Екскурзия до Македония

Отдавна не бяхме ходили до Македония – Димитръ ще ни води до Скопие, Охрид и Битоля. Приятно четене:

Екскурзия до Македония

Гъстотата на мравуняка на автогара Сердика толкова рано сутрин в един съботен ден ме изненадва. „Следващия моля!“ крещи продавачката в пръскащата се по шевовете лавка още преди да съм си прибрал рестото и двата кроасана, придружени от литър и половина минерална вода. Майчето седи навън и се оглежда нервно, става, сяда, неспокойна е. Разпознавам автобуса на Бохемия още от булеварда,по-скоро усещане отколкото логика и факти. Екскурзоводката ни настанява, всички са умълчани, ставали са рано в тази мокра септемврийска утрин. Дремя. Почти проспивам минаването на границата и първите километри в

Македония

При обявяване на почивка на бензиностанцията в

Крива паланка

обаче всички живват. Слизаме, пред тоалетната се извива дълга опашка. Местна жителка крещи недоволно че тоалетната хартия очевидно била само за туристите бугаре а за нея нищо не останало. Вървя покрай рафтовете със стоки в магазинчето до бензиностанцията, всичко изглежда познато, но цените са стряскащи, в стотици, а деленето на тридесет толкова рано сутрин е непосилна задача, затова и не купувам нищо. Продължаваме към

Скопие

Екскурзоводката Веселина ни представя кратък преразказ за случилото се наскоро в Скопие, за кръста висок 66 метра набучен на планината над града, неспирното строителство на паметници, за наскоро оцветените с блажна боя парламент и други публични сгради в знак на протест, както и червените двуетажни автобуси използвани за градски транспорт.

Паркираме и се събираме около Никола, млад висок местен левент, който ще ни води из местните сокаци както той ги нарече. Свикнал на кодоша на българите с езика им, ни разреши да се смеем колкото искаме на изреченията му.

Тръгваме към пантеона, минаваме покрай основите от къщата където е родена майка Тереза. Огромния

паметник-фонтан на Александър Македонски

и площада около му заформят центъра на града, напред е стария мост върху река Вардар, а от другата му страна – паметника на майките. Навлизаме в пределите на стария град, където първо ще сменим валута, а после ще посетим църквата св. Спас. Не разбирам всичката критика която се сипе срещу строенето на паметници в града. Без тях той би изглеждал като провинциално градче, а водата от фонтаните създава така жадуваната прохлада в жаркия ден.

Най ми харесват обаче уличките на стария град

Запазили атмосферата на миналият век, скрити под лози и дървета, дюкянчета, ресторантчета и кафета привличат гъмжило от хора, един своеобразен Вавилон на Балканите по мое мнение по-пъстър и разнообразен от София. Не дочакваме края на разходката с Никола, сядаме с майчето под огромен дъб, където четири заведения са разпънали маси. Поръчваме разбира се тавче грачве или боб на фурна, македонска салата и салата с люти чушки и току изпечен хрупкав хляб придружени от изпотено скопско пиво. Салатата е огромна, боба е чудесен, а чушките приятно люти. Наблюдаваме мравуняка плъзнал наоколо, докато отпиваме от халбите. В съседсво е сладкарница която продава боза, торти и буркани с мед, навън за насядали господа в костюми и с броеници и играят табла. Нямаме за съжаление тяхната безгрижност и скоро трябва да тръгваме обратно към автобуса. При все паметници и туристи

градчето е малко и не бих останал повече от ден-два,

така или иначе. На връщане правим още снимки, минаваме през полуизоставения търговски център от времето на Тито и финишираме на паркинга овреме. Тръгваме към Охрид. В автобуса вече се водят разговори. Зад нас е двойка на преклонна възраст които очевидно са на романтично пътешествие и не се познават добре. Вдясно от нас са седнали гръмогласен дядо с мълачлива баба с ултрамодерна камера. Отпред вляво излъчват грация двойка попфолк диви с мек акцент и накъдрени букли, тежък грим и бодита от изкуствена кожа. Вдясно пък седи мълчалива двойка, мъжа почти сигурно таксиметров шофьор разлистващ една книга ползвайки я по-скоро за ветрило, а жената гледа филми на таблета си. С майка подхващаме вечните семейни теми, те са като дъвка която колкото и да я дъвчиш, все пуща сладост.

Привечер сме в

Охрид

Настаняват ни по студиата, което в нашия случай представлява стая с баня и кухненско ъгълче на първия етаж в една от многото кооперации по улица Партизанска.

Преобличаме се и тръгваме към центъра на Охрид. Искам да си взема карта за интернет и да изтеглим пари от банкомат. Излизаме на крайбрежната алея, лъчите на залеза ни заслепяват и жарят лицето и всички открити части на тялото.

В далечината се вее огромно македонско знаме, а зад него е

стария град с крепостта

Красиво е, но не прекалено. Очаквах да е нещо по-впечатляващо.

Достигайки до знамето се плъзгаме нагоре по търговската улица. Ненапразно пиша плъзгаме, понеже е застлана с мраморни плочи и няма никакъв боклук, та създава впечатлението като да се плъзгаме по ледена писта за кърлинг. Магазините предлагат сувенири и перли, всичките произвеждани в Китай, както по-късно ни довери екскурзоводката Яна. Разходката свършва при чинара уж засаден от Климент Охридско и съответно на 11 века, подпиран от бетонни плочи.

Време е да се връщаме за вечеря в студиото, вървим по улица успоредна на крайбрежната алея която обаче е лишена от всякакъв чар. Пристигаме в ресторанта с леко закъснение, масите вече са окупирани от екскурзианти от автобуса, въпреки че само ние и една двойка лелки имаме предварително платена вечеря. Явно никой не е в откривателско, изследователско настроение. Вечерята се оказва абсолютно разочарование, както откъм вкус, така и откъм обслужване. Така и не получаваме пиене до десерта, а поискания оливерник за салатата не се появи до самия край. Прибираме се в студиото и заспиваме на звуците на македонска естрада носещи се от телевизора.

На следващият ден ни чака

разходка с корабче по езерото

Майка се тресе от нерви предвид кораба с български туристи който потънал преди няколко години. Сутринта е чудесна, правим хубави снимки на града. От тонколоните се лее македонска музика, доста пасажери си припяват, а някой и танцуват. Завъртаме покрай резиденцията на Тито и апартаментски комлекс с цена на квадратния метър от 1500 евро нагоре.

[geo_mahsup_location_info]

Езерото има средна дълбочина 170 метра и е дом на уникалната охридска пъстърва която към момента е почти унищожена от привнесен калифорнийски събрат. Прозрачността на водата е голяма. Корморани и други кресливи птици ни съпътстват по пътя обратно.

На кея ни чака Яна, местната екскурзоводка която ще ни разведе из града. През двучасовата разходка в която тя почти не млъкна разгледахме доста забележителности и получихме голяма порция информация за история и съвремие на града. Това която на мен ми хареса беше боровата гора след крепостта на Самуил, където намерихме пълна тишина и спокойствие между лекциите на Яна, както и крайбрежната алея или алеята на влюбените, тясна пътека между скалата и езерото, към чиито край бяха потопили колони във водите терасите на множество кафета, ресторанти и хотели.

Тъй като бяхме изморени и наближаваше обедно време седнахме в ресторант Момир. Масите бяха с изключително разположение над водата, а менюто – богато. Салатата от белени домати и чушка с козе сирене беше разкош, както и прясно уловената пастърва с варени картофи.

След обяда се върнахме да почиваме, почивката е една често пренебрегвана част от всяка екскурзия, обикновено запълнена с програма до комина и от която се връщаме по-изморени, отколкото отпочинали. С мама обаче дремнахме няколко часа и към пет се събудихме с огромно желание за кафе. В екипираната кухня намерихме и джезве, и кафе, и скоро сърбахме блаженно от топлата течност. Мама реши изведнъж, че

вече ще си прави кафе в джезве

и ще изхвърли унгарската кафемашина която ползва цели 22 години. Дори заяви че ще си вземе червеното джезве от студиото като спомен. Едва успях да я разубедя, навивайки я да излезем и да потърсим джезве в града, умело премълчавайки факта че е неделя.

Започнахме лова от вековното дърво по големия сокак. Там кърлинг пистата се разделяше. Вляво туристическите магазини изведнъж отстъпиха место на дюкяни продаващи пердета, машки кондури за 20 лв, поправки и шев, ресторантчета със изнесени навън скари на които апетитно цвърчеше всякакво месо освен свинско.

Джезвета обаче никакви

Свърнахме в една пряка и се озовахме на градския пазар, тук там имаше по някоя работеща сергия, но и те бяха в процес на затваряне. Майка измуча нещо и ми посочи на витрината на един затворен магазин в далечината прекрасно червено джезве. Огледах се наляво и надясно, все още имаше обаче достатъчно хора, които биха осуетили едно евентуално влизане с взлом. Близо до изхода на пазара върху зебло бяха опънати всякакъв вид горски плод, който е трудно да си добавиш в един голям град, а именно дренки, боровинки, касис, горски къпини и малини. Не устоях на една тарелка с дренки.

Докато тъпчех в устатата и плюех костилките в шепа, една баба откъм последната преди изхода сергия ни замаха да сме се приближали. Какво ни било трябвало, все имала. Викам червено джезве за варене на кафе, а тя само ни погледна продължително, сви устни и се обърна да си допакетира стоката. Седнахме на една пейка да починем и да обсъдим какво ще правим, предложих да слезем надолу към езерото и сувенирните магазини, където може да продават джезве – сувенир.

Майка реши че е гладна, минаваше седем. Каза също така че си

харесала едно от онези заведения със скарата навън,

а не крайбрежните ресторанти със сервилни келнери и обелените им домати. Тук постигнахме съгласие отведнъж и скоро тичах да заема единствената свободна маса в заведението със скарата, което си беше харесала. Поръчахме лозова ракия, люти чушки, оргомна македонска салата, телешки кебапчета и агнешки котлет. Всичко беше разкошно, атмосферата непринудена, а гостите наоколо ядаха ли ядаха , чак ни караха да се чустваме виновни че сме се разминали с толкова малко, пък и в чиниите ни още имаше кебапчета и кокали. Решихме да ги скатаем в салфетка, за да не обиждаме домакините. Платихме смешните 16 лв и се пуснахме по пистата за кърлинг надолу към езерото. Нямаше сувенир-джезве, но си взехме по няколко магнита за спомен.

Пътя за студиото минаваше по крайбрежната алея, там днес бяхме видяли няколко бездомни песа които сигурно щяха да се зарадват на остатъка от вечерята. Беше станало доста хладно междувременно, аз потърквах голите си крака. Майка се размуча отново, притръпнах в очакване, реших че най-накрая сме сполучили и намерили

продавач на джезвета,

но тя сочеше към един леко затлъстял уличен пес в далечината. Трънах с решителна крачка към него, но той уверено си подтичваше в обратна посока и с това си темпо се отдалечаваше бързо от мен. Отказах се. Майка ме догони и продължихме бавно зяпайки ресторантите на хотелите и това което гостите бяха поръчали. Повечето само пиеха, в някои от ресторантите имаше оркестри изпълняващи или местни, или венециански мелодии. В една от преките съзряхме задника на ровещо нещо в земята куче. Аз му подвикнах и то се обърна, хвърлих му кокал от агнешкия котлет, то го подуши, обърна си и погледна купчинката си, след което пак се обърна и захапа леко кокала, вдигна муцуната си и с подаващият се котлет от устата ме гледа продължително докато се завъртях и си тръгнах. Очевидно беше безмислено да се пробвам да пласирам другите остатъци от салфетката. Прибрахме си го в хладилника. Вечерта спахме блаженно.

Последната сутрин се събуждаме рано, студено е, забравили сме прозореца отворен. Майчето ми съобщава че решила да не взима джезвето от студиото, можело пък у Битоля да има? Чудесно, вече знам какво ще правим в свободното ни време в

Битоля

Пътуването е около два часа, към дванадасет сме в центъра на града. Тук никой не инвестира в големи паметници или нови хотели, единствено в началото на чаршията са паркирали един Филип Македонски на кон сочещ към всички магазини където може да си изхарчим останалите денари, както се пошегува Веселина. Определят ни един час свободно време.

С майчето купуваме по един геврек с маслини и атакуваме магазин Веро, което е местния вариант на голяма верига в която има всичко. За огромно разочарование нямат джезвета! Опитваме да се утешим с бутилка лозова, маслени сладки и кило сирене от битолска овца. Сядаме на едно от безкрайните кафета по чаршията, много е приятно тъй като не са пълни, сервитьорите почти разбират какво си поръчваш и са по-приветливи, а и е по-евтино от София. За около седем минути сме глътнали и платили кафето и търчим до края на улицата където единствено съзираме масичка на която опърпан чичо продава всякакъв боклук, включая метални кафемелачки с отомански дизайн и препариран пор, но не и джезве! Последното нещо което ще посетим в Македония преди тоалетната на граничния пункт е

античния град Хераклея Линкестис

Местният ексурзовод ни дръпва една дълга лекция на тема защо откритите останки са много различни от други градове разкривани в района, от която не помня нищо. Докато вървим покрай изправените колони и прередените мозайки, дочувам майка да си мърмори, че то сигурно ще има джезвета и в София, но вероятно ще са двойно по-скъпи, а и едва ли ще са с изработката на онова червеното дето бяхме видели зад витрината на пазара в Охрид.

Автор: Димитър Драганов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Охрид – на картата:

Охрид

Booking.com

Прочети цялата новина http://patepis.com/?p=71198

Свързани новини: