда, която не покрива предварително програмирани очаквания и отрицанието бързо взема връх . Смисълът, не изискващ особени усилия, е да устоим на примитивния импулс и да дадем превес на разсъдъка. Да отграничим вътрешния си опит от новите впечатления. Така пътуването ще изпълни благородната си мисия да разгори желанието за познание, от което ще станем душевно по-богати.
„Веднъж в годината отидете на място, където никога до сега не сте били” – Далай Лама.
Аз го направих. Вие сте на ход!!!