Това е наистина смешно!

Замислете се за нагнетяването на впечатлението, че ГЕРБ и БСП водят едва ли не някаква война помежду си. Не казвам, че са напълно еднакви.Има нюанси между тях в хитруването при ловната им стратегия за гласовете на лековерните. И близнаците могат да се бият помежду си. http://ivo.bg/2016/05/30/бсп-намигна-другарски-на-герб-пред-пам/

Казвам, че е смешно заради друго: замерят се с абсолютно верни обвинения, които обаче не са взаимно изключващи се, а се допълват.

Борисов си “спомня” изведнъж за терористичното минало на столетницата и заявява, че ГЕРБ е на десет години, бебе по този показател. Наакано, бих казал, което е малко срамно за тази възраст.

Столетницата, представяна в този мазен двубой от Корнелия Нинова, отвръща с припомняне кой е Борисов и как е разтривал угоднически ушите на диктатора Живков. Същият, на чийто паметник в Правец Нинова заведе своето партийно войнство като нов шеф на партията за поклонение и колективна снимка, за да се подмазва на електората, носталгичен по общото с Борисов минало на вожда.

Та, смешното- понеже за това става дума – е, че и двете сражаващи се във войната с възглавници страни, са абсолютно прави. Споменаваните от тях уж уличаващи уж врага факти са безспорни. Спорна, меко казано, остава единствено репутацията на спорещите.

И Борисов мачкаше ушите на Живков, и комунистите са взривявали църкви. Но това не прави Борисов и Нинова различни.

Share on Facebook

Let’s join the kinds from Non-Profit Organization Kreativnost in their journey to the South Pole. Let’s make some penguins on...

По повод подновените предизборни изблици на Бойко Борисов срещу комунизма, който иначе обгрижва(ше) не само като приближен слуга на Тодор Живков, но и в качеството си дългогодишен съзаклятник с Георги Първанов и благосклонен “опонент” на БСП, мнозина припомнят отново как сме пропуснали да затворим темата за комунизма през и след 1997 г.

Казват, че сега вече да се говори за комунизма е “претоплена манджа”. Нима? Става дума за точно обратното- за една замразена, лоясала, гранясала истина, която другарите и другарките не желаят да бъде сервирана за публична консумация, за да не им приседне на тях.

Когато на 20 януари тази година ТАСС илюстрира възмущение на външния министър на Русия Лавров как се оскверняват съветски паметници в чужбина ( в онази, която в Кремъл наричат “близката”, т.е. “тяхната” чужбина) със снимка на българския партиен монумент в Борисовата градина, написах, че Москва пак се гаври с покор(е)ната България. http://offnews.bg/news/Sviat-_12/Moskva-se-oplaka-Strani-ot-ES-vazhvaliavat-Hitler-i-oskverniavat-save_644952.html

Онова, което наистина пропуснахме бумерангово обаче, беше не  само и дори не толкова да развенчаем българската комунистическа митология и нейната символика, колкото далеч по – устойчивата, ръководната спрямо нея съветска демонстрация на руско влияние у нас , охранявано от огромните монументи на окупаторите, необозпокоявани на пиедестала и днес в качеството им на “освободители”.

Все пак на “светините” на БКП беше посегнато. Направиха го самите другари и другарки, когато си сменяха козината и наредиха да се махнат петолъчките, сърповете и чуковете, а срещу взривяването на мавзолея на съветския наместник Георги Димитров ( не дори преместването, каквото е искането ни за МОЧА) направо не шукнаха.

Прави ли ви впечатление, че в околностите на също достатъчно внушителния партиен паметник в Борисовата градина, представен от ТАСС като съветски монумент, срещу който е имало посегателство, няма и не е имало подобие на свирепите мерки за сигурност, предприети по искане на Москва в защита на пазителя на статуквото , какъвто е Монументът на окупационната червена армия МОЧА?

Така че , големият пропуск беше именно в това: да кажем сбогом на колиниалното ни минало, което продължава да бъде част от настощето за нас безмълвно, но всъщност крещящо постсъветско настояще.

Ако през април 1993 г., когато МОЧА беше подготвен със скеле за демонтиране в изпълнение на решението на Столичната община не се беше намесил руският посланик Авдееев и ако неговият подчинен , назначен от лобито на от проруската корпорация Мултигруп, какъвто беше Желевият съветник Любен Беров, днес България можеше да има друга съдба. Прекършена обаче беше българската воля за съпротива срещу наследството на съветския колониализъм и проблемът се превърна от кариес в гранулом.

В резултат на това тук беше изпълнена заповедта кръгом и през парадния вход на най-високия пост в държавата беше допуснат угоден на Москва президент, продукт на дългогодишното “продуктово позициониране” на московската пета колона, която го мобилизира на терена от резервната скамейка.

Share on Facebook

1403-ма пакостници, които са прочели общо 4991 книги – това са официалните резултати от петото издание на кампанията „Читателска щафета“, най-успешно досега. Финалът на националната инициатива за насърчаване на четенето бе даден в понеделник сутрин с щуро книжно пакостническо парти в НДК. Организаторите от фондация “Детски книги” предизвикаха малките патиланци да положиха пакостническа клетва по примера...

Натали Настева е книжен блогър, който се вихри в Претрупаното книжно рафтче – виртуално пространство за литературни вдъхновения. В професионален план е книжар, но и дипломант специалност Архитектура в УАСГ. Днес ще ни разходи по книжните си рафтчета, където се спотайват Донат Тарт, Дикенс, Стивън Кинг и още много любими имена. Какво са книгите за теб?...

Пламен Асенов,

20. 07. 16, радио Пловдив

Целия текст слушай тук – http://bnr.bg/plovdiv/post/100717243/velikite-evropeici-artur-shopenhauer-parva-chast

„Светът е моя представа” – ето истината, която е в сила за всяко живо и познаващо същество, макар че само човекът може да я изведе до рефлективно-абстрактното съзнание; и ако той наистина направи това, то у него се заражда философски поглед върху нещата. За него тогава става ясно и несъмнено, че той не познава нито слънцето, нито земята, а само очите, които виждат слънцето, ръката, която усеща земята; че околният свят съществува само като представа” – ето как започва „Светът като воля и представа”, знаменитата книга на великия немски философ Артур Шопенхауер. В общи линии, основната му идея е, че Светът е създаден и доминиран от неразумната воля – онова нещо, което кара дървото да расте, пчелата да прави мед, а човекът да иска секс, независимо от страданията, които това им носи. С появата на човека се появяват и представите за нещата, но в основата им и навсякъде наоколо е същата световна воля. В нейното съществуване можем лесно да се убедим, ако опитаме да контролираме дейността на бъбреците или сърцето си – непременно ще се провалим в това начинание. С други думи – отношението между световната воля и човешкият разум изглежда така, сякаш здрав слепец носи на гърба си нещо зрящо, но абсолютно недъгаво. На всичкото отгоре нашата лична свободна воля се състои в това да правим само каквото трябва да се прави, защото няма никакъв начин да се направи каквото и да било друго.  „Една от най-страшните и най-разпространените глупости – пише по този повод Шопенхауер – е да се правят големи приготовления за живота, под каквато и да било форма”.

Йохан Пиксис, Концерт за пиано, цигулка и струнни

„Животът е сделка, доходът от която далеч не покрива разходите” – твърди философът. Твърде тъжно и безперспективно звучат неговите думи, нали. Затова ето още малко разяснения – макар че не очаквайте просветление. Според Шопенхауер нашата Вселена е възможно най-гадното място, създадено и управлявано от злото, а човекът е роден тук, за да страда. Ако се върнем към Данте и неговият Ад, той не е някъде другаде, а именно това е мястото за наказание и хората са на земята, не за да се пречистят, а за да се мъчат. Основният инструмент за тяхното страдание са желанията. Човек е изтъкан от желания, но всяко едно ражда допълнително страдание – веднъж, защото желанията се реализират трудно, и втори път – защото, веднъж реализирани, удовлетворението от това е кратко и незначително, а ново желание тутакси замества старото. Големият парадокс е, че и желанието за живот, което е изначално присъщо на човека, му носи още повече страдание. Но пък самоубийството не е изход, защото е реализация просто на друг вид желание. Всъщност изход няма, може да има само облекчение – и то е в състраданието, в това да се разтвориш в света на другите, за да им помогнеш поне малко, като така помогнеш поне малко и на себе си. Това са идеи, разбира се. В реалния живот самият Шопенхауер не е известен нито с човеколюбие, напротив, той е прочут мизантроп; нито с аскетизъм или поне умереност на желанията си – макар че горещо препоръчва това на другите; нито дори с особена любов към животните, за които също ни съветва да се грижим всеотдайно, защото и те страдат от гадостите на същия свят, от които страдаме и ние. Разбира се, оставяме настрани любовта на Шопенхауер към смешните му френски пудели на име Атма и Бутц, с които той живее през последните си 27 години във Франкфурт на Майн. През по-голямата част от живота на философа неговите съвременници почти не го забелязват, започват да четат книгите и да тълкуват идеите му едва десетина години преди да се пресели той в отвъдното. Критиците и досега го наричат как ли не – ирационалист, дълбок песимист, солипсист – което означава „краен субективен идеалист”, човек, който смята, че останалият свят, доколкото съществува изобщо, е плод единствено на собственото му съзнание и въображение. Тези етикети са звучни, но негативната им натовареност едва ли има смисъл точно по отношение на Шопенхауер. Защото пък се оказва, че без основата на неговата мисъл не могат да минат не само философи като Киркегор и Ницше, но също музикант като Вагнер, учени като Ервин Шрьодингер и Алберт Айнщайн, мислители като Фройд и Юнг, писатели като Лев Толстой и Хорхе Луис Борхес.

Йохан Пиксис, Концерт за пиано, цигулка и струнни

Артур Шопенхауер е роден през 1788 година в Данциг, днешният Гданск, който тогава е свободен град и голям търговски център. Пет години по-късно обаче Данциг е присъединен към Прусия и свободомислещият татко Хайнрих, независимо от финансовите загуби, се мести в Хамбург. В семейство Шопенхауер по интересен начин се преплитат разум и артистизъм. Майката Йохана е 20 години по-млада от мъжа си, със силна склонност към литературата и неслучайно по-късно, във Ваймар, държи артистичен салон, в който често идват Гьоте, братята Шлегел и други прочути интелектуалци на епохата. Тя пише есета и романи, които са известни на времето си, макар вече отдавна забравени. Бащата, Хайнрих Шопенхауер, е богат търговец и притежател на кораби, изключително образован човек и ценител на европейската култура. Той държи синът му да наследи семейния бизнес, мисли по въпроса и отрано предприема редица стъпки. Например знае се, че името Артур е избрано не случайно, а защото то лесно се помни, доколкото се пише и звучи почти еднакво на основните европейски езици, на които се върти големият бизнес – немски, френски и английски. Когато малкият е на 11, той е пратен за две години във Франция, където учи езика и си прекарва страхотно. По-късно изкарва също много полезно, макар и не така приятно време в Англия. Плюс немския и научения в училище латински, младежът Шопенхауер вече знае четири езика, към които добавя италиански и испански. През 1805-та, като вижда, че синът му проявява повече страст към умозрителните неща, Хайнрих му предлага избор – да се запише в гимназия, а после в университет, както той иска или да участва в семейно пътешествие из Европа за две години, след което да започне стаж в търговска кантора. Артур избира пътуването, но малко след като постъпва в кантората, баща му умира при загадъчни обстоятелства. Скоро той изпросва от майка си промяна в плана, учи в гимназия и след две години постъпва в медицинския факултет на университета в Гьотинген, а скоро се прехвърля философия и сменя университета, като отива в Берлин. Всъщност, въпреки мнението си за зловещата роля на неразумната световна воля, Шопенхауер е голям късметлия – едва ли има по-подходящо място и време за учене на философия от Германия през ХVІІІ и началото на ХІХ век, когато Кант, Шелинг и Фихте развиват системата на немския класически идеализъм до невероятно висини, а Хегел само се опитва да сложи прът в колелото на фантастичната философска история, която те създават.

Йохан Пиксис, Концерт за пиано, цигулка и струнни

Още в Гьотинген, по съвет на своя професор Ернст Шулце, младият Шопенхауер се концентрира върху изучаването на Платон и Кант, а в Берлин слуша лекции при един от най-известните пост-кантиански философи – Йохан Готлиб Фихте. Но не мислете, че известността на Фихте предизвиква възхищение и преклонение у Шопенхауер, обратно – той го намира за твърде претенциозен и досаден тип, който бръщолеви неразбираеми, наукоподобни глупости и се съобразява повече с обществените правила и религиозните норми на мислене в момента, а не с истинско развитие на философията на Кант. С годините това отношение на Шопенхауер към академичните философи и тяхното дразнещо философстване се развива и задълбочава, като достига истински висини в отношенията му с Хегел. Твърде трудно е да се приемат еднозначно острите критики на Шопенхауер по отношение на самите идеи на неговите философски противници. При всички случаи обаче има нещо много вярно в обвиненията му за стила и езика, на които те излагат въпросните идеи. Самият той и досега е признат за брилянтен стилист не само в немската философи, но и в немската литература, а идеите му са изложени по наистина забележително разбираем като съдържание и завладяващ като форма начин. Естествено, това не е без връзка с разбирането на Шопенхауер, което той развива по-късно, че философията всъщност не е наука, а изкуство. Блестящият стил обаче, който после му носи признание, на онзи етап е поредното камъче, което обръща колата на отношенията с майка му. Младият Артур и без това не е доволен, че тя бързо забравя баща му и се хвърля в светския водовъртеж на ваймарското общество, а на всичкото отгоре между двамата се появява и нещо като литературно съперничество. Шопенхауер пише докторската си дисертация, озаглавена „За четворния корен на принципа на достатъчната причина” и Йохана му помага с издаването, но подхвърля, че от тази книга никой няма да си купи дори един екземпляр. На което той пък отговаря, че тази книга ще се чете дълго, след като боклукът, който тя пише, бъде забравен. Интересното е, че и двамата се оказват прави. Ето какво обяснява в наши дни Ханс Брокхаус, собственик на едноименната издателска къща: „Моите предци не намират нищо в неговите ръкописи, но ги издават и издават, за да задоволят молбата на най-добре продаваната си авторка. Сега обаче вече никой не помни книгите на Йохана Шопенхауер, но книгите на нейния син Артур продължават да се търсят стабилно и да повдигат репутацията на издателство „Брокхаус”. Разбира се, че я повдигат, след като преди 203 години, през 1819-та, именно „Брокхаус” издават „Светът като воля и представа”, най-прочутата книга на 31-годишния Артур Шопенхауер.

Йохан Пиксис, Голяма соната за обой и пиано

Във връзка с появилите се твърдения ( в меродавната за властта агенция ПИК), че злополучната по съдържание и форма програмна реч пред Народното събрание на новоизбрания президент Румен Радев е писана от журналиста Иво Христов, реших да се извърша насилие над себе си и да изгледам още веднъж участието му в антибългарския филм на специалния пратник на “Комсомолска правда” Дария Асламова , озаглавен “България умира тихо”, излъчен в руския телевизионен ефир през декември 2013 г. https://www.vbox7.com/play:m966e69003

И си взех белята…

Не бях забелязал на “първо четене”, че от всички мобилизирани да ругаят европейския избор на България ( Валери Найденов, Красимир Каракачанов, Андрей Рачев, Кънчо Стойчев, Ивайло Калфин, Румен Овчаров…), всъщност тъкмо Иво Христов е основен говорител на налаганата във филма теза за европейското колониално робство в нашата страна. За да съм точен в цитирането, трябваше да запиша казаното от него, което е доста главоболно при обема на приказките му.

На Иво Христов, както на никой друг от посочените по-горе български говорители на антибългарската теза, е отделено най-много време. Цели пет пъти репортерката се връща към неговото явно много важно за нея мнение ( нима в Москва са знаели още преди три години, че малко известният на широката публика журналист ще се окаже идеологически ментор на бъдещия български президент Румен Радев- едва ли, но явно са били добре ориентирани в пейзажа на яростните защитници на руския интерес у нас).

От общо 28 минути, колкото продължава пропагандния бълвоч срещу “мъничката, бедна България” ( която вече я няма, като гласи надпис още преди появата на заглавието на филма), на Иво Христов е отделена около една трета, ако не и повече време за разсъждение по иконически, търговски, селско-стопански, демографски, идеологически, енергийни,морални и изобщо- по всякакви въпроси, по които той се изявява като язвителен противник на Запада и защитник на руското влияние в България, която е само една пешка ( на Запада) – съждение, което се струва толкова важно на гостуващата в София пропагандаторка от “Комсомолская правда” със своята шахматна образност, че е запазено за финал на филма.

Като въведение към колониалната действителност у нас Христов започва с горчива насмешка за това, че България е “бивша доматена страна” . Глас на руски език надгражда този образ със суперлатива- “най-добрата някога доматена страна в света”. Днес обаче внасяме домати, купуваме чушки от Македония, а в Русия още ги наричат български чушки ( подсказва Христов темата, която ще бъде подхванат в следващ, не по-малко отвратителен филм срещу България, финансиран също от Руския институт за стратегическия изследвая РИСИ на Решетников, чието заглавие е тъкмо “Българската чушка”). След нагледните приимери и твърдението, че на българския пазар няма български домати, защото ни натрапват чужди сортове, Христов обяснява, че това е така поради “агрополитиката на ЕС”. Внушението е, че нарочно ни душат, а не е резултат от някаква си конкуренция.

Три минути след като е обяснил селскостопанските и потребителските ни неволи в “доматената ни някога страна”, Христов преминава към друг срив: демографския, съчетан със силна емиграция, в резултат на което България изчезва по-бързо от всяка друга европейска страна, освен Естония” . Асламова, която идва от катастрофиралата демографски Русия, добавя мрачни прогнози за скорошно стопяване на българите до 5 милиона, от които 1,4 милиона ще са цигани.

Христов минава от конкретни данни за родени едва 62 000 деца в страната през 2012 г. към констатацията, че през своята 1300 годишна история България никога не е била толкова близко до изчезването, макар да е преживявала войни и кризи. По-лошо е днес, отколкото под турците, обяснява той, но не спира дотук: “Нещо по-лошо-демографската криза съвпадна с моралната. Обществото е много по-развратено, отколкото по време на турското иго, което ни е обединявало”. Медувременно, от него да мине, все пак предлага да не “погребваме толкова лесно страна с 1300 години история”.

Както може да се очаква, една хубава руска провокация към днешна България не може да мине без темата за енергетиката. Христов се изявава обилно и по този въпрос, обяснявайки, че от Южен поток няма какво да губим, а можем само да спечелим, ако проектът не е бил “истеризиран” като руски, макар в него да влизат други страни, като Сърбия и Италия. “Българите станаха жертва на политичски манипулации и са в плен на русофобска истерия”, пояснява той пред Асламова, която иначе твърди, че 70 на сто от българите са русофили.

И как са станали жертва българите ( т.е. податливите на пропаганда срещу Русия хора, които не могат да разсъждават с главите си)? Следва обяснението му:

“Бомбардираха ги с високи цифри. Цялата аритметика изтриха от дъската и написаха на нея “енергейна зависомост от Русия”. И това беше достатъчно. България вложи огромни пари в атомната станция в Белене и ги закопа. Всички тези високотехнологични отрасли се обричат на смърт. Но даже и тези аргументи са безсилни пред заплахата от енергийна зависимост от Русия. Това е ирационален страх”, възмущава се Христов, който не споменава, че България е наистина зависима от Русия енергийно за 90 и повече на сто от вноса на нефт, газ и ядрено гориво.

Ообяснението за русофобското безобразие да не искаме да станем 100 процента обвързание с Русия Христов вижда в това, че “новият български елит паразитира върху тези тезиси. Това е прозападен елит, а цената я плаща потребителското болшинство. Ние разсъждаваме със заклинания, а не рационално”, сърди се на “нас” журналистът.

Но как е възможно Западът да печели идеологическа победа тук, чуди се Асламова. Христов има отговор и на това невероятно явление.

Причината , според него е в западните мозъчни тръстове, които създават “прозападен медиен фон” чрез пари, платени от американски и европейски фондации. И сега-внимавайте, за да научите, колко са хитри те. Христов обяснява:

“ В названието им винаги има нещо демократично- Институт за демокрация, Институт за либерални стратегии т.н. Те имат имидж на демократични авторитети в медийното пространство и ето че вече 20 години категорично печелят битката за общественото мнение”.

По-нататък Христов прави обратен прочит на истината за подхода на Русия в пропагандирането на своето влияние. То се постигало , като “Русия заявява своите интереси в България чрез организации, които се наричат русофилски. Докато САЩ защитават интересите си чрез т.н. демократични институти и никога ( “Никога”?- ами  демонизираната като враг номер едно от рублофилите “Америка за България”?- бел. ivo.bg) не афишират своята проамериканска насоченост. Чувствате ли разликата? От една страна имате декларативна наивност, а от друга- добре разработена технология”, прави прозрение Христов, според когото дейността на русофилските организации е прозрачна ( макар никога да не публикават отчети за финансирането си ), докато западните фондации, които работят в режим на строга отчетност и публичност на средствата, всъщност били потайни.

Изводът на Христов е, че благодарение на този голям западен успех създаваният по такъв начин “интерпретационен фон” проваля дори съвпадащите между България и Русия интереси.

В една ария на клеветата кулминация идва в края. Когато за пети път му подават микрофона, обслужващият кремълския пропаганден интерес чрез участието си в долнопробна антибългарска пропаганда на жълто руско издание Христов преминава към обобщението:

“Ние обслужваме чужди интереси, от което не печелим нищо ( какви ти там еврофондове и прочее- бел. ivo.bg). Губим отношенията си с Русия и губим пари за транзит. Но в замяна получаваме уверения, че у нас в България има демокрация”.

Таза важна мисъл за онези, които са поръчали антибългарската музика ( за ушите на рашизма), се е видяла повече от достойна на Асламова и тя взима повод от заключителните думи на Христов, цитирайки “известен български хуморист” да казва нещо многозначително и подходящо за случая: “ Демокрацията съвсем не е власт на нанарода, а е власт на демократите”. Защото самата дума “демократи” за Асламова и нейната българска компания явно е мръсна и много подходяща като последна дума в антибългарската логорея, поръчана от инситута на Решетников.

Впрочем, тезите на самия Решетников, специалист по разработване на руското влияние в България от времето на КГБ и думите на Иво Христов са не просто лика-прилика. Те се допълват като чушка и домат в шопска салата ( за каквато също със сарказъм се говори в “България умира тихо”).

А сега, ако сте прочели текста дотук, опитайте си да си представите какви съвети ще дава на “натовския” президент Румен Радев цитираният по-горе еврофоб и борец срещу западното влияние в България, за когото 90 на сто руско влияние в енерегетиката ни не е достатъчно.

При такъв съветник, просъветският курс на съветвания Румен Радев не му мърда. Колкото и да се сърди, че продължават да го питат дали ще променя проевропейския курс на институцията, оглавява от него, изборът му на прононсиран враг на европейското влияние в България в най-близкото му обкръжение е по-силен сигнал от всякакви отрицания на думи за подобен реваншизъм, мотивиран от откровен рашизъм.

Share on Facebook

Унгария беше осъдена за ненаказване на расистка реч и неразследване на престъпления от омраза

Специалистите от РКК 'Енергия' разглеждат възможноста за доставка на екипажи и товари на МКС за три часа , а не за 6ч ( кратката схема ) или две денонощия , както се правеше досега. Отработването на новата схема може да бъде изпълнена още през 2017-2018, се казва в доклад представен на Академичните четения по космонавтика.

Извеждането в космоса на китайския изследователски апарат "Чанъе-5" , който трябва да кацне на повърхноста на Луната и да се върне обратно с образци е запланирано за края на ноевмри 2017. По информация от агентство Синхуа , по данни от представителя на китайската лунна програма Е Пейцзяня.