От Монблан до Ихтиман (1): Изкачване на Монблан

Днес Александър ще ни разкаже за едно смесено пътуване из Европа – ще започнем с изкачване на Монблан, а след това ще продължим с колело към България. Приятно четене:

Изкачване на Монблан

част първа на

От Монблан до Ихтиман

Пътеписът ще ви отведе до величествените Алпи и Монблан и след това с велосипеда назад до България през Милано, Верона, Венеция, Триест, Риека, Загреб и Белград. Приятно четене!

Планирането на цялото пътешествие започна още през зимата на 2016 -та година. Първоначално планът беше за изкачване на Матерхорн и след това да се прибера с колелото, като по пътя назад прекарам няколко дни на плаж из Адриатика.

Свръзка „Дишков – Спасов“

В началото мислех да бъда сам, но след като споделих плановете си със Симеон, той реши, че ще е забавно да дойде в Алпите. С него се познаваме от 6-7 години. Живели сме заедно на общежитие в Пазарджик, където учихме. Не го бях виждал от 3-4 години, тъй като замина да учи в Холандия. Съвсем случайно му писах, къде смятам да ходя през лятото и го попитах дали не иска да дойде с мен. Отначало ми се изсмя, обаче му обясних, че нещата са сериозни и веднага “върза”. Симеон е единствения човек, който не мрънка за абсолютно нищо. Никога няма да го чуеш да се оплаква, особено от физическо натоварване. Точно това ми трябваше – здрав човек, който не мрънка и може да те спаси в случай на злополука в планината. На всичкото отгоре го и познавам добре и мога да му имам пълно доверие. За дата на заминаване избрахме края на юли, понеже тогава се прибираше от Холандия.

Подготовката

За планинския преход в Алпите – нищо особено като подготовка. Смятам, че съм в добра физическа форма и целодневен преход в планината не е от нещата, които биха ме уплашили. Същото се отнася и за Симеон. В началото на април месец, обаче си обърнах капачката на коляното и това постави под голям въпрос всичките ми планове. След месец в гипс не бях толкова голям оптимист, но след като успях да раздвижа коляното, толкова, че да мога да карам колело бързо си върнах формата. Както казах, не се притеснявах от ходенето в планината, а от това дали ще мога да издържа над седмица върху седалката. В края на май направих едно пробно каране до Косово с нощувка на Власинското езеро, а седмица по-късно едно нощно от Ихтиман до Слънчака. Всичко беше наред и смятах, че няма да имам никакви проблеми. Седмица преди заминаването със Симеон се качихме на Мальовица с преспиване на БАК за лека тренировка. Нямаше причина да се притесняваме за нищо, затова тръгнахме.

Ден 1 (20.07.2016)

Разбрахме се да се чакаме на летището преди час преди полета, Дишков естествено закъсня, решил, че моето въже няма да ни е достатъчно и в последния момент трябва да купи още едно. През това време разглобих изцяло колелото и когато Симеон дойде намотахме въжетата на рамката, залепихме пикела, щеките и палатката също за рамката на колелото, облепихме всичко със стреч фолио и черни чували и се надявахме, че няма да проверяват внимателно каво има, понеже бях платил само за колелото. Останалата част от багажа натъпкахме в един голям сак (220 лева ми излезе пътуването в едната посока – 57 евро билет за мен, 30 евро за колелото и 25 евро за багаж). Минахме без проблеми. Два часа по-късно кацнахме на

летището в Бергамо

Тук трябваше да оставим част от багажа и колелото за съхранение, понеже нямаше да ни върши работа в Алпите. В Luggage Storage ни поискаха първоначално 120 евро да ни пазят колелото и една раница за период от 6 дни, беше прекалено много за нас и тръгнахме да се пазарим. Италианеца веднага свали на 80, но все още беше прекалено много, затова тръгнах да разпитвам на други места из летището. След две минути Дишков ме настигна и каза, че са се съгласили на 40 евро, не беше малко, но ни устройваше и двамата. Преразпределихме багажа в две туристически раници, оставихме излишното и към Милано. И двамата сме били там и преди, нямаше нищо ново за разглеждане. Проверихме какво е времето на Матерхорн. Лоша работа. Вали сняг, от два дни никой не се бил качвал на върха. Хванахме метро до автогара Lampugnano, от там тръгват всички автобуси за Алпите.

Вече беше около 19:00 местно време, казаха ни, че следващия автобус за Аоста е чак в 13:00 на следващия ден. Това изобщо не ни хареса и решихме да тръгнем на автостоп. Лошото е, че не знаехме къде да застанем, а от Милано се излиза само по магистрали, на които автостопът е забранен, а и кой ще ти спре на магистралата ? Лутахме се два часа, през които така и не намерихме къде да застанем за стоп. Стъмни се. Харесахме си един парк в покрайнините на града, разпънахме палатката, вечеряхме и заспахме.

Ден 2 (21.07.2016)

На следващата сутрин първата работа ни беше да се осведомим за времето на Матерхорн. Никаква промяна. Снеговалеж над 3200 метра и вятър. Нямаше да можем да се качим до върха и трябваше да мислим резервен план.

Върнахме се на Лампуняно, там имаше Wi Fi и след половин час ровене

решихме да се качим на Монблан,

а на връщане, ако е хубаво времето, да се пробваме на Матерхорн. Трудно щяхме да се оправим на стоп, затова си взехме билети до Шамони (струва 35 евро от Милано до Шамони в едната посока) и се качихме в рейса. До Шамони се стига с две прекачвания. Първото е

в Аоста,

до там се пътува два часа и половина. Пристигнахме около 15:30, 15 минути чакане за връзката до

Курмайор

и след още час сме там. В Курмайор имахме близо два часа време докато чакахме автобуса, който щеше да ни закара до Шамони. Поразгледахме наоколо, изключително красиво място.

Качваме се в буса, минаваме през

тунела под Монблан

и 40 минути по-късно сме в

Шамони – Меката на алпинизма

Тук е лудница, пълно е с хора.Не ми хареса толкова много колкото Курмайор. Може би, заради многото хора. Прилича ми на Банско. Снимахме се пред паметника на първопокорителите на върха

Кратка почивка, докато решим какво да правим и се осведомим за времето утре. Симеон купи карта. Разгледахме

възможните за нас маршрути,

а те бяха два,

• през хижите (Тет Рус и Гуте) и
• с лифта през Егюй Дю Миди.

Лифтът щеше да ни качи до височина от 3842 метра, след това имахме само 1000 метра денивелация за преодоляване нагоре, но пък струваше 60 евро. Това много бързо ни отказа. Не бяхме дошли да катерим Монблан по този начин.

Избрахме по-дългия път. Отправихме се към Les Houches (Ле Уш).

Оттам щяхме да започнем изкачването. За час и половина стигнахме пеша от Шамони. Междувременно се беше стъмнило. Намерихме място за палатката, вечеряхме и в чувалите.

Ден 3 (22.07.2016)

Станахме около 06:00, времето беше мъгливо и се чуваха гръмотевици.Планът ни беше да тръгнем с възможно най-малко багаж, за да можем да сме по-бързи. Отделихме излишния багаж. От две 60 литрови туристически раници, тръгнахме с една. Направихме голямата грешка да тръгнем с много малко дрехи. Оставихме излишната раница в една къща за гости срещу 10 евро и тръгнахме нагоре.

Първата отсечка – Les Houches – Bellevue

е с денивелация от 800 метра. Може да се измине и с лифт срещу 14 евро в едната посока. Ние нямахме такива излишни пари, а и толкова рано лифта не работеше. За два часа я взехме.

Лошото беше, че през това време не спря да вали. Не беше силен дъжд, но докато стигнем до Bellevue бяхме вече много мокри. Преоблякохме се със сухи дрехи, изчакахме дъжда да спре и тръгнахме пак.

Bellevue

се намира на 1800 метра надморска височина. От там може да се вземе влакче, което те качва до гара Nid d’Aigle (Гнездото на орлите), което на 2300 метра надморска височина. Тръгнахме по релсите, теренът не е труден. Гледките са приятни. Много е зелено.

За около два часа

стигнахме Nid d’Aigle

Кратка почивка за хапване. Поразпитахме гаровите служители за маршрута и времето. Тръгнахме пак нагоре, пътеката е камениста, лесна за ходене. Бих я сравнил по трудност с участъка от хижа “Мусала” до заслон “Еверест”. Имаше диви кози, които не се страхуваха и идваха съвсем близо до нас. Явно доста са свикнали с хората.

На 2700 метра има заслон, не му запомних името, макар, че спахме в него на връщане. Просто го набелязахме като място в което може да спим безплатно, както и стана. За около 3 часа стигнахме до

хижа Тет Рус – 3100 метра

Досега най-високото място, на което бяхме стъпвали и двамата, беше нашата си Мусала и това представляваше личен височинен рекорд.

Тук вече времето рязко се промени

Падна мъгла, заваля сняг и започна да духа вятър. Стана студено. В хижата беше доста приятно. Цените обаче нарастваха право пропорционално с височината. Хапнахме по едно парче пица за 7 евро. Разгледахме знамената, имаше флагове на около 30 държави с имената на хората, които са били тук. Най – накрая, точно в ъгъла, беше закачено и едно съвсем малко българско знаме с надпис „Mont Blanc – Елица Христова 20.07.2016”. Стана ни много приятно.

Постоплихме се малко в хижата и тръгнахме нагоре към следващата цел – хижа Гуте. Това е и

най-трудният участък в изкачването на Мон Блан – от Тет Рус до Гуте

Имаше мъгла и хижата не се виждаше и нямахме никаква представа колко ни остава до горе. Питахме хората от Тет Рус, но всеки казваше различно време – 3, 4 и дори 5 часа. 700 метра денивелация за 5 часа ни се струваше прекалено и не ни се вярваше, че е така.

Лекият дъждец, който пръскаше досега премина в суграшица и заедно с мъглата правеха картинката зимна. Пътеката е доста тесничка и разминаването е трудно и се налагаше изчакване. Добре, че времето беше лошо и нямаше много хора, които да слизат от Гуте. За около два часа и половина изминахме разстоянието от Тет Рус до Гуте. Последните 100 метра денивелация бяха най-трудни, но маршрута е обезопасен със стоманени въжета и катеренето не беше трудно.

Снегът вече заваля на парцали

и падна мъгла. Въобще не можех да си представя, че сме в средата на юли. Истинска зима. Даже взе и да става студено. Пристигнахме в

хижа Гуте

около 17:00 часа следобед. Свалихме мокрите дрехи, обувки и ръкавици и ги оставихме да се сушат в сервизното помещение. Беше много спорно дали щяха да изсъхнат, но по-добре там, отколкото навън на студа. Влезнахме да се постоплим и да решим какво ще правим натам, понеже единственото сигурно нещо, което знаехме е, че ще изкачим Монблан, „как“ и „кога“ се решаваше в движение и според метеорологичните условия.

Храната в хижата е доста скъпа, което си е съвсем разбиераемо. Взехме само по един портокалов десерт, не помня колко струваше, понеже Дишков ги плаща, но беше много трепач. В хижата има големи табели, че водата там не е за пиене и е забранено да се влиза в тоалетната с празни бутилки. Всичко е направено да похарчиш колкото може повече пари там. Ние, разбира се, си наляхме вода от чешмата в тоалетната. Не се притеснявайте да си налеете и вие, ако минавате оттам.

Разгледахме картата и говорихме с хижаря, нямахме никакъв избор.

Трябваше да останем тук

Да тръгнем нагоре беше немислимо. Духаше силен вятър с обилен снеговалеж и едва ли щяхме да успеем достигнем до заслон Вало, намиращ се на 4362 м. надморска височина.

За нощувка в хижата въобще и не сме си помисляли,

струва 55 евро. Ние толкова много пари за едно спане нямаше да дадем. Исках да попитам хижарите, дали ще ни позволят да спим поне в сервизното помещение, там не беше зле, но Симеон категорично отказа. Не сме били прошляци за да им се молим, затова щяхме да спим отвън.

Около 19:30 излезнахме да търсим място за палатката, но не намерихме нищо. Всички постройки около хижата бяха заключени. а тези, които бяха с отворени прозорци бяха пълни със сняг. Нямаше къде да отидем, затова избрахме една малка тераса на една от постройките, където ни се стори, че е най – завет и тръгнахме да опъваме палатката. Обаче това не става толкова лесно, когато вятърът духа от дупките под терасата. След 10 минутна борба успяхме да я сглобим, въпреки двата опита на палатката да отлети. Изолирахме дъното на палатката с всичко каквото имахме – два сървайвъл бланкета и един голям найлон. Защо оставихме шалтетата в Ле Уш? Още не мога да си отговоря на този въпрос, въпреки, че десетки пъти са ми казвали, че шалтето е по-важно и от спалния чувал. Щяхме да имаме значително по-лека нощ, ако го бяхме преценили това.

Вечеряхме по една консерва Русенско варено

Облякохме си всички дрехи, които носихме и легнахме в чувалите да „спим”. Беше си студено, даже много студено. Палатката се тресеше непрекъснато от вятъра. Очаквахме всеки миг да се скъса, но издържа. Всъщност не беше чак толкова студено, но силният вятър правеше 5-те градуса под нулата да се усещат поне като минус 15. Досега не бях спал на такова негостоприемно място. Дишков не успя да спи много тази нощ. Каза, че най-много два часа сън му се връзват. Аз спах 6 часа и се чувствах много добре.

Ден 4 (23.07.2016)

Събудихме се около 07:00 сутринта.Краката и на двамата ни бяха малко измръзнали. Като излизахме от палатката с изненада установихме, че през нощта са паднали около 10 сантиметра нов сняг, но пък хубавото беше, че вятърът е спрял.

Набързо смотахме палатката и влезнахме в хижата да се сгреем и да закусваме. Много е хубаво да си на топло. Взехме си по една закуска (купа мляко с мюсли, филийка пълнозърнест хляб и две резенчета колбас – 15 евро …), постоплихме се малко и решихме да видим дали някой ще тръгне да катери нагоре.

Около 08:30 една солидна група от 30 души се отправи към върха. Планът ни беше железен – даваме преднина на хората преди нас да утъпкат пътека и след това ще ги настигнем. Не, че ни беше страх от ходене, просто не знаехме пътя.

След закуска започнахме да се приготвяме. Оставихме всичко в хижата. С нас взехме само една малка раница с документите ни, шише вода,малко храна за всеки случай и котките – не повече от 3 – 4 килограма. Освен нея, носехме и 30 метрово въже да се вържем по-нагоре, когато стигнем ледените участъци. Казаха ни, че е хубаво всеки да има щеки и пикел, затова аз бях с щеките, Дишков с пикела. Тандемна работа.

Тръгнахме в 09:10 от хижа Гуте

Времето беше мрачно, лека мъгла се спускаше от върха. Следвахме пътеката оставена от групата преди нас. До тук нищо сложно като препятствия. Лесна пътека в снега. Проблемът дойде, когато

изкачихме Дом дю Гуте (4100 м.)

Тук мъглата стана много гъста. Видимостта беше не повече от 10 – 12 метра.

Изгубихме и пътеката. Просто изчезна в нищото.

Започнахме да се лутаме търсейки следи, но попадахме само на нашите. Извадихме картата за да се ориентираме горе-долу къде сме. С помощта на Гугъл мапс определихме горе-долу накъде трябва да се движим. Грешката ни беше, че търсехме следите на групата преди нас, а не тръгнахме накъдето ни посочваше GPS – а.

Повървяхме още малко, но единственото нещо, което намирахме бяха нашите собствени следи. Сякаш хората се бяха изпарили във въздуха. Нито една следа по снега. Цялото това лутане продължи около един час. По време на едно от спиранията ни за да помислим как да излезем от тази ситуация изведнъж от мъглата изплуваха двама немци, които също се бяха изгубили, но имаха хубав GPS и трак на маршрута до върха. Ако не бяха те сигурно щяхме да се мотаем в мъглата поне още час. Казаха ни, че са срещнали цялата група от около 30 души, които се бяха отказали от изкачване поради гъстата мъгла и гидовете им не са искали да рискуват. 30 души са минали покрай нас без да ги видим и чуем … това обясни и липсата на следи.

Нагоре беше лесно. Не, че виждахме нещо, но следвахме червената линия на GPS – а и напредвахме бавно. В един момент се появи вятър, който разпръсна мъглата за секунди, но ни позволи да видим

заслон Вало (refuge Vallot – 4362 м)

Бяхме на около 100 метра под него. Продължихме бавно нагоре, постепенно излезнахме от мъглата, а горе на заслона времето вече беше много хубаво. Имаше и слънце и ясно се виждаше морето от мъгла надолу.

Тук спряхме за кратка почивка за да разгледаме заслона. Ако знаехме за съществуването му щяхме да дойдем още предишната вечер да спим тук. Щяхме да си спестим цялото това мръзнене в палатката. Слабо запознаване с маршрута. Аматьорска грешка, която се надявам да не допускаме занапред.

