Днес всички, на които телевизиите подадоха микрофон и популяризираха “предсмъртните” им депутатски стонове в изпадналия в кома по волята на властелина Борисов парламент, се надпреварваха да оценяват последните дни на президента Плевнелиев. Всеки според умствените си възможности и евентуалните заплащания.

Общото усещане от този (не)строен хор – строен по уставите на петата колона- беше за руски марш от съветски композитор. Ето защо малко ме стресна на първо чуване дисонасът  с изявлението на един типичен представител на маршируващите, който заяви буквално:

“Много слаб президент. Росен Плевнелиев е най-слабият държавен глава, който сме имали”.

За миг ми се стори, че с това Воле(ново)изявление Красимир Карачанов напада своя прозападен враг извън опорните точки на останалите му подобия заради външността на Плевнелиев и то напълно основателно.

Факт е, че Плевнелиев е слаб.

Но бързо се окопитих и си припомних, че – за разлика от Петър Младенов и донякъде от Желю Желев – Петър Стоянов и др. Георги Първанов също бяха слаби. Докато завистливият Каракачанов си е направо дебел, за да не кажа тлъст, охранен от слугуване на народа.

И тогава ми просветна, че бившият кандидат-президент Каракачанов е имал друго на ум. Помогна ми да се ориентирам в простоватата му мисъл следващата сложна част от дебелашкото му разсъждение:

“Мислите ли, че президентът на България трябва да дава съвети на американския и руския президент каква политика да водят“.

Хммм, не мисля, пък и няма такъв факт, над който бих могъл да се замисля- Каракачанов си го измисля.

Но си мисля, че трябва да си голям кремълски, а вече и тръпметов ( от онези, които му гласуваха на Тръмп и възбудиха надеждите на руските националисти в България ) нахалник, за да защитаваш главите на която и да било чужда държава от собствения ти държавен глава, който уж им давал съвети.

Share on Facebook

Share on Facebook

Отказвам да съм гарван. По-добре да съм бяла врана, ако ще трябва да следвам правилото “гарван, гарвану око не вади”, когато журналистката с ябълките пак ги вади, за да блесне с простотиите си по пресконференции ( надявайки се да я разберат правилно онези, към които е насочено премиерското управленско правило на Борисов “и аз съм прост, и вие сте прости- значи ще се разберем”). https://vesti.bg/bulgaria/benovska-izvadi-iabylka-za-plevneliev-nso-ia-izvede-6064318

“Я, булката с ябълката”!

Този “успех” постига журналистката с ябълките в очите на публиката, заради която се старае с цирковите си номера. Да не говорим, че подобна агресивност, макар и не точно в такава форма, която няма нищо общо с журналистиката, би отивала някак си на опозиционно измършавяла персона, гонена от силните на деня (от властовата трапеза), а не на преяла с държавни субсидии фаворитка на Господаря.

Общо 157 392 лева е получило за 2015 г. Радио К 2  от еврофоновете, които правителството раздава на избрани медии.

Да, не е само радиото на Беновска сред медиите, получаващи впечатляващи грантове от държавата ( и нека не се прави класация на бенефициентите на тези грантове “на калпак”, защото едно радио има десетки пъти по-малко разходи от телевизиите). Общо 100 милиона ( сто милиона!) е раздала властта от еврофондове на медиите в България на принципа “храни куче, за да не те лае”.

Така че тази булка наистина е лице на онова, което (не) се случва в българската журналистика и с престараването си се превърна в жив отговор на въпроса, защо тъкмо след присъединяването ни към ЕС тази натоварена у нас с охранителни функции на властовия ( и особено на стоящия над всичко тук руски) интерес професия се превърна в нещо неприлично за практикуване в очите на твърде много хора.

Сгромолясването на българското свободно слово от 36-то място в годишната световна класация на “Репортери без граница” в годината преди членството ни в ЕС до срамното 113-то за изминалата 2016-та си има своя илюстрация, която успя да постигне почти немислимото доскоро: Беновска методично запълва вакуума на осиротялата без шутовщините на Бареков публичност и го измести в това отношение от примадонското му място на скандален примадон, подскачащ години наред от клан на клан.

И не е само той\тя. Подобията на Беновска, като Шаренкова ( и тя “журналистка” се пише!) искат да удрят шамари на Плевнелиев в защита на Русия. http://kafene.net/news_and_analysis.html?fb_33654253_anch=34587771

Други войнстващи русофили, като Велислава Дърева, замериха Плевнелив с обвинението “държавен изменник” чрез прашката на жълти медии, гравитиращи към Бойко Борисов- у нас Голиат се опитва да убие Давид с прашки под наем.

А някои журналисти на дълги руски позиции, като Иво Христов и Елена Йончева ( получила забрана да посещава Украйна заради пропагандната й подкрепа за руската агресия) бяха на(д)градени за подобни “заслуги” с постове в най-близкото обкръжение на новоизбрания президент Радев.

И как да не русофилстваш медийно и да не ругаеш “грантаджиите, соросоидите” и прочее омразници на Путин у нас! Че това е г(а)рантирано ( с европейски фондове и руски подкупи) условие за печалба и властова кариера! У нас “руско гладно нема”, както вече съм обобщавал ( ако ми посочите изключението, ще се коригирам с конкретния пример, но от обобщението не се отказвам).

Но , за да не бъда изтълкуван погрешно , когато говоря за симбиозата на властта с проспериращите бранители на руския интерес в българския медиен пейзаж, трябва да уточня, че понятието “власт” включва мрежовите зависимости между управляващи и опозиция по линия на руския октопод. На върха на тази хранителна верига стои Борисов, за когото Беновска пише срамни ( за един журналист) панагерици. Като казвам, че са неприлични , имам предвид не само в преносния смисъл. http://e-vestnik.bg/24405/iliana-benovska-vuvuzela-na-mesetsa-stremitelno-kolenichi-pred-borisov/

А , за да не остане някой с впечатлението, че Беновска набляга случайно на образа на мъжкия полов член, дори когато описва себе си, ето още един цитат ( пак от съкровищницата на бисери от кочината на една “агенция”, която лицемерно я подтиква уж да се разграничи от публичната тайна, че работи за медия на Пеевски):

“Въпрос: Защо се твърди, че Делян Пеевски инвестира в Канал3? 

– За мен се твърди в така наречената „социална мрежа“, че съм травестит… Омръзна ми децата ми да се стресират от гадостите на троловете. Звъннах на един съученик, голям пластичен хирург и го попитах: „ Да ти е останала някоя пишка след операция?“ Той ми каза: “Имам една, ама е с малки топки, къса е и е мека, не е за теб!“ Отговорих ли?!.”

Не, не е отговорила Беновска на въпроса, защо се бори за най-видна ( особено пред каберите) фаворитка на властта. Тя сама се натиска за тази роля и подобните й по манталитет медийни посестрими с радост я открояват като такава: “Политическият елит поздрави Илиана Беновска за рождения ден на Радио К2”, близката до нея по съребрена властова линия “агенция” ПИК. http://pik.bg/политическият-елит-поздрави-илиана-беновска-за-рождения-ден-на-радио-к2-news455590.html

Нито булката, нито покровителите й обаче си дават сметка, че ябълката може да бъде и бумеранг. Чрез тази преиграна метафора Беновска се превърна в нарицателно за обратното на журналистиката, която би трябвало да е на страната на по-слабия, на гражданите поне, а не на хранилката на държавните грантове, за да отглежда ябълковидни бухалки за употреба срещу различните и по – възпитаните от нея. В желанието си да услужи на кумира си това лице го злепостави подобно на Волен Сидеров, който стана неудобен да представлява Москва в България. След подобни преигравания той получи юмручно послание от Кремъл в лицето от по-едър путинст от него, след което се посниши принудително ( че дори и на принудителен труд- нещо като “мека каторга”- го осъдиха даже в рамките на прегрупирането на лицата на руската пета колона в България).

Готов съм да се басирам, че Борисов, който не страда от липса на обожател(к)и в медиите, ще потърси начин да се отърси от увисналата на врата му ( като воденичен камък вече) досегашна фаворитка.

Share on Facebook

Share on Facebook

Най-наглата от всички чужди фондации "Америка за (унищожаване на) България" вчера (17/01/2017г.) отправи поредното си жестоко послание към българите. Ще ви го препредам от страниците на основният медиен партньор на фондацията у...

Кадър на фотографката от Стара Загора Евдокия Георгиева е избран от немските издатели на Нора Робъртс за корица на новата й книга „Кажи „Да“ на любовта“, съобщава Dir.bg. На снимката е уловена млада жена, разхождаща се из лавандулови поля, а читателите в Германия ще могат да й се радват от 11 септември 2017, когато HarperCollins Germany ще издадат „Sag...

Кадър на фотографката от Стара Загора Евдокия Георгиева е избран от немските издатели на Нора Робъртс за корица на новата й книга „Кажи „Да“ на любовта“, съобщава Dir.bg. На снимката е уловена млада жена, разхождаща се из люлякови поля, а читателите в Германия ще могат да й се радват от 11 септември 2017, когато HarperCollins Germany ще издадат...

България. Толкова много красиви места, а само 53 уикенда от 2017-та, които да прекараш с любимия човек. Тук обаче на помощ идва успешното дуо Елина Цанкова и Иван Михалев от блога Otbivki.com. Те вече са готови с третата си книга за пътувания в родината – “101 романтични места в България” (изд. „Сиела“), а ние подбрахме 10 от...

Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – http://www.faktor.bg/mnenia/lacheni-carvuli/92357-de-profundis-nie-sme-v-shah-v-shah-s-prezidenta.html

С какво ще ни изненада Румен Радев, щом утре седне на президентското кресло – питат се днес мнозина?

С други думи, когато илюзионистът Радев стъпи реално на политическата сцена, дали ще извади от цилиндъра първо зайче, ято гълъби, красива гола девойка или червени шалчета, навързани едно за друго. С които да ни стопли. Или да ни обеси. Някои даже не просто се питат, направо се обзалагат за характера на предстоящите изненади.

Аз пък смятам, че изненадите от страна на Румен Радев са в миналото, не в бъдещето. Според мен те приключиха с избора му, затова бих сложил малко кинти на версията, че той няма повече да ни изненадва. В личен план – няма с какво. А в политически – няма как, защото интересите, които го издигнаха, не обичат сюрпризите, особено онези, предизвикани от произволни, резки движения.

С други думи, общото ни българско бъдеще с Румен Радев начело изглежда твърде неприятно, но за сметка на това – сигурно.

Какви изненади не бива да очакваме например във вътрешен план?

Първите стъпки на Румен Радев са ясни – разпускане на Парламента и назначаване на служебно правителство. Още на 10 януари той категорично заяви, че ще постъпи така и до днес не дава вид да се е разколебал в решението си. Всъщност, разбираемо е – това диктува логиката на личния му президентски интерес, както и интересите на неговите кукловоди. Всички – и външни, и вътрешни.

Много приказки се изприказваха вече относно състава на въпросното служебно правителство. Като цяло очаквам то да бъде пластилинено, тоест, да е изключително послушно и податливо на мачкане в ръцете на патрона си. В края на краищата, човекът е новак в политиката и има нужда от самото начало на мандата да концентрира в себе си максимално количество власт и влияние в максимално широк сектор от българското обществено пространство.

При него това ще е като трупането на мас от страна на белите мечки – това му трябва, защото е питал синоптиците и знае, че ни предстоят твърде студени политически зими. Някои от които – дори през лятото.

Затова съм сигурен, че Румен Радев няма да стори грешката на Плевнелиев, който сложи начело на уж десен си служебен кабинет ултралевия и неконтролируем професор Близнашки. Радев ще запази пълен контрол над ситуацията, независимо колко независим ще изглежда утрешният служебен премиер. Или за колко независим ще се опитат да ни го пробутат лакейските медии.

Най-вероятно ми се вижда служебният кабинет на Румен Радев да се състои от три пласта хора.

Първият са сегашните хлевоусти послушковци от личното му обкръжение – Елена Йончева, Иво Христов и другите тути-кванти. Като временни министри те не само ще са удобните пионки на царя, но и ще натрупат контакти и опит в реална политическа ситуация. Щото отстрани е лесно да дрънкаш и да даваш акъл, но когато се изправиш срещу озъбената реалност, в която един чиновник може да те разиграва както си иска, нещата стават други.

Вторият пласт ще бъдат хората на Илиана Йотова и БСП – всъщност, хората на Илиана Йотова от БСП. Тоест, малко Гергов, малко Овчаров, такива сладури. Тяхната функция ще е да разберат от първа ръка и да убедят Корнелия Нинова, че тя не е царицата на шахматната дъска, а пешка, уж превърната в царица, но поставена на колене в ъгъла под надзора на топове.

Третият пласт ще са хора, представители на онова, което може да се нарече „кохортата български политически мародери”. Сещате се – онези поданици на безкрайния морален релативизъм, които са винаги готови да помогнат на народа си, като обслужат поредния властник и оберат трохите изпод неговата трапеза. При Костов те бяха костивисти, при царя – царедворци, при БСП – лоялни коалиционни партньори, при ДПС са част от заобленостите на КОЙ, при Борисов доброжелателно дават акъл…..

Неслучайно се говори за Огнян Герджиков като бъдещ премиер. Дори той лично да е чист като момина сълза, човекът все пак е типичен представител точно на тази каста зависими послушковци. Основната им роля в служебния кабинет ще е легитимацията на Румен Радев пред Европа, а оттам нататък – да вземат каквото докопат.

Що се отнася до въпроса може ли служебният кабинет да предприеме стъпки за видим завой към Русия, каквато се очаква да е общата политика на Румен Радев, на този етап не се тормозете, смятам, че засега ще се изчака, няма да се бърза с отварянето на тази процедура.

Е, може да има някакви дребни стъпки – гаранция пред руснаците и насърчаване на повече българи за вот в ляво на предстоящите избори, но по принцип Радев първо трябва да се ориентира във властта, да овладее определени структури и механизми за въздействие и да се представи поне прилично пред Брюксел. Междувременно трябва да се види как ще тръгнат нещата в отношенията на Путин с Тръмп, а и какви ще са резултатите от парламентарния вот.

Чак тогава – но не като самодейност, а пак при положение, че е изгодно на Кремъл – вече може да има реални действия, свързани с глобалния въпрос за цивилизационната ориентация на България. Като цяло обаче смятам, че дотам няма да се стигне, а темата ще се използва като дамоклев меч, който виси над България и все заплашва да падне, но всъщност служи само да се подклаждат и поддържат противоречията тук.

Така по естествен начин стигаме и до основните теми, по които външната политика на Румен Радев няма да ни донесе изненади.

Както стана вече ясно от неговото интервю за канал France 24, Радев подкрепя Тръмп, защото новият американски президент „е диалогичен и винаги търси най-прагматичния подход към проблемите”.

На мама прагматикът. Той и Борисов призоваваше за прагматизъм в отношенията с Русия, но видя, че тая работа е точно като оная – само мерак от едната страна не стига, трябва другата да схваща думата „прагматизъм” по същия начин. Иначе има безкрайно изнасилване, каквото, впрочем, отколе представляват руско-българските любовни отношения.

Та в този случай напълно резонен ми изглежда въпросът: Ако Радев подкрепя Тръмп, то дали и Тръмп подкрепя Радев?

Съмнявам се. Съмнявам се, че Тръмп изобщо знае за съществуването му или че му пука за него. Той няма нужда от съюзник или посредник в Европа, за да развива отношения с Владимир Путин.

Виж, обратното е в сила, Владимир Путин има нужда от максимален брой съюзници в европейския лагер, за да създава максимален хаос в него и да използва това като коз в отношенията си с Тръмп. Тръмп е семпъл човек с далекоглед в ръка и през него сложните европейски отношения се виждат като твърде досадна подробност.

Затова надали ще видим изобщо Тръмп в София, но е много вероятно, както преди време се изтърва някаква руска медия, скоро тук да пристигне на Русия негово величество император Путин Първи. Преди време той дойде при Първанов, но оня оцапа работата с енергийните проекти. Сега Радев трябва изначално да се хване здраво за гушата, та да не стане пак някой сакатлък в българо-руските отношения и те да се развият непрагматично. От руска гледна точка.

Обзалагам се обаче също, че Радев няма нужда от много напомняне, той е досетливо момче, а и му се подсказва. На всичкото отгоре, международното положение е крайно благоприятно да се подмазваш на Путин– щом самият американски президент изглежда доволен да служи на руските интереси, защо пък българският да се назлъндисва и да се прави, че сърцето не го тегли натам. Друг е въпросът, както намекват не от днес някои, на кой Путин ще се служи утре, ако на главата на императора случайно вземе да падне някоя кремълска кула. Или той си пререже гърлото от ухо до ухо, докато се бръсне. Може също да го гръмнат чеченски терористи, без никаква родствена връзка с ФСБ. Да не говорим за опцията в Русия да избухне нова Октомврийска революция през ноември. Тия неща там лесно стават, затова бих посъветвал новия български президент да не се отдава прекалено много лично на Путин, а да заложи на контакти с повече водещи фигури от бившето КГБ в руската политика. Да не си прави илюзии, че като офицер с офицер по-лесно ще се разбере с ГРУ например. Защото е сигурно, че, независимо от личната съдба на Путин, в Кремъл КГБ ще продължи да си е на власт. Нали помним как при Елцин леко я отстъпиха на ГРУ и за малко да стане беля….. Та искам да кажа, че развитието и заздравяването на широки и дълбоки руски връзки от страна на Румен Радев би било действие, което пред  българското общество спокойно може да мине за акт на върховен патриотизъм. Какви ли не идиотщини са минавали, та това ли…..

Така де, досега Радев и екипът му повтарят, че като президент той ще служи само и единствено на българския национален интерес. Обаче все още не знаем на кой точно български национален интерес и съответно – как ще става служенето: като кученце, изправено на задни лапи и с покорно свити предни или по друг начин.

Само да напомня – параноичната Москва хич не обича да ѝ се служи по друг начин, смята го за доказателство, че не си достатъчно предан. А това е недопустимо за коя да е нейна черна пешка по голямата шахматна дъска.

Някой може да възрази, че аналогията с шаха в този случай е твърде банална. Само че не е аналогия, граждани, а реалност – ние сме в шах. В шах с президента.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

Ако в региона може да се направи аналогия с процеси, свързани с противоборството между прозападните и проруските сили, то Молдова е вероятно най-близкия до нас “случай” – с всичките условности на сравнението поради факта, че тя не е член на ЕС и НАТО, а и е пряко заплашена от фактическата руска военна намеса в Приднестровието. И все пак: докато през миналата година в Сърбия и Черна гора проруските сили удариха на камък в премерването на силите по време на избори, в България и в Молдова те успяха.

Както и в България, президентските избори в Молдова бяха спечелени от кандидат, пуснат по социалистическата и проруската писта. Има и още една твърде интересна прилика в предизборното приказване на молдовския кандидат-президент Игор Додон и на българския му аналог Румен Радев по отношение на лакмуса Крим. Точно като колегата от София и молдовският русофил изтъкваше, че макар и да не е редно по международните закони, Крим де факто си е руски.

На 2 ноември 2017 г. той заяви следното ( сякаш двамата с Радев са се наговорили или са им наговорили една и съща позиция):

“Лидерът на Социалистическата партия и кандидатът за президент на Молдова Игор Додон определи като „спекулации“ твърденията за това, че е „признал Крим за част от Русия“, предава Infotag.

„По този въпрос твърде много се спекулира. Отговорът беше следният. Де факто, Крим в момента се явява част от Руската Федерация, юридически този факт не е признат от Запада и от по-голямата част от държавите. И аз не знам дали въобще ще бъде признат в обозримо бъдеще”.

Същата информация , обаче, препредадена от агенция “Фокус”, продължава с някои специфични молдовски въпроси:

“ Как ще постъпи Додон като президент: ще го признае ли или няма? Тук има твърде много рискове. Ние имаме Приднестровието. И не мисля, че можем да си позволим да допускаме грешки в тази посока, без да привлечем вниманието към проблема с района на Приднестровието. Но фактически, в настоящия момент Крим е част от Русия. Юридически това от никого не е признато, включително и от Молдова“, отбеляза Додон. http://www.focus-news.net/news/2016/11/02/2323854/infotag-igor-dodon-opredeli-kato-spekulatsii-tvardeniyata-che-e-priznal-krim-za-chast-ot-rusiya.html

И ето че Додон се озова в Русия, където на пресконференция вчера изненадващо за самите руснаци разви своите колебания около “де факто” принадлежността на Крим към Русия в категоричен отказ от признаването на руския суверенитет върху украинския полуостров. Публикувам казаното от него на руски, за да могат суфльорите на Румен Радев да го схванат най-добре така, както го съобщава сайтът на руския вестник “Комерсант”:

“Власти Молдавии не пойдут на риск признания Крыма российским, заявил президент страны Игорь Додон. «Я свою позицию не менял, не меняю и не буду менять. Но надо понимать, что нам надо выстраивать с Украиной дружеские отношения. И делать какие-то официальные признания каких-то вещей… я думаю, что в Молдове сейчас никто на этот риск не пойдет»,— сказал он на пресс-конференции по итогам встречи с президентом России Владимиром Путиным.http://www.kommersant.ru/doc/3194848

А може би разликата между Радев и Додон е в това, че в българския случай новият избраник на народа още не е встъпил в длъжност като държавен глава?

Предстои много скоро да узнаем дали няма да се окажем наистина единствената европейска държава, чийто действащ държавен глава шикалкави до степен, че легитимира руската окупация на чужда територия, създавайки заплаха и за българската национална сигурност пред лицето на желаещи да се наложат и тук “де факто”.

Share on Facebook

Share on Facebook

Американски писатели, сред които многократно награждаваните Андрю Соломон, Джефри Юдженидис, Майкъл Кънингам, Арт Шпигелман, Жаклин Удсън и др., четоха знакови за американската демокрация текстове на 3-часово събитие пред обществената библиотека в Ню Йорк. Заедно с още близо 2000 артисти и читатели, те заявиха открито несъгласието си с говоренето на предстоящия да встъпи в длъжност президент Доналд Тръмп,...

Дискусия за бъдещето на детските книги ще постави началото на Година на детските книги на Националния център за книгата към НДК. През цялата 2017 г. основният фокус на Центъра ще бъде да подкрепя издаването на съвременна българска литература за деца – ще се провеждат срещи, дискусии, четения, различни работилници, които да стимулират детското въображение. Отворената дискусия „Бъдещето на...

Днес Димитър ще ни води на ски – да видим как са пистите из австрийските Алпи Приятно четене:

Ишгъл – Relax If You Can

Ischgl, Österreich

Relax if you can… е слогана на Ишгъл, първокласен ски курорт в западна Австрия, още известен като меката на апре-ските. Намира се в долината Пацнаун, сгушена в склоновете на планинската верига Силврета в провинция Тирол. Слогана Relax if you can разказва накратко всичко за Ишгъл – първокласен ски курорт на който кипи вечен купон. Но за Ишгъл малко по-късно.

Нашето ски-приключение Ишгъл започна на 09.01.2015 г. в 5 ч. сутринта тръгвайки от Пловдив, познатата компания от шест големи и трима малки приятели с бус под наем, натъпкан със ски оборудване, дрехи и някои други неща от първа необходимост.

Разстоянието от Пловдив до Ишгъл в зависимост от това от къде ще се мине – Словения или Унгария е около 1650 км и се взима средно за 17 часа с кола. Ние разделихме пътя на две с една нощувка във Филах, Австрия. Който е ходил с кола до Западна Европа знае, че се минава през Сърбия, после Хърватска – най-монотонната и плоска страна една права магистрала на която можеш да заспиш, ако не си с прекрасни приятели, за малко в Словения, което не им пречи да ни сурвакат с 30 евро месечна винетка , после Караванкен тунел и накрая Филах. Във Филах пристигнахме около 21.30 часа вечерта. Ще кажете късно, но ние си губихме времето –

в Сърбия

спряхме за вкусен обед в

етно-село Моравски Конаци

и за разлика от България, където нямаше сняг, всичко беше побеляло, красиво и чудно подредено. Самото етно село представлява хотелски комплекс с прекрасен ресторант, езеро, къщи и поляни. Намира се малко преди Белград, от магистралата Ниш-Белград се отклоняваме за Велика Плана и после има табели.

Коордианти тук:

https://www.google.bg/maps/place/Etno+selo+Moravski+konaci/@44.3248799,21.0499857,12z/data=!4m2!3m1!1s0x4750d0cfff9a5a23:0xa73c79486b66c129?hl=bg

Етно селото има уебсайт – http://www.etnoselo.rs

Ако пътувате към Белград, имате свободно време и се чудете къде да обядвате и да се разходите, етно село Моравски Конаци е прекрасен избор.

Австрия

Във Филах пренощувахме

в една чудна хижа над самия град в полите на планината – Aktiv-Appartements Karawanken Lodge – https://www.booking.com/hotel/at/aktiv-appartements.bg.html

Намира се между Villach и Faak am See . В хижата има стаи и апартаменти доста прилични, с добри цени и включена чудесна закуска. Хижата има оценка 8.4 в booking.com, която е съвсем реална.

На следващият ден след прекрасната закуска сервирана лично от собственика на хижата поехме в посока Инсбрук, като за малко разгледахме района около Филах и Faak am See.

Разстоянието от Филах до Инсбрук е 290 км и се взема за около 4 ч ако се минава през южен Тирол. На нас ни отне малко повече тъй като спряхме за кратка разходка и кафе в Брунек.

Пътят минава през Шпитал, Лиенц и през Прато Ала Драва се влиза в Италия,

на чиято територия е по-голямата част от южен Тирол. Минава се през много красиви, спокойни и китни алпийски тип селца както в Италия, така и в Австрия.

Спряхме в

Брунек (Брунко)

за кратка почивка и ароматно италианско кафе. Интересното е че географски Брунек се намира в Италия, но хората си говорят на Немски, както и на Италиански. В самия Брунек има лифт – гондола който ходи до ски зоната на Кронплац в Доломитите.

След 1 ч и 30 мин пристигнахме в Инсбрук, спряхме на паркинг в центъра на града и се отправихме на кратка разходка и разглеждане на забележителностите.

Инсбрук

е град в западна Австрия и център на провинция Тирол. Градът е бил домакин на зимните олимпийски игри през 1964 г. и 1976 г.

След като се разходихме из Инсбрук към 17 ч. се отправихме към Ишгъл и най-вече към селото преди Ишгъл –

Капл,

където бяхме наели голям апартамент в чисто нова къща с всички удобства, 4 спални, 3 бани, отоплен ски гардероб и голям хол с кухня, който ни събираше всяка вечер.

1-ви ден.

Ставаме сутринта рано и

осъзнаваме, че синоптиците са безкрайно точни

Предвиждаха не по-малко от 10 см. пресен сняг и познаха. Снегът се сипе ситно и компанията е пред дилема: да се ходи ли на ски или да пишем деня „дъждовен”. След дългото сутрешно кафе се налага мнението, че ще се почива този ден. Но сърце мъжко не трае и Чавдар и Събка решават , въпреки лошото време, да пробват в ски-зоната на Капъл.

Ски-зоната на Капъл много прилича на Банско

Същите размери, един лифт /кабинка/ от градчето до пистите, а горе просторни и немного сложни писти. По пистите няма почти никой и е удоволствие да се кара в 10 см. пудра. Пейзажът е изцяло алпийски и е страхотна прелюдия към ски емоциите и предизвикателствата на пистите в Ишгъл.

След двучасово интензивно каране, без никакво чакане по лифтовете се заражда една прекрасна идея, да посетим ресторантчето и да опитаме типичния австрийски „щрудеель”, с надеждата, че няма да ни отрежат главата ей така:

Отиваме в двуетажния ресторант с красивото име „Sunny mountain restaurant” и разбираме, че щруделът и в селото и тук струва 3,50 евро.

Заредени с много положителни емоции се прибираме в апартамента, за да споделим впечатленията си и веднага групата изявява желание да посетим Ишгъл, за да видим, защо девизът на града е „Relax if you can….”?

Първото впечатление от

Ишгъл

е, че купонът тече. Много млади хора, които се връщат от ски и се отбиват до многобройните капанчета, от които дъни яка музика и скиорите шумно пригласят познати рефрени. Не може да не се усмихнеш при тази гледка.

6561 Ишгъл, Австрия

Трите лифта, които тръгват към ски зоната, са разположени в центъра на градчето, а ски пистите завършват също там, в центъра.

Архитектурата е типично алпийска, с неголеми, но много кокетни хотели като прави силно впечатление, как пистите завършват буквално във входовете на хотелите.

2-ри ден

Сутринта ставаме рано, ентусиазирани от мисълта, че

ще караме ски на ски-зоната на Ишгъл

В 8.30 сме паркирали на безплатния паркинг пред Silvrettabahn, който се намира на 50 метра от лифта. Опашка няма, всички писти работят, което е предпоставка за щури ски емоции. Вземаме не особено далновидното решение да си купим еднодневни карти, които струват 50 евро на човек /имаме идея да караме утре на една от най-голямата ски зона в Австрия, Sankt Anton am Arlberg/ и почти веднага се качваме на лифта. Silvrettabahn e капацитет 3500 човека на час, кабинките са много бързи, предназначени са за 16 човека и минават над целия град и от него се прострат омайни гледки.

След по-малко от 10 мин. сме в сърцето на ски зоната, от където тръгват лифтове и писти във всички посоки и където след бясно каране можеш да починеш, да се срещнеш с приятели или просто да си купонясваш в огромния ресторант.

Митко си харесва писти номер осем и шест, които са много подходящи за доусъвършенстване на карвинг завоите, Ванката щурмува пистите, спускащи се от върховете Idjoch и Viderjoch, а Чавдар иска да хване вафличките по черната писта номер 4 , която прераства в червената 1а и стига до Ишгъл.

Голяма гордост за жителите на Ишгъл е най-новия лифт в Ишгъл, който свързва градчето с връх Pardatschgrat. Лифтът е сменен преди 2 месеца, последен писък на модата е и наистина оставаме впечатлени. Сваляш си ските, качваш се на ескалаторите и си пред модерните кабинки, който събират по 24 човека.

Горната станция е непосредствено до ресторант Pardatschgrat, който горещо препоръчвам да се посети

Зашеметяваща гледка , прекрасен интериор и нормални цени, не по-високи от цените в ски зоната на Банско. Изпълнени с много запечатани спомени от омайните гледки и писти се връщаме в апартамента, където така естествено пийваме червено винце с хамон и чертаем бъдещите предизвикателства. А те са Санкт Антон ам Арлберг, прогнозата за времето е подходяща, слънчево, без вятър, което е предпоставка за незабравими емоции.

3-ти ден.

Тръгваме сутринта рано с леко приповдигнато настроение и с очакването да се докоснем до

Sankt Anton am Arlberg

Тук традициите на малкия планински град , съжителстват с репутацията на един от най-добрите ски-курорти в Алпите, както от гледна точка на качество на пистите и съоръженията (кабинкови и седалкови лифтове до 2800 м н.в.), така и на хотелската база, която не държи толкова на количеството, колкото на качеството.

Санкт Антон е една от перлите в Алпийската корона на Австрия,

която задължително трябва да се посети. Тук има обработени писти за всички скиори, 43% са за начинаещи (сини), 41% за средно напреднали скиори (червени) и 16% са за по-напреднали (черни). Курортът е притегателен център за всички скиори, които обичат да карат извън пистите. Има над 200 км писти с дълбок и девствен сняг – пудра, които са предизвикателство за всички off piste скиори.

Разстоянието между Капъл и известния курорт е 35 км. и се изминава за около половин час. Паркираме около лифта Nassereinbahn, който се явява източната порта към ски зоната. Естествено безплатно, в близост до лифта, като има един служител, които има изискване от всички паркиращи, да са плътно наредени до другите коли.

Тръгваме да превземаме връх Kapall

в слънчевия ден и пред нас се изправят омайни гледки и предизвикателни писти. Спускаме се по черната писта от върха, която е широка, перфектно обработена и по нея почти няма скиори и отново и отново, все по различни писти…. край няма.

Не може да си бил в Санкт Антон ам Алберг и да не превземеш

връх Valluga (2811 м. над в.),

хващайки модерния фуникульор. На Базовата станция срещаме абсурдна лепенка, показвайки балканските страсти и обичта към един собственик на известен ски курорт.

Горещо препоръчвам писти номер 8, 11 и 17, дълги, с постоянен наклон и с нелоша степен на сложност. Оказва се, че сините писти в различните курорти се различават драстично. Едно е синя писта в Пампорово, друго е в Сейнт Мориц и Ливиньо, а съвсем друго е в Бормио и Санкт Антон. Понякога сините писти имат и черни участъци, затова препоръчвам на не толкова подготвените скиори внимателно да проучват пистите, преди да поемат по тях.

Ски зоната не е посещавана много от скиорите, защото лифтовете са старички, двуседалкови и седалките са метални, което при тези отрицателни температури не е най-приятното изживяване. Иначе пистите са широки, добре обработени, но при условие, че си само за ден, си е загуба на време.

Насочваме се към отсрещния връх , което се оказва, че е съвсем друга ски зона и там ни чака поредната порция перфектно обработени писти, липса на скиори и модерни и съвременни лифтове.

За най-голямо съжаление установяваме, че за да се карат ски през целия ден се искат здрави краченца и перфектна физическа форма, а всички приятели от компанията не сме вече на 30 години.

Ски зоните завършват в планинското градче, където лифтове, автобуси, мостове със скиори се преплитат в едно.

Самото село Санкт Антон е на надморска височина 1304 м. , и в центъра на което Австрийските железници са се погрижили да минава влак. Има прекрасна гара, можеш да хванеш влак от Виена до Санкт Антон и да пътуваш в условия по-добри от колкото в самолет.

Тръгваме си от тузарския ски курорт изпълнени с много емоции и си обещаваме пак да се върнем. Струва си!

4-ти ден

Отново рано сме на лифта, защото имаме поредните ски предизвикателства –

ще караме в швейцарската част,

където имаме информация, че пистите не са толкова стръмни, че са без големи падове и са перфектно обработени. Освен това мислим да изминем и Dutyfree road до Samnaun, малко селище в Швейцария, което си е извоювало статута на безмитна зона и където можеш да влезеш в магазините, едва ли не със ските.

Граница между Aвстрия и Швейцария практически няма. Просто се знае, че отвъд върховете Idjoch и Viderjoch, които се виждат от Idalp е Швейцария.

Естествения център на скизоната на Samnaun е Alp Trida

От това място започват повечето лифтове. Пистите в по-голямата си част са сини, има съвсем малко червени и всички са някак си по-меки, по-слънчеви и е удоволствие да се кара по тях.

След като минахме по почти всички швейцарски писти се отправяме към

връх Palinkopf /2864 м./ ,

от където започва

десеткилометровият Dutyfree road до Samnaun

Пистата е много приятна за спускане и макар, че е червена на цвят, не е особено трудна. Вие се красиво около върховете, а после следва течението на една река и така неусетно пистата влиза в алпийското градче,

където сме приготвили портфейлите, за да купуваме безакцизни стоки.

Влизаме в един от 100-те безмитни магазина

и установяваме, че

цените не са никак лоши

Малко по-евтини, сравнявайки ги с цените в България и доста по-евтини в сравнение със западните страни. Децата си купуват лакомства, жените – качествена козметика и парфюми и потегляме през улиците на градчето, правим си няколко снимки за спомен.

И потегляме към огромната гондола, на 2 етажа, която извозва по 150 човека на курс и от която се виждат незабравими гледки към швейцарските Алпи.

Уморени, сядаме на по бира с картофки в рестора

Обичам да започвам всяка нова година с добре подбран роман. И макар да не си падам много по вампирски истории (по тази причина още не съм чела и „Дракула„), реших да се пробвам с „Трескав блян“ (изд. „Ciela“) на любимия ми Дж. Р. Р. Мартин. Пък и корицата на Живко Петров е доста грабваща окото, как...