Добрите примери в десните листи

Дойде време да изкупя ( повече от) един грях” в очите на онези, които смятат, че не трябва само да се критикува и че е лесно да стоиш отстрани и само да посочваш негативите, без да даваш алтернативите. Но го правя с предварителната уговорка, че няма да публикувам коментари на желаещите (също така) да се нахвърлят върху споменатите по-долу имена – че отгоре на всичко и анонимно, включително с хитроумни намеци, за да избегнат моята “цензура”.

Желаещите да посочат несъгласието си със споменатите в този текст кандидати за депутати, са свободни да се обърнат към сайтовете на съответните партии. Защото не желая ivo.bg да бъде превръщан в територия на водените и без това “граждански войни” между принципни съмишленици и в плацдарм за престрелките, в които “приятелският огън” взима повече жертви, отклокото при стрелбата от левите окопи.

Иначе казано пиша този текст “за сведение”- ако някой се интересува от мнението ми. От ( горчив) опит знам, че т.н. дискусия между десните съмишленици лесно се превръща в битка между тях и не желая нито да я паля, нито да я “модерирам”, т.е. да я поддържам с нови съчки в огъня.

Не че правя някаква лична класация ( че кой съм аз, да заставам в такава поза?!), макар да имам право на всякаква ексцентричност в личния си блог, който не натрапвам никому. Но искам да поздравя различни партии за избора да издигнат доказани с дейността им личности в листите за следващия парламент.

В скъпернически краткия “списък” по-долу няма да видите имената и на други , заслужили ( по мое скромно мнение), личности. Защото не ми се интригантства с препоръки, които не са ми поискани. Нямам претенции за изчерпателност на положителните примери.

Поздравявам “Нова република” за решението да поставят начело в листите си триумвирата на единствената ярка опозиция на статуквото на вътрешния сговор и рашисткото съглашателство в предишното Народно събрание, състоящ се от депутатите Методи Андреев, Петър Славов и Мартин Димитров. Който е следил дейността на тази будна клетка на българското общество в парламента, ще ме разбере.

Паздравявам “Да,България” за това, че са успели да убедят други трима професоналисти от най-висок ранг в познанията им за международните отношения ( и междусъюзническите на първо място), като Велизар Шаламанов, Стефан Тафров и Александър Кьосев. За ветерна на българската демокрация Пламен Даракчиев- също.

И да, подкрепям изненадаващото за мнозина включване на Евгений Михайлов и Георги Боздуганов  на челни позиции в списъка на ДОСТ, което не им носи автоматично гаранции за депутатски пост при лютата битка за гласове в конкуренция с ДПС, но е сигнал в правилена посока. Насочена е към бъдещо приобщаване на онзи сегмент от българските турци, който има потенциала да стане значим съюзник на българските прозападни партии, за които е трудно да вземат такъв завой за съюз с ДОСТ като колективно решение.

Решението на Евгений Михайлов и Георги Боздуганов вероятно ще предизвика обичайните страсти в демократичната общност поради причини, които не искам да човъркам. Стойността на това решение е в символиката на жеста, а не в очакването за сензационен електорален пробив. Това прави чест на двамата кандидати, които трудно могат да бъдат заподозрени като “службогонци”, присъединявайки се към формация, на която социолозите не дават никакъв шанс да прескочи парламентарния праг.

Случаят е повод да призная, че съм грешал в оценката си за Лютви Местан в лично качество. Не си приписвам “заслуги”, но съм коментирал ръководената от него ДПС пред чужди кореспонденти ( например от “Ню Йорк таймс”) като проруска и за моя изненада соченият за най-влиятелен вестник в света наистина за първи път определи партията като такава в статията си края на декември 2014 г. Беше голям пробив. Медиите на Запад  близо четвърт век щадяха ДПС в това отношение заради страдалческото минало на българските турци в НРБ.

Пробивът разгневи тогава Лютви Местан и той поиска извинение от всекидневника, но в днешно време самият той признава, че не е бил прав, тъй като под влиянието на Доган и подобните му ДПС наистина се доказа като проруски инструмент за влияние в България.

Надсмях се над г-н Местан, когато се обиди, защото не му вярвах, че наистина се е засегнал от нещо, което намирах за очевидно. С течение на времето обаче той се превърна в един от малкото политици в България, които дръзват да наричат нещата с истинските им имена по отношение на руската намеса. Тази позиция заслужава подкрепа.

Евгений Михайлов и Георги Боздуганов може да не постигнат нищо на депутатското поприще, но дадоха знак, който трябва да бъде забелязан ( и последван) от онези, които споделят опасенията, че опитите на България да се отскубне от прегръдката на руската мечка изискват обединение на усилията и заравяне на братоубийствената томахавка, от чието размахване печелят само червенокожите и мелезите от племето ГЕРБ, които се правят на бледолики.

 

За разведряване си позволявам на края малък каламбур в духа на текста с обобщението като за случая: Да, на Боздуганов, не на томахавките!

Share on Facebook

Share on Facebook

Прочети цялата новина http://ivo.bg/2017/02/22/19581/

Свързани новини: