До церемонията за връчването на филмовите награди „Оскар“ остават броени часове. Тяхната магия обаче ще бъде тук поне до 28 февруари, благодарение на специалната промоция на Ozone.bg „Книгите, вдъхновили любимите ти филми“. В рамките на кампанията избрани екранизирани заглавия са с – 15% отстъпка от цената. Сред тях са и книгите, вдъхновили нови ленти като „Те живеят в...

(Из)родната политико-енерГЕПИйна мафия взе едни пари от всички нас (матряла), много пари, но не казва колко точно, за да ги даде на Световната банка, която да препоръча по-фини мерки за терор над населението, в областта на енерГЕПИката. ...

Десет минути преди началото зала 1 на НДК се пълни бързо, а във въздуха се усеща нетърпение и вълнение. Около мен преминават малки деца с родителите си, групи от тинейджъри и много мои връстници – първото поколение, което буквално израстна с Хари. Симфоничният оркестър свири фрагменти от различни мелодии и постепенно публиката притихва в очакване. Когато...

Чета днес, как Бойко Борисов се присетил да говори за липсата на кремвирши, бананова каша и банани по вина на социиалистическото управление преди десетилетия. Този път казва истината. Но как се връзва тя с възторга му от Тодор Живков, който бил построил толкова много, че никога нямало да го стигнем?

Откъде другаде е бил изпомпан ресурсът за въпростото строителство на “две Българии”, с което Живков и неговите следовници толкова се гордеят, ако не от българското село?

Мнозина съвременици днес се се вайкат за демографската криза и обезлюдяването. Но не могат или не желаят да посочат корените на явлението в зората на насилствената съветизация на България, когато от лицето на земята ( българската) биват насилствено изтрити 1000 български села, а 2 милиона селяни са принудени да се заселят в пакрайнините на градовете, за да извършат диктуваната от идеологията на комунизма “индустриализация”- разбирай “военизация”, чиито проритет са бетонът за военни съоръжения и метали за оръжейното произвоство по съветски лиценз.

По това минало плачеше досега  Борисов с изказванията си за постиженията на НРБ при управлението на Живков. При това самият той обича да се причислява по-скоро към селяните, защото знаел как се вадят картофи и прочее неща от областта на кърските умения на българина, които “онези” от жълтите павета ( т.е. граждани за истинско европейско развитие на България, които не харесват неговия фалш) не знаели как се вършат. Те, според него, си живеели добре в града и “преди”.

Демагогията на Борисов е толкова отблъскваща, че се привлича с уж нейната противоположност в координатната система “ляво – дясно, стига да приемем баснята, че Борисов е десен, а от БСП са леви.

По-отблъскваща е само истината за това какво представляваше комунизмът, на който дължим споменатите по-горе най-трагични проблеми на България днес ( вчера и от десетилетия), като демографската криза и обезлюдяването на цели региони в страната.

Колкото и днешните лъжци да се опитват да замажат спомена за това как селска България, състояща се от самоиздържащи се от столетия семейства, успяващи да изнасят и в чужбина продукцията си, фактологията няма как да бъде променена. В този смисъл статията на “Дойче веле”, в която се припомня погромът над българското село след съветската окупация, връща надеждата, че долнопробната рашистка пропаганда за днешното “европейско иго”, което било унищожило селското ни стопанство, допринася за тържеството на истината.

Как съветските колхози съсипаха българското село

Близо хиляда села изчезнаха от картата на България при комунизма, а градовете се напълниха с лишени от собственост селяни. Разсекретените документи на ДС правят възможен и такъв прочит на сталинската колективизация.

Дойче Веле

Съветският трактор „Сталинец“ от края на 40-те години е тежал четири пъти повече от внасяните преди това германски трактори. Но точно неговата безсмислено голяма маса се оказала много полезна за изпратените от комунистическия режим в селата агитатори, които трябвало да убеждават земеделските стопани доброволно да дарят земята, добитъка и инвентара на изгражданите по модела на съветските колхози ТКЗС-та.

Освен изселванията и затварянето в лагери на непокорните, като доста „убедително“ се утвърдило едно специално издевателство за публично сплашване: къщите на селяните, които отказвали да се превърнат от стопани в послушни надничари на комунистическия режим, били опасвани със стоманени въжета, а след това дърпани от въпросните съветски трактори, за да ги поразтресат малко.

Наблюдаващите отблизо наказателните акции активисти на колективизацията услужливо подавали на ужасените стопани за подпис декларация за „доброволно“ влизане в местното ТКЗС.

Независимо от бруталните методи за пролетаризиране на „буржоазното“ село, акцията за лишаване на селяните от собственост и повторното им, след края на османското владичество, закрепостяване отнемат на режима 14 години.

Мизерията и огромните тегоби принуждават два милиона души да се преселят от селата към градовете в търсене на минимални условия за оцеляване във фабриките и строежите на провежданата по сталински образец допотопна индустриализация.

Подчиняване на селото

Апологетите на завземането на земята и труда на българските селяни от комунистическата номенклатура и до днес тръбят, че благодарение на българските колхози –ТКЗС и АПК – животът на село се бил подобрил, а механизацията спасила селяните от тежкия труд.

В монографията си за колективизацията и социалната промяна в Северозападна България, историкът Михаил Груев доказва, че обитателите на селските райони по време на комунизма са платили огромна цена за „благините“ на народната власт. Вероятно много малко българи знаят, че за да се прокара електричество в селата, техните жители са били принуждавани сами да правят електрическите стълбове – в рамките на така нареченото „самооблагане“. Допълнително всяко домакинство трябвало да предава по 5 кг медни съдове за жиците до дома му.

Всъщност истинският терор за подчиняване на селото започва с обезглавяването на политическата опозиция през 1947 година. Още по време на инсценираните процеси срещу лидера на антикомунистическата опозиция Никола Петков и неговите земеделски съпартийци, крепеното от щиковете на окупационната съветска армия марионетно управление издава постановление, с което се реквизира цялото зърно на производителите.

За да не измрат селяните от глад, като сталинския Голодомор в Украйна 15 години по-рано, свитата на Георги Димитров в Министерския съвет милостиво отпуска на селяните по 600 грама пшеница и 200 грама царевица на ден. Година по-късно държавното „изкупуване“ (безпрекословно изземване по минимални цени) на зърно, фасул, картофи, фуражи, месо, кожи, вълна, мляко и т.н. достига непоносими за производителите размери. В сила е принципът да се изземва най-много от най-предприемчивите и заможни стопани, наричани по съветски образец кулаци.

Масовизацията на терора

Кулминацията в гоненията срещу селото достига с решението за „масовизация“ на колективизацията от месец юли 1948 година. За целта партийният велможа Титко Черноколев съчинява чудовищен план за тотална война с нежелаещите да влязат в ТКЗС средни и по-заможни стопани.

За претворяването му в действие е използван целият апарат на комунистическата диктатура, а мерките срещу непокорните са най-разнообразни – от изселвания, затвори и лагери, до непоносими данъци върху къщите и имотите, които трябвало да принудят поне 200 000 кулаци да изоставят всичкото си имущество по селата и да отидат да работят като надничари и каруцари по строежи, мини и фабрики.

Съпротивата в селата и засилващото се горянско движение накарало властта да преразгледа някои от най-драконовските мерки. На малка част от насила вкараните в ТКЗС им е било позволено да го напуснат. Достатъчно било да се съгласят земята им да остане за псевдокооперациите. Под угрозата за налагане на жестоки глоби, “освободените“ трябвало задължително да полагат труд на “общите“ ниви.

Въпреки това терорът срещу селото продължава чак до края на 1962 година. В доклад на ДС от март 1951 г. за допуснатите „извращения и безобразия” при изграждането на ТКЗС в с. Раброво край гр. Кула се  посочва, че отказалите да подпишат заявление за членство в кооператива са били заставяни да вадят по 10 кубически метра камъни.

Плодовете от колективизацията

Заченатата с нечувани насилия „социалистическа модернизация“ на българското село започва да дава отровните си плодове още в края на 60-те и началото на 70-те години. Обезлюдяването на селските райони десетилетия наред тече с невиждани в световната демографска история темпове от 2-3%  ежегодно, а в някои райони то надхвърля 4% .

Разкъсаната вековна връзка между селяните и земята-кърмилница заедно с мизерните заплати и пенсии от 30 лева на месец икономически демотивират бързо застаряващото селско население. Кражбите от „общото“ стават ежедневие – далеч преди съвременните набези по полетата.

От 1980 г. до края на комунистическия режим селското стопанство на НРБ окончателно минава на дотации и търпи ежегодни загуби от над 800 милиона лева, сочат отчетите на БНБ. Когато в края на 1989 г. новият първи в БКП – Петър Младенов – нарежда да бъде спрян всякакъв износ на български храни за „братските“ страни, за да не се допусне глад в разпадащата се НРБ, корифеите на социкономиката Андрей Луканов и Огнян Дойнов с почуда му отговарят: „Какво да изнасяме? Че ние вече нямаме натури!”

Страната, която някога е била прочута в цяла Европа със своето селско стопанство, в края на комунизма се оказва вносител на най-необходимите за населението хранителни продукти и селскостопански суровини. В редица случаи те идват от Полша, където обединената съпротива на селячеството и католическата църква осуетяват в зародиш плановете на местните сталинисти за тотална колективизация.

Днес полското село процъфтява стопански и демографски, а България продължава да внася значителни количества полски домати, картофи, ябълки, лук, месо и млечни продукти. Съвземането на българското селско стопанство става факт едва след влизането на страната в Европейския съюз и благодарение на фондовете на Общата земеделска политика на Обединена Европа.

И селяните станаха граждани

Колективизацията има и още един немаловажен ефект – масовото преселение в градовете на милиони селски жители погребва създадената след Освобождението уникална градска култура. „Българските градове се оселянчиха“, пише историкът Михаил Груев по повод на повсеместно възникналите бетонни гета, заселени с бивши селски жители и техните наследници.

Share on Facebook

Първото пътуване за годината беше до Атина. Февруари не е непременно идеален месец за разходки, но пък концертът на Dropkick Murphys не чака и затова се прежалихме, оставяйки се на благоволението на гръцките метеорологични богове.

Основната цел на уикенд-пътуването беше да послушаме музика наживо, да ядем местна храна и чак на последно място – да видим каквото има да се вижда в гръцката столица. На първо четене се оказа, че то не е особено много, затова просто трамбовахме уличките на Монастираки без конкретен план, завъртяхме се около Акропола и после попивахме атмосфера из битпазара, криволичещите завои на Плака и шумните булеварди на Псири.

Правилната храна

Обиколката беше гастрономически-ориентирана. Най-важната спирка беше предварително проученият и препоръчан ресторант Diporto Agoras. Чинно с Google Maps в ръка поехме към дестинацията за обяд. Атина е от онези градове, в които центърът и опасно изглеждащите квартали живеят в симбиоза. В един миг си на огромен булевард, свиваш вдясно и се озоваваш в китайския квартал. Малко по-надолу по същата улица, аз с моя матов цвят бях един от по-светлите участници в хаотичното улично движение. Свиква се лесно, но има първоначално усещане за неподготвеност.

Стигнахме адреса, където стои съборетина с изпочупени стъкла. Ресторантът е по стълбите надолу под нея. „Ресторант“ е по-скоро ориентировъчно означение. Озовахме се в изба, чието празно място е уплътнено с 6-7 маси. Клиентелата е на средна възраст 64 и по всичко изглежда, че прекарва съботата си тук поне от 30 години.

Седнахме на свободна маса, сервитьорът (вероятно внук на готвача) дойде да ни вземе поръчката. Казахме „English?“ и той отвърна „ОК, one moment.“ След 2 минути донесе хляб – вероятно за да компенсира забавянето на менютата на английски. В ретроспекция, нямам идея как сериозно ми е минала такава мисъл през главата. След малко се появи директно с чиния супа от нахут, порция пържени рибки и кана рецина, преди секунди налята от едната бъчва до масата. Беше ни дадена свобода само да кажем дали искаме салата.

Атмосферата се подобри още повече, когато на масата ни бяха настанени двама господа на 60+. Единият говореше достатъчно англисйки, за да обсъдим икономическата обстановка на Балканите и да ни сподели колко лошо нещо са това данъците

Културата и книгите ще бъдат акцент в работата на „Движение Да, България“ в следващия парламент. За това подсказват кандидат-депутатските листи на коалицията за изборите на 25 март, където виждаме имената на управителя на изд. „Жанет 45“ Манол Пейков, управителя на изд. „Black Flamingo Publishing“ Виктор Лилов и съдателя на „Аз чета“ Александър Кръстев, който ще бъде кандидат...

Следя работата на младите ентусиасти от „Студио Змей“ още от първите откъси от „Златната ябълка“, които публикуваха в интернет пространството. Искрено се възхищавам на енергията и хъса им да създадат един вълнуващ анимационен сериал, който да представя българските легенди, традиции и обичаи. Голямо браво и за това, че издателство „Егмонт“ публикува малката книга „Легенда за първия кукер“, която...