За няколко мига (които никой няма да ми върне) си поиграх с мисълта за отделен блог, посветен на футболните емблеми, но бързо сгрях, че няма кой знае каква полза от упражнението. Не че няма смисъл, както ще покаже тази история. Покрай Ървин Уелш симпатиите ми, без да съм гледал и мач на нито един от двата единбургски отбора, клонят повече към градския съперник Хибърниън, но като легенда Хартс имат повече за разказване.

През декември 1873 г. Куинс Парк и Клайдсдейл играят за пръв път в града мач по правилата на Футболната асоциация (приети точно 10 години преди това) пред около 200 души в единбургския Реймс парк. Сред публиката са няколко души от клуба по танцуване на кадрил Харт ъф Мидлотиън, които и преди това обичали да подритват топка по местните правила, напомнящи по-скоро ръгби. В интерес на изчерпателността ще отбележа какво е кадрил - харлем шейкът на Викторианската епоха е танц с монотонни въртеливи движения, изпълнени в строг ред, чийто ритъм би накарал дремещ в кално блато хипопотам да се самоубие от отегчение. Демонстративният мач убеждава младежите да основат клуб, в който се играе съвременен футбол и който приема името на танцовия. Виж, може да не е най-мъжествената история, но поне не са си причинили генеричните Именаграда Юнайтед, Сити или Атлетик. А сега повече за сърцето.

От края на 14. век до 1817 г. в центъра на Стария град на Единбург, току до катедралата Сейнт Джайлс, се издига Олд Толбуут - използвана през различни периоди от историята си за заседания на парламента, съда и градския съвет, до 18. век функцията на сградата е ограничена до това да служи като тъмница, каквато е била и основната й през повечето време. В това число инвентар от уреди за мъчения, платформа за публични екзекуции и открита галерия с набучените на кол глави на по-известните осъдени. Екзекуциите обикновено се осъществявали чрез обесване, но няколко години работела и протогилотина, носеща името Девицата (да не се бърка с желязната девица, която е съвсем различен инструмент, причиняващ мъчителна смърт), защото от конструирането й до пускането в употреба минало известно време и машинката скърцала като стара мома, хехе. Абе, мястото не било нито приятно, нито особено популярно след единбургчани.

Точно година след разрушаването на затвора, през 1818 г. излиза книгата Сърцето на Мидлотиън от Джедедая Клийшботам. Джедедая е не някой друг, а сър Уолтър Скот, който към онзи момент предпочита да крие прозата си зад псевдоним. Самият Скот впрочем успява да се уреди с портала на Олд Толбуут, който вгражда в имението си Абътсфорд Хаус в южна Шотландия. Сърцето е седмият роман от поредицата Уейвърли, към която принадлежат и по-популярните у нас Роб Рой и Айвънхоу, а на български е преведен като Единбургската тъмница. Действието се развива около събития, случили век по-рано и известни като Портиъските бунтове. През април 1736 г. Андрю Уилсън е осъден на смърт за контрабанда, общо взето популярно занятие в Шотландия за времето, и обесен на площада Грасмаркет. Екзекуцията му е последвана от размирици, които стават по-бурни, след като капитан Джон Портиъс от градската стража нарежда на войниците да стрелят над тълпата, при което идиотите уцелват зяпачи по прозорците на близките сгради. Следва втори залп, този път директно в хората на площада, а общия брой на жертвите е шест. Портиъс е обвинен в убийство още на следващия ден, но делото се проточва, недоволството в града расте и на 7. септември тълпата нахлува в Олд Толбуут, където е задържан капитана, завлича го на Грасмаркет и го линчува.

Мидлотиън е името на областта, чиято столица е Единбург. Съществуват и Източен Лотиън, и Западен, които, вероятно ще се шокираш, се намират съответно на изток и запад от Мидлотиън. Сърцето пък е съвсем реална мозайка в гранитния паваж, маркираща мястото на съборената тъмница. Ако искаш да се направиш на местен може да се изплюеш върху него - дали за късмет, дали като реплика на заплюването на смъртниците преди обесването им, никой не знае със сигурност. А може и да не го правиш.