Лукарски днес заявил, че Светльо Витков е по-добър от Радан Кънев. http://clubz.bg/50711-lukarski_svetlo_vitkov_e_po_dobyr_ot_radan_kynev

Голата истина доказва с фотофакти, че  Витков, Лукарски, Путин и  Борисов са прави да претендират да са по-добри, когато си ги мерят ( поне от кръста нагоре):

Share on Facebook

Share on Facebook

watch video:  You’ll need 12 white and 12 read felt circles.   see more:  

Така завършва пълното име на едно от последните политико-инженерни творения на Държавна сигурност, наричано още поредният "десен" проект, на територията на която дясно няма вече 73-та година. Повод за разобличаване на поредното...

В последните години много се шуми около точната дата на обесването на Апостола – дали да продължи да бъде 19 февруари (въпреки допуснатата историческа грешка), или да отбелязваме трагичната дата на 18 февруари, както е правилно. Независимо какво ще решат историци, политици и автори на учебници обаче, едно е ясно: децата трябва да познават делото на...

Цветомила работи в областта на маркетинга, но литературата винаги й е била слабост, затова когато не чете книги, пише или говори за тях и вдъхновява останалите със своите книжни открития. И понеже всяка форма на изкуство е задължителна част от живота й, може да я намерите най-често в книжарница, кино, театър или на концерт. Обича...

Британският автор Филип Пулман се връща към добре познатите и обичани от читателите му паралелни вселени от поредицата „Тъмните му материи„ с нова трилогия, съобщава БТА. Името на поредицата е „The Book of Dust“ („Книга на Праха“) и първата книга от нея ще излезе едновременно във Великобритания и САЩ на 19 октомври. Трилогията ще се концентрира около...

(Же)лаещите да добавят сол в раната, наречена “разделение на дясното” са толкова много, че изобщо не се нуждаят от моите допълнителни услуги. Ето защо ще си спестя коментара на какво ми прилича присъединяването към Реформаторския блок на “Глас народен”. Още с огласяването на тази новина фронтменът на “Глас народен” Витков се изказа достатъчно типично с репликата си към новите коалиционни партньори “ няма да си сваляме гащите”…

Щом обаче ще употребяваме символиката на гащите ( и тяхното сваляне), се налага да си кажем какво си вижда при този стриптийз. Защото тъкмо това се случи на остатъчните реформатори в т.н. им партньорство с ГЕРБ- на някои им паднаха маските, а на други им се скъса ластика на гащите. Те си мислят, че като ги прекрачат и прескочат заветните 4 процента за следващия парламент ( чиято предизвестена бърза кончина отсега вещаят политици и политолози), ще успеят да се легитимират пред т.н. десни избиратели.

Проблемът пред лелеяното дясно обединение не е народният глас , нито се крие в костатациите за неговото разединение. Проблемът е в междунардния глас в подкрепа на запушалката пред дясното обединение, която всеки път успява да напъха обратно духа на дясното в бутилката с етикета ГЕРБ, когато той се опитва да излезне на свободния “пазар” за гласове. Запушалката е лицензирана от еврофондовете и Европейската народна партия. Без техния “глас международен” тя отдавна щеше да освободи с гръм тясното\дясното гърло.

Хванати за гушата от ГЕРБ, някои гледат да се гушнат с душителя на дясното, биват задушавани и изхвърляни ( справка: отритнатата вече от Боорисов Кунева, която той сега нарича “моята най-голяма грешка”).

Кръгът е омагьосан, защото от чужбина пък казват, че нямат друг полезен ход в името на стабилността ( на дясното), освен да подкрепят Борисов, защото той единствен събира достатъчно подкрепа ( в дясно), за да се противопостави на левия реваншизъм.

Получава с като при гражданска война: ако тя продължава достатъчно дълго, въвлечените в нея вече воюват поради личната мотивация да отмъстят за жертвите си и жестокостите на врага, но вече никой не помни кой е започнал пръв и каква е изначалната причина за братоубийството. При класическите войни между държави и народи, врагът винаги е ясен. Докато в гражданските войни фрагментацията на мотивацията води до всякакви причудливи вариации на “приятелския огън” от лагера на бивши приятели. Много от откритите по телата рани идват откъм гърба.

Наблюдавал съм този феномен 4 години в Ливан, където на въпроса “защо си на барикадата” невръстни момчетии ми отговаряха, че си отмъщават за брат си, сестра си или нещо подобно и твърде лично, но трудно се оправяха в дебрите на политическата казуистика по въпроса за съюзите, коалициите, сглобяването и разпадането им под напора на събитията.

Проблемът на българите, борещи се за победа на дясното е, че не могат да видят със замъгления си поглед онова, което им пречи да дишат, защото то им е стъпило на шията. Нарича се Борисов. Неговите “фенове” винаги питат каква е алтернативата му, че да “лаем” срещу него. Ами да, това е въпросът. Той не е победител на лявото, за какъвто се представя ( и удобно бива приеман в тази роля от снизходителната ЕНП по занижените като за балкански субект критерии).

Няма как толкова възторжен последовател на Живков, който политгенетично принадлежи на лявото, да е негов победител. Но че е победител на дясното, унищожавайки в зародиш всеки негов опит да се съвземе след дебелашкото му нахлуване в политиката, спор няма. Вижда се с просто око, стига да не е от онези “простите”, на които Борисов прави мили очи като един от тях в името на популиската си доминация.

Понеже днес е модно, колкото и да е пошло, всичко и всеки по света ( и у нас) да се съизмерва с “феномена Тръмп”, обърнете внимание какъв жалък оставач е американският президент  в гафенето – като при вчерашната му измислица за някакъв атентат в Швеция, за който днес се оправдава с…медиите. Бате му Бойко може да се похвали с къде , къде по-големи гафове през годините : от лъжата за обявяването на война на СССР от страна на царство България , през фриволното жонглиране с милиарди за АЕЦ “Белене” и с бройката на измислени милиони бежанци в нагнетяването на страхове от мигрантите, до “признанието”, че никога няма да можем да построим колкото др. Живков е построил.

Ако обаче на глупостите на Тръмп целият се присмива ( заради неговата значимост), то на лъжливото овчарче от Банкя тук всичко се прощава на принципа “карай да върви”, щото нямало кой друг да кара влака, както самият левент с премиерския ямурлук не веднъж е заявявал на стадото от своя управленски пиедестал.

Не осъзнаят ли причината да бъдат държани в ъгъла – че това е обсебващият Борисов, десните политици няма да могат да напуснат тъпоъгълния бермудски триъгълник, който ги е засмукал. Малко като в детския виц, в който правоъгълникът казва на тъпоъгълника, че е много тъп, а пък той му отвръща с “откритието”: “много си прав”.

А как точно ще се измъкнат от този резервен коловоз без международна помощ, предстои да видим, когато скачените съдове Борисов-еврофондове-ЕН все някога се разкачат.

Жалкото е, че това може да стане след загуба на Борисов на парламентарните избори и тогава играещите с белязани карти кукловоди да решат, че е дошъл моментът да закачат Борисов за истинската теснолинейка – широка коалиция, теглена от петата колона на Москва, на която той упорито проправи път с действия и бездействие вече толкова години.

Ще ви “издам” с какви аргументи ще “склони” Борисов на евентуално коалиционно управление с БСП ( извън претенцията да спасява България с цената на лична “саможертва”). Той просто ще каже, че е по-добре да държи изкъсо евроатлантическата ориентация на България в едно съвместно управление с онези, които я застрашават- (нещо като Реформаторския блок, който щеше да се бори да си прокара рефермата в правителство на Борисов). А пък от ЕНП като нищо ще му дадат зелена светлина, връщайки жеста на червените, на които беше намигнато геополитичски, за да пуснат България в НАТО и ЕС.

Казал го е уж незначителният пенсионер, за каквъто обича да се определя сам, един от директорите на марионетния политически театър през последните трийсетина години Любен Гоцев. На въпрос в интервю, публикувано в сборник с негови “задочни интервюта”, защо си е променил мнението през 1998 г. за приемането на България в НАТО, Гоцев ( подобно на Борисов, за когото в един изтекъл американски дипломатически доклад пишеше, че душата му остава в Русия), отвръща в началото:

“Аз в душата и в сърцето си оставам привърженик на активен неутралитет. Подчертавам-активен.”

След което обаче изплюва камъчето:

“Но разумът и днешната политическа обстановка у нас И В РУСИЯ ( курсивът мой-бел. ivo.bg) ме задължават да си спомня латинската мъдрост: “Като не можеш да ги победиш, стани техен партньор или съюзник”. Друг е въпросът, кога , при какви условия и на каква цена ще стане  това партньорство”. (“Задочни интервюта с Любен Гоцев”, изд. къща Международни отношения, София, 2005 г., стр. 52-53)

Както знаем, самият Борисов явно очаква, че “не може да ги победи”, освен евентуално с малко- с толкова малко, че да не може да управлява без тях. Дали това ще доведе до нови предсрочни избори до края на годината, както вече и той намеква ( барабар с ДПС, които откровено прогнозират същото) или пък ще се превърне в партньор и съюзник на БСП, за да не ни причинява неудобството пак да гласуваме скоро, е въпрос на ( кратко) време да разберем- кратко, но достатъчно поне за изясняване на въпроса в дясното пространство коя е иситнската им котва, без чието отстраняване няма мърдане ( от дъното).

Share on Facebook

Share on Facebook

Разказът на младия писател и блогър от българско-полски произход Флориан Пекаж получи почетно отличие от един от най-реномираните международни англоезични конкурси за фантастични разкази – “Writers of the Future”. Неговият постапокалиптичен разказ, “The Swelter”, е отличен в изданието на конкурса за 2016 година. “Writers of the Future” е основан през 1985 г. от известния фантаст...

Разговор с писателката Весела Ляхова за романа “Бежанци” и сборника с разкази “Квартал ЗОНА ОБИКОЛНА” в кинозалата на ЕГ “Иван Вазов” ще даде началото на поредното издание на фестивала „Младият Пловдив чете“. Събитията се организират съвместно от Жанет 45 и НБ „Иван Вазов“ с медийното партньорство на „Аз чета“, подкрепата на Община Пловдив и PROGRAMISTA и в партньорство с Общинска фондация 2019,...

Пламен Асенов

До 23 февруари – „Елементи и сили”, изложба на Цвета Марова в галерия Arsenal of art, Пловдив, ул. „Магура” 4

Колко е трудно да се открие една изложба и колко лесно – да се закрие.

Пространството на галерията сякаш просто те вдишва – и след това те издишва. Подир твоя дух, въплътен в цветен дъх, остават неподвижните голи стени, поне за малко голи, докато картините се заменят с нечии други.

Нормалният кръговрат, де. Превръщането на водата във вино. Превръщането на виното във философия. Превръщането на философията в живот. Превръщането на живота във въздух. Превръщането на въздуха във вода.

Красиво е, докато не изчезне. И после пак е красиво, но по друг начин.

Обаче тази циклична игра на сенките е плод само на развихреното ми въображение, винаги жадно за предстоящото.

А иначе „Елементи и сили”, изложбата на Цвета Марова, заради която в момента то се вихри, е и ще продължи да си бъде в галерия Arsenal of art поне още няколко дни, до 23 февруари, четвъртък. И който не е успял да я види, все още може да отърчи и да го стори.

Е, то виждането е като да пишеш с пръст по водата.

Но вълничките, предизвикани по този начин, все пак оставят следи в паметта, особено ярки заради онзи взрив от цвят и огън в картините на Цвета. Те не са

стерилни, не са опитомени, не са déjà vu от други изложби и ателиета. Поне така казват повечето хора, които вече ги видяха.

Да, Цвета е различен художник.

Тя не оставя частица от себе си във всяка отделна картина, а във всяка отделна картина оставя цялата себе си. Може да харесвате нейните работи, може да не ги харесвате, но, веднъж видени, те трудно се забравят – дори когато представянето отмине.

Разказваха ми за една галерия в Германия, където традиционно правят не откривания, а закривания – тогава става купонът, тогава се пие шампанското, тогава се купуват картините. Логична, хубава традиция.

Но и така да е – неподвижните, голи стени пак не помнят нито една предишна изложба. За разлика от хората.

Днес Домоседът ще ни води до Берлин – за един уикенд. Приятно четене:

Уикенд в Берлин

За срещи с приятели. На гости на Рафал. Осъществен на крилата на националния превозвач с директни полети от/до Тегел. Ноември 2015.

С Рафал се знаем от Южна Африка, където работеше един сезон ангария в полското консулство. За него ще става дума по-подробно във вече две години очакващата да види бял свят сводка за Бангладеш. В Берлин не е толкова важно, бидейки силезиец, дали е повече поляк или повече германец и какви са му двете различни фамилии в различните паспорти. Важно е на ъгъла на кои точно улици му е квартирата, съответно – моята.

Кратка справка по-назад в блога, показва, че няма как да не ми стане мило на сърцето от тези два исторически африкански топонима – област в Южна Африка и град в Намибия, кръстен на немски авантюрист-пионер-колонизатор. Повечето улици в квартала носят африкански имена, но не точно на постколониални диктатори, както би било в някоя свободна от колониализъм африканска столица.

Петък: Берлин пеша и с градски транспорт

Закусил при турците в съседската Frühstück Stube хванах градски двуетажен рейс към Централна гара; харесах си от прозореца някакъв

мемориал сред покрит с жълта шума парк

слязох, отснимах го в конкуренция с трима китайци и двама американци кой на кого да избомби кадъра с присъствието си, оказа се, че е нещо за инвалидите; завих наляво вместо първоначално замисленото надясно към гарата, обядвах в някакъв студентски стол за жълти стотинки, които обаче първо вкарваш в една пластмасова карта, пък после я връщаш на машината и тя ти връща рестото без 1,55 евро комисиона.

Попаднах на

новия Мемориал на Стената на Бернауерщрасе

и го разучих в подробности. Демаркационната линия е била прокарана така, че цялата улица с двата си тротоара да е във френския сектор, но сградите от източната (в тоя участък – от южната) страна да са целите в съветския. Тоест – живееш в ГеДеРе-то, но е достатъчно просто да излезеш от главния вход на кооперацията си и си в Западна Германия. Стига някой да не го е залостил.

• Първо залостили входовете;
• после ги зазидали;
• после зазидали прозорците на първия етаж с тухли;
• после – на всички останали етажи, за да се обезкуражи практиката на бейс джъмпинг;
• после изселили хората;
• после разрушили сградите от първия етаж нагоре, оставяйки стените на партера, защото те на практика били Стената;
• после разрушили още цял пояс сгради отзад, за да се оформи празна, наблюдаема от вишки полоса;
• после изорали половин гробище, че да личат стъпките;
• после заменили тухлените стени от разрушени къщи с бетонните блокове, които помним от 80-те, преди Роджър Уотърс (виж темата за филмите) да ги катурне, като да са били от стиропор.

Всяко „после“ в предишното изречение отнема няколко години сериозна работа. А изоставената протестантска църква на помирението, горката, оцеляла в буферната полоса чак до 1985, когато я взривили. Сега на мястото има по-мъничка мемориална. И белези, къде са скачали хора, къде е имало вишки, къде е имало тунели.

Не знам защо ми се доходи на бароков замък. За Потсдам си трябва поне цял ден, а и там още пазят спомен за нас от лятото на 1985 колко много пастички могат да изядат две семейства българско туристи в новодворцовата сладкарница (Крилатата фраза на баща ми към келнерката „Ама ние сме седем души!“ сигурно е записана със златни букви в балната зала. Беше изречена, след като вече бяхме поръчали поне 15 различни пасти, щрудели и кухени от менюто и келнерката си беше въобразила, че това е цялата поръчка). Втори в класирането на кандидатите се нареди

Шарлотенбург

Лятна резиденция на няколко пруски кралици и покрай тях и на кралете, оказала се в умерено бомбардирано състояние на територията на Западен Берлин и реставрирана впоследствие със съюзнически фондове. С цената на входния билет сега явно се опитват да натрупат още по-тлъсти евросъюзнически фондове, с които да финансират реставрацията на разрушени до основи български замъци. Скептичен към каузата реших да пропусна интериорите и колекциите приложно и изящно изкуство по вкуса на София Шарлота Фридрихова Електор-Бранденбургска. И вместо това да се порадвам на есента в парка.

Следваща спирка –

Западноберлинският зоопарк

Недостижимата мечта за любителите на екзотични животни, чиято турингклубова туристическа путьовка в зеления паспорт даваше достъп само до бедния роднина от другата страна на стената. 30 години по-късно няма нито стена, нито нужда от визи, но пък и интересът към екзотични животни се е позаситил. При това – в естествена среда за много от тях. Та не съжалих, че късият ноемврийски ден е попривършил, а с него и зоопаркът – затворил.

Възпоменателната църква на кайзер Вилхелм I,

възпоменаваща, както него, така и разрухата, причинена от разпалени от Германия световни войни я хванах отворена. Консервираната в избомбения си вид неоготическа камбанария е знакова за града. Но ми бяха нужни малко време и подсказки да осъзная, че петдесетарският кубистко-модернистичен бункер с бетонен растер от матови сини стъкла за стени е действаща църква, а не паркинг или скромен старомоден универсален магазин,оцеляващ между модерните молове. Сред които изпъква Bikini Berlin, дом на „концептуални бутици“, нежели на масови вериги. Ако не броим кафенетата, сред които от веригата Einstein имат цели две. Точно, колкото е необходимо, за да се обърка една уречена среща. С Рафал след края на работния му ден.

Качихме се да видим гледката от бара на съседния хотел, за който има опашка откъм улицата, но не и през фоайето на самия хотел. И той – решен в нещо „концептуално“ като дизайн. Гледката от терасата – добре – но това заведение имаше вид, че да си поръчаш бира би изглеждало плебейско. А на нас точно бира ни се пиеше. Как иначе ще поддържам колекцията The Great Beer Tasting Safari в социалните мрежи. Затова и препуснахме по булеварда с бутиците за богати араби и руснаци Курфюрстендам, оттам – директно към Фридрихщрасе, през университетската библиотека до едно заведение в района на Торщрасе, оцеляло в оригиналния си, моден през 1920-те години вид, с дансинг като за пенсионерски гедермански квартални забави. Сигурен съм, че в една от пенсионерките разпознах Лайза Минели.

Опитахме първите си две бири, хванахме U-бана за Вединг, вечеряхме с дюнери и адана-кебапи, взехме още бира за вкъщи от шпетито (магазинче, отворено до късно, нем.).

И завършихме деня с още две полякини за компания в една квартална микропивоварна, държана от американци Vagabond … Не съм съвсем сигурен дали се прибрах в малките часове по улица Того или по улица Занзибар.

Събота: Берлин на велосипед, 33 км.

Рафал по абсолютен начин доказа правотата си, че Берлин се обикаля най-добре на велосипед. И че така за един ден, бил той и къс ноемврийски, може да се разгледа много повече от пеша или с градски транспорт. Започнахме от Вединг, прекосявайки

Шилер парк,

оформен по кайзерово време. Както и целият квартал, впоследствие имал късмета да не се окаже в съветския сектор, ами във френския. Което и обяснява езика на някои топоними от местно значение.

Гезундбрунен

бил някакъв минерален извор, който се запушил, докато му строели балнеолечебница някъде в началото на XX век. И германците не са имунизирани от подобен род технически грешки. Сега дворцовидната сграда се полвза за нещо административно.

AEG има славата

на първата фирма в света, на която и дошла идеята да предефинира опушените от сажди кухненските пособия в секси бяла техника, която да разпалва консуматорски влечения сред домакините от средната класа. Фабриката им е сериозно бомбардирана и откъм главния вход е възстановена само арката на портала с името на фирмата. Сградите са нови, тоест – осемдесетарски – в същия стил и от същите материали като немското посолство в София. Отзад обаче са останали няколко старовремски индустриални сгради, изпразнени от оригиналното си предназначение, които плахо се опитват да си намерят място в сферите на образованието, изкуството и културата. Плахо!

Излезли на Бернауерщрасе, свихме тоя път

наляво към Мауерпарк

и оттам по силно гентрифицирания район („А колко хубаво, евтино и бохемско беше навремето“, цитат Рафал, берлински жител от не повече от 7 години) с буржоазни капучино-барове на Одербергерщрасе и Кастаниеналее. Оцелява съвсем малко от христоматийните за Берлин скуотове. Кооперации с неясна собственост, населени със самонастанили се индивиди и комуни. Окрасен с лозунги на омраза към капитализма и братска любов към бежанците. И някоя и друга празна вана като художествен артефакт пред входа.

На (по-точно -под)

метростанция Еберсвалдерщрасе

избрахме да опитаме и задължителния повсеместен берлински специалитет за на крак – къри вурст – най-гадната версия на наденичка, пръкнала се някога на немските земи!

За неудоволствие на Рафал, го прекарах да минем през

Александерплац

В тамошните молове в събота се тъпчели задръстени източноберлинци, които освен прости селяндури били и расисти и миришело на изгорено олио от KFC. Вярно, мирише! Липсва ми галещият ноздрите аромат на къри вурст.

Кулата си е там, но има и високи тараби, защото

строят едновременно и метро (до Бранденбургската врата), и … замък (Хохенцолернски)

На тарабите на Острова на Музеите пише с намигваща гордост Hier wird ein Schloss gebaut. А аз мислех, че само в Перник* го знаят тоя номер. С тази разлика, че берлинския не го строят от пластмаса. Но не го строят и по автентични средновековни технологии.

Между търкане рамене с крайнодясна антиимигрантска демонстрация и пиене на кафе край

Николайкирхе

(„Единственото място, където Берлин прилича на германски град“, Рафал) избрахме второто. Но не случихме на хубави кухени. Язък! А колко хубави, евтини, социалистически кухени печаха в потсдамските сладкарници навремето …

Следваше сравнително дълга и скучна отсечка по широки и прави източноберлински булеварди то Източна гара, откъдето почва километричната

East Side Gallery

Галерия на открито с графити от 90-те върху източната страна на вътрешната (откъм ГеДеРе-то) стена на стената, която до падането на комунизма се е пазела чиста и неопетнена.

Mühlenstraße, 10243 Berlin, Германия

Някои от графитите са подложени на допълнително ографитване с имената на глупците, така и не възприемащи факта, че мястото вече е заето от произведения на изкуството, при това подписани. Затова и властите са се видели в чудо и са сложили въженца и оградки да държат туристите на една ръка разстояние. Сред туристите впечатление правеха двама французи, фенове, пристигнали на добре поддържан трабант с френска регистрация.

От галерията се открива гледка отвъд реката към Кройцберг. Където обаче

липсват две от най-известните произведения на стрийт-арта

от 2000-те години – Демаскиращите се хора и Бизнесменът със златните белезници на Blu и JR. Калканите на индустриалните сгради, където ги помнят берлинчани (а някои по предвидливи като Рафал са си ги и снимали с телефоните), от няколко месеца са замазани с черно. От кого? От самите автори. Защо? От „мъка“, че ефектът от тяхното съществуване през 2010-те години бил точно обратен на оригиналното послание. Срещу консуматорщината и обуржоазяването на един град на свободното изкуство, чието най-добро мото било „Беден, но секси“. Идеята била да се поздрави Берлин, че предлага огромно поле на изява за свободно изкуство на цени, които и незаможните материално но богати духом артистични натури да могат да си позволят. С апел – точно тия емблематични пространства да се съхранят. А вместо това, предприемачите се възползвали от стенописите с търговска цел: „Вашият балкон от новия блок с луксозни апртаменти ще гледа директно към най-великите произведения на стрийт-арта в града“. И районът се гентрифицирал и зомбифицирал.

Думата зомбификация, ми се струва, че е техен неологизъм. А това, което наричат с лошата дума гентрификация (а според други е оживление на иначе загниващи градски райони) има вид да е в стихията си отвъд железопътните линии във Фридрихсхайн. От изоставени железопътни халета се е получил нещо като хипарски базар, далечно наподобяващ Християния в Копенхаген. Не знам дали жителите му разполагат с каквото имат желание да пушат и пият, но разполагат освен с разнообразни нощни заведения, също и с дневни, примерно за тренировки по скално катерене и скейтбординг за всякакви възрасти.

Ние се подкрепихме с по чаша вино (?!) в едно тематично руско барче, декорирано с червен плюш, на Симон-Дахщрасе, в което вечер правели бурлескови представления. Дневната светлина вече едвам тлееше, когато стигнахме

сърцето на мултикултурния Кройцберг

Където се подкрепихме по вкусове – ливанско, виетнамско – и продължихме без фарове и клаксони (ползвах скърцането на спирачките, за да разгонвам пешеходците от пътя си) да отметнем ключови забележителности из историческия център –

• мемориала Топография на терора на мястото на сградата на Гестапо;
• Потсдамерплац и алеята на немскоезичните кинозвезди;
• представителствата на немските земи (без Бавария);
• паркинга върху бункера на Хитлер;
• мемориала на Холокоста;
• Райхстага (тук се намесих като медиум на духа на Георги Димитров да обясня накъде се върти колелото на историята – зомбиран съм да го декламирам на немски още от крехка ученическа възраст в Алианса);
• Бранденбургската врата;
• прозорецът на американското посолство, откъдето хората на Обама подслушвали фрау Меркел;
• Унтер дел Линден;
• Бебелплац;
• Жендарменмаркт (където след Обеднинението прочувствено изпели Одата на радостта с думата Freiheit вместо Freude в Шилеровия стих),
• музейният остров;
• жилищната кооперация, където фрау Меркел живеела в частен апартамент, вместо да плаща наема на държавната резиденция. Да, няма грешка – за официалната държавна резиденция на канцлер се очаква да си плащаш наем от джоба.

Крайна цел –

Дворецът на плача – гедерманското граничното КПП пред U/S-bahn гарата Фридрихщрасе,

което също е музей. На разделението и техническите му подробности.

Точно за среща с дегустации на още няколко бирички с друг стар познайник от пътешественическите форуми. Биричките ги дегустирахме в градината на предложен от Рафал хостел на Йоханисщрасе.

И после се пръснахме. Аз – към гарата да посрещам Мартин от Познан. С когото също имах среща. И за малко да го изпусна. Защото полският влак закъсня 5 минути по-малко, отколкото беше обявено. Нямахме нито телефони за връзка, нито роуминг. Намерихме се на перона на есбана.

Да не се бъркат! Полякът е Рафал, а Мартин, а южноафриканец. Той пък се мярка в южноафриканското дневниче. Командировали ги с един англичанин Саймън да тренират софтуеристи в нов клон в Полша.

Вече беше мой ред да се вживея в ролята на гид

И още на гарата във Фридрихсхайн да ги запозная с къри вурста. А после пихме по бира (напиха се от по две) в едно от малкото заведения по Симон-Дахщрасе, в което събота вечер намерихме някакви места за сядане.

Бар със шарена публика

и тематичен gay-goth-дизайн на интериора. Към коя от LGTBI общностите спадаше или се преструваше, че спада, всеки от персонала беше задача с повишена трудност, която ни най-малко не ни се занимаваше да решаваме. Достатъчно ни беше, диджеят да ни радва с музиката (музика !?) на Die Antwoord.

Неделя: Берлин с метро и заместители

Единственото кафене, което с Мартин и Саймън намерихме отворено на Курфюрстендам беше в официалното сувенирно магазинче на

Ampelmann – произлялото в Източен Берлин човече,

което размахма ръце в червено или крачи в зелено на светофарите за пешеходци. Съответно – те изкупиха и сувенирите. Оттам, предложих, вместо да предъвкваме забележителностите под липите, на които и без друго вече са им опадали листата, да идем на

Мауерпарк, където се събирали берлинчани за битпазар

и слушане на излезли на повърхността ъндърграунд музиканти. Много добър избор на парк за слънчево есенно време. Ако не броим перипетиите да стигнем до там с липсващия поради ремонт на линиятa есбан и обърканата посока на заместващия го рейс. Повърхността – тревната площ – даже имаше вид на свежо зелена.

Всеки от тримата си хареса по някой музикант. Аз подкрепих един бял южноафриканец, свирещ дарк-деконструктивистки изцепци с тромбон, акомпанирайки на още по-дарк-уейв вокалка в депресия. Избрахме си по някакъв не-къри-вурстобургер и точно, като си тръгваха да си гонят влака за Полша, открих за какво наистина съм дошъл в Берлин.

За парад на духовите музики,

разбира се. Традицията от 1985-та пребъдва! Но този път не на Александерплац, ами на закрито,

в зала Макс Шмелинг,

във формат „шотландско тату“. Ще рече –

имаше и гайди, и духови музики, и соул певец, и народни песни и пляски, и Лили Марлен

Немци, холандци, шотландци, ирландци, молдовци, украинци, поляци. И накрая – общо изпълнение на всички присъстващи под диригентсвото на украински военен в парадна униформа. Много доволен! Страничен въпрос

Неведнъж съм споменавала, че обожавам да гледам филмови адаптации по хубави книги, макар и понякога да оставам неприятно изненадана. Докато все още се опитвах да преживея няколкото разлики между екранизацията на Тим Бъртън и дебютния роман „Домът на Мис Перигрин за чудати деца“ (включително размяната в сюжета на ключовите героини Ема и Олив), дойде време авторът Рансъм Ригс да...

Семинарът „Ефективен маркетинг за издатели: Как успешно да представяме и продаваме своите книги“ е първото у нас специализирано обучение по маркетинг в областта на книгоиздаването. Той ще се проведе на 14 март в Читалище.то и с него екипът на „Аз чета“ продължава работата си в помощ на издателите за по-доброто представяне на книгите към техните читатели....