Оставихме раницата с документите и продължихме нагоре. Взехме си само котките с нас, но така или иначе се наложи да ги обуем след 500 метра. Там ни настигна един американец – Ерик Бонд, с когото катерихме нагоре и прекарахме целия следващ ден заедно.

Стана много топло. Слънцето печеше силно отгоре,

а отдолу снега отразяваше топлината и се чувствахме като във фурна. Нямаше никакъв ветрец, който да разхлади поне малко. Пътят нагоре е лесен, малко стръмно, но с котки на краката няма никакви проблеми.

Най-трудната част от маршрута след х.Гуте е един прословут триметров леден пасаж под който се виждат пукнатините в ледника, но си има „мостче“ през него и преминаването му не представлява някаква трудност.

Проблеми с височината нямахме

Не ни болеше глава, нито имахме проблеми с дишането. Мисля, че се движехме малко бавно нагоре, но може би беше заради жегата. Имахме чувството, че няма свършване, връх след връх. Изкачваш един и се надяваш, че това е всичко, обаче като го изкачиш идва нов, който е по-висок. Измамна работа, която те изтощава.

Мон Блан, 11013 Saint-Gervais-les-Bains, Франция

Около два часа след тръгването ни от Вало най-после стигнахме и върха.

Монблан

Красива работа

Нищо толкова особено като трудност, но гледката оттам си струва дори и цял ден ходене. Времето беше страхотно, слънчево и топло. Даже много топло. От тази страна, от която идвахме ние имаше мъгла, но от другата се разкриваше невероятна гледка, можеше да се види дори долу Шамони.

Тук се случи и най-глупавото нещо в цялото ни пътуване

Бях извадил телефона за да направя малко снимки, но се наведох да си оправя котките и го сложих в джоба на анцуга, как падна оттам не успях да разбера, но само му видяхме следите как се изпързалял надолу по ледника и си замина. Не ми пукаше толкова за апарата, колкото за изгубените кадри от фронт стейджа на концертите на Scorpions и Queen в София, направо умирах от яд. А и бях оставил боклук в планината. Друг проблем – нямаше да мога да използвам навигация за обратното ми връщане до България. Щеше да се наложи да се оправям по стария начин – с питане.

Имах резервен телефон – Нокиа 2323, който не ставаше за нищо, освен за разговор. Постояхме около половин час на върха, снимахме се и се наслаждавахме на гледката. Времето обаче започна да се разваля и

решихме да слизаме,

а и все още се надявахме на шанс за Матерхорн, така че трябваше да побързаме. Стигнахме бързо до “Вало”, няколкото подхлъзвания по пътя надолу само направиха спускането по-забавно. На едно от тях се търкаляхме 30 – 40 метра надолу преди Симеон да успее да забие пикела и да се спрем. Малко се поодрахме на леда, но нищо сериозно.

Със стигането ни до “Вало” падна и мъглата. Даже си мисля, че изобщо не се е вдигала оттам. Взехме набързо каквото бяхме оставили вътре и продължихме надолу. Ерик водеше, ние с Дишков го следвахме. Заваля сняг. Отново. Дребни остри снежинки, които те шибат през лицето, тоно това, което най-много мразя. Следвахме следите от сутринта и стигнахме доста бързо до хижата.

Беше около 16:30, хапнахме, постоплихме се, благодарих на хижаря за ръкавиците, които ми даде за изкачването, понеже моите бяха мокри и започнахме да мислим какво да правим.

Времето не беше хубаво за слизане.

Камъните бяха покрити със сняг. Обаче не ни се нощуваше втора вечер в тези условия, Ерик също каза, че трябва да се срещне с някакъв негов приятел, който го чака по-надолу.

В 17:00 часа потеглихме надолу към Тет Рус. Много тежко слизане. Камъните се ронеха под нас и падаха като лавина надолу в ледника. Имаше и сняг, който ни пречеше в търсенето на маркировката по пътеката, ако може да се нарече пътека ходенето по този ръб.

Но пък гледката надолу беше трепач.

Много по-лесно и бързо е да се изкатериш от Тет Рус до Гуте, отколкото да слезеш обратно

по-същия маршрут. Ние го направихме за над 3 часа, последната част от спускането е най-забавна. 70 метров улей в който сядаш и просто се пързаляш надолу, докато стигнеш равното пред хижата. Стигнахме до Тет Рус по тъмно, там имаше палатки и първоначално мислехме да окопаем и нашата и да спим там, но нямахме шалтета и решихме да се спуснем още по-надолу до заслона, който се намира на 2700 м.н.в. Слезнахме за по-малко от час. Приятелят на Ерик го чакаше там, имаше и една група поляци, които спяха на втория етаж. Ние останахме на първия. Много хубава сграда, можеш да спиш напълно безплатно на топло място с удобни дървени нарове. Ток и вода няма, но това не е проблем.
Ден 5 (24.07.2016)

Спахме като пънове. Буквално. Събудихме се чак в 09:30. Навън времето беше разкошно.

Слънцето обаче печеше безмилостно,

а това си беше проблем. Сега усетихме колко сме изгорели предния ден нагоре към върха. На мен очите ми бяха изтекли, поради неизползването на слънчеви очила в по-голямата част от маршрута и сега на тази силна светлина непрекъснато сълзях. Не беше приятно, но служи за урок. Занапред ще си знам. Симеон пък беше станал червен като рак.

Към 10:30 решихме, че е време да слизаме надолу към Ле Уш. Напливът от туристи вече беше сериозен. Радвахме се, че уцелихме хубав период без много хора.

Пътеката от Nid d’Aigle до Тет Рус заприлича на тази от лифта до връх Мусала през лятото.

Керван от хора. Лудница. При поздрав “Hi” не отговарят, но кажеш ли им “Bonjour” усмивките веднага грейват на лицата и почват да плямпат на френски и да се усмихват. Ние само се усмихваме и говорехме на английски. Чувствах се като пълен простак. Хубаво е човек да поназнайва и други езици, освен английски.

Когато се качвахме нагоре, заради мъглата не забелязахме колко е хубаво и тук, в ниската част на планината. Отляво всичко беше бяло заради ледниците, а отдясно и надолу – зелено море

Спускахме се бавно надолу, не бързахме, мисля, че точно тук се отказахме да ходим на Матерхорн, макар, че все още не си го бяхме казали на глас.

Към 12:00 часа се разделихме с Ерик и неговия приятел, ние поехме към

Ле Уш,

а те към някакво друго село, чието име не мога да си спомня и изговоря.. Пристигнахме на центъра към 13:00 часа, взехме си оставения багаж и

легнахме на паважа пред една пекарна. Кроасаните и пиците им бяха невероятни.

Или може би просто ни беше писнало от консерви. Трябваше да решаваме какво да правим. Полетът на Симеон беше на 26-ти сутринта, имахме един ден да катерим Матерхорн, при положение, че стигнем тази вечер в Червиня. Едва ли щяхме да успеем, въпреки че времето беше страхотно и го даваха да е такова и в следващите дни. Решихме да го оставим за следващия път.

Планът ни беше да си хванем нещо на стоп и да отидем да доразгледаме Шамони и на другия ден отново на стоп да стигнем до Милано. Опаковахме си всичко и тръгнахме нанякъде да стопираме. Симеон беше песимист относно стопа, но като видя колко бързо ни закараха от Ле Уш до

Шамони

си промени мнението. Около 18:00 часа бяхме там. Харесахме си един парк на брега на езеро, в който да спим през нощта и отидохме към центъра. Купихме си храна и зяпахме по витрините със спортната екипировка. Когато се стъмни, отидохме към парка, разпънахме палатката и в чувалите.
Ден 6 (25.07.2016)

Сутринта паркът се превърна в най-оживеното място в Шамони

Хората явно са доста запалени по спорта. Особено бягането. Не знам дали поради наближаващия UTMB или просто за кеф, но беше пълно групи от хора, които тренираха. Отделно от това имаше доста катерачи, които катереха по скалите.

Най-голямо впечатление ми направи начинът по който занимават с децата през лятната им ваканция. Още в 07:00 часа сутринта се изсипа цял лагер с деца и започнаха да им организират игри. Някои от тях направо ги качиха по скалите и започнаха да ги учат на катерене. Такова нещо в България не съм виждал.

Закусихме набързо и се ориентирахме към тръгване. Разгледахме парка по светло. Доста хубаво местенце. Тръгнахме към автогарата за да видим разписанието на рейсовете към Милано, в случай, че не ни провърви на стопа. Времето беше много хубаво, но слънцето беше малко силно. Излезнахме от Шамони и започнахме да стопираме. Имаше доста голям поток от коли, но въпреки това никой не ни спираше. Започнах да се изненадвам, докато накрая не ни спря един ч

Свързани новини: