Пътуване до Париж (8): През Мюнхен и Санкт Леонард към България

DenСлед обиколката на Париж е време да тръгнем към дома. Започнахме с Виена, после пристигнахме във френската столица. , после тръгнахме из Париж, след което ходихме на представление в Мулен Руж и обиколихме замъците по река Лоара, бяхме и в Монпарнас, както и на представление в Лидо,разходихме из музеите на Париж и центъра Помпиду, а за последно – разгледахме Люксембургската градина и Галери Лафайет. Днес тръгваме през Мюнхен и Санкт Леонард към милата ни татковина.

Приятно четене:

През Мюнхен и Санкт Леонард към България

част осма

Пътуване до Париж

След дългата разходка в последния ден в Париж, нощта премина в блажена дрямка в автобуса с няколко събуждания по време на почивките по крайпътните заведения. Утрото ни посрещна малко преди Мюнхен.

Ден 11

29.07.2016 г

Пристигаме в Мюнхен малко преди девет сутринта. Влизаме в града и спираме на фонтана на Нептун. Точно тук бяхме спряли и миналата година, когато отново бях тук по време на Октоберфеста. Така че мястото вече ми е познато, както и града. Решавам да пропусна цялата разходка с групата. Само попитах водача накъде беше Хофбраухаус, защото миналата година нямах време и там да отида. И изоставих групата. Срещата ни ще бъде отново на този фонтан в 13:00 ч. Докато групата обикаля по църкви и площади, аз се насочих към най-голямата бирария в града –

Hofbräuhaus

Тя се намира в края на пешеходната улица, която тръгва от фонтаните пред Съдебната палата и свършва малко след Мариенплац. Минавам Мариенплац и след него минавам под едни арки с високи кулички, завивам наляво (Sparkassenstrasse) и малко по нататък отново питах един ранобуден минувач. Та бирарията е точно по улицата, на която се намирах, само след две пресечки и надясно (Münzstrasse). Пет минути по-късно вече бях там (Platzl 9). Тълпите туристи още не бяха дошли.

Преди да влезя там реших да си похапна някъде наоколо нещо свежо за закуска. И влязох в едно магазинче, което ме привлече с вкусните лакомства по витрината. И виждам на една маса наредени най-различни плата със салати, саламчета, разни готвени лакомства. И на самата витрина написана цената – 1,98 евро за 100 грама. Ха, ето къде ще си похапна. Та вземах си една купа, обиколих цялата маса и си я напълних със саламчета, доматчета, маслинки, варени картофи и там каквото още вкусно видях. Минах през касата и платих около 5 евро… Прилична цена. Взех си и едно хлебче и си седнах отпред на една маса да си похапвам и да си гледам бирарията насреща.

И тъкмо вече реших да ставам и да тръгвам, когато чух зад гърба си българска реч… Я да видим кой приказва… Обръщам се и гледам… нашата група… Отивам аз при тях, блажено се облизвам и казвам – докато вие се разхождате и зяпате, аз вече си похапнах… И държа купата в ръката.

Влизаме в бирарията. Поискахме си меню на руски. Оаква се, че менюта на руски почти не се намират тук, защото напоследък руските туристи са се оттеглили от тук. И на тяхно място сещате ли се кои се появиха – китайците… Ама се намери и на руски меню тук де. Някои си поръчаха вече храна, но аз си вземах само една малка бира – 0,500. Защото ако взема литър, отиде ми деня тук… Но аз като турист с опит си нося една голяма чаша (която си пазя от по-миналата година, защото е голяма, от твърда но лека материя и нея също ми я бяха дали във Виена на едно парти). Та в нея си наливам това, което не мога да изпия някъде, а бързам да си тръгвам…

Бирарията е голяма – знам на три етажа, а не ми се стои тук с чашата на приземния етаж… Един огромен хамбар, на три етажа с дървени и одраскани маси от предишни бирени компании минали през тях през няколко столетната история на бирарията. Та преливам си наполовина изпитата бира в тази чаша и тръгвам нагоре по етажите да гледам.

Горе има на няколко места едни големи градини, където масите продължават на открито под сенките на живи растения и декоративни храсти. На няколко места има малки фонтанчета, които романтично ромолят. Бирарията има няколко крила, съвършенно празни в този утринен час.

На третия етаж масите продължават… Опитвам се да си представя атмосферата тук, когато всичко е пълно…

Докато се разхождам нагоре-надолу си допих бирата. Остана само купата с храна наполовина празна. Дали да не си я допълня? Хм, да видим. Разходката продължава по пешеходната алея. И тъкмо минавам през

Мариенплац

и виждам, че представлението тук с въртящите се човечета е започнало (беше 11:00 ч). Човечетата на кулата на Мариенплац се въртят няколко пъти на ден на кръгъл час. Погледах малко и тях. Докато бях в Париж, една вечер се загледах в телевизора в стаята си и от един репортаж разбирам, че в Мюнхен е имало някакъв атентат в голям търговски център… И града бил блокиран… Хм, викам си, ами ние натам отиваме след няколко дена – дали ще мога да видя тази бирария… Ами видях я…

Та докато се разхождах по тази пешеходна алея виждам един голям търговски център. Я и там да влезя да позяпам. Големи търговски центрове има из тези големи градове, не са като нашите малки МОЛчета… Стигнах до най-отгоре, където са щандовете с вкусните изкушения. Хм, тук ще си допълня купата с храна за из път… Вземам една чиния, пълня си я с моите любими саламчета и вкусни кулинарни изкушения, плащам по-малко от 10 евро и сядам да си похапвам… И колкото храна ми остана отива в купата. И тя отново е пълна… Ми то и време няма за повече…

Отивам към

фонтана на Нептун,

събираме се и докато си чакаме автобуса, всеки любопитен от групата идва да ме пита къде съм се разхождал и да ми споделя колко скучно им било и почти нищо не са видяли – само църкви, площади и катедрали… Ми аз пък видях бирария и един голям мол… И така стана работата, че в Париж се нагледах и си тръгнах гладен, а в Мюнхен се наядох здравата и нищо не видях… Тръгваме.

На края на града (от фонтана на Нептун само направо и в обратна посока) има един голям хостел от веригата „АО Hostels“. Пътешествието продължава. До вечерта трябва да стигнем до едно селище в подножието на Алпите на 10-ина километра от Залцбург –

Санкт Леонард (St. Leonhard)

и хотела там – Леонардерхоф (LEONHARDERHOF):

www.salzburgerland.com/leonharderhof

(или през booking в същото градче)

Общо взето скучни стават дните след Париж по обратния път за вкъщи. Изваждам една интересна книга за четене за из път и следващите няколко часа минават в четене и сладка следобедна дрямка. Някъде около 17 ч, вече пристигаме в подножието на Алпите.

Селището Санкт Леонард

е много красиво, приятно и малко селце с едни прекрасни зелени поляни. Наоколо има няколко малки кокетни хотелчета, оформени като големи къщи за гости. С едни дървени парапети по терасите. На полянката пред хотела имаше една детска люлка, направена от свързани помежду си с колена… водопроводни тръби… И на тях монтирани дъски, където да сядат децата. Захванати със здраво въже за една дебела греда… Настаняваме се.

Казват ни, че тук има лифт, с който за няколко минути можем да се качим много високо в Алпите. Попитах къде е и те ми го показаха – една голяма кабина, която минава високо над селището и се качва някъде из облаците на върха на Алпийските чукари… Но последната кабинка била в 17:30 часа… Твърде късно за тази вечер. Но на другият ден първо там отивам…

Настаняваме се и аз тръгвам да разглеждам селището. В хотела в който сме няма интернет. Нарочно са ни избрали такъв хотел без интернет. За пълна алпийска почивка… Наоколо има по-малки и по-големи хотелчета, ресторанти, една църква и множество алпийски вили на богатите австрийци…

St. Leonhard Str. 1, 5083 Grödig, Австрия

По един много тесен път след стотина метра излизам на главния път и се ориентирам към лифта. Там има обръщало на градския транспорт, с който може да се стигне до Залцбург, който е само на десетина километра оттук. Малко по-нагоре се намира изходната станция на лифта. Там има едно магазинче, като кръчма оформено, където човек може да похапне и да пие по бира, докато си гледа Алпите насреща. Пред него минава един канал с чиста алпийска вода. Ама изумително равно. Широко малко по-малко от два метра и минава през поляната и през половината селище надолу.

Водата тук върви изумително тихо… Не се чува никакво бърборене, никакъв шум на водата. Все едно че я няма… Изяждам един сладолед и тръгвам.

Минавам от другата страна на пътя, покрай едно ресторантче и отивам към купола на църквата, който си видях, докато се разхождах. Влизам в двора на църквата. От двете страни на пътечката – зеленина и две редици с надгробни паметници, прекрасно оформени. Тишина. Влизам през една врата към самата църква, но отпред имаше решетка и беше затворено. Погледнах вътре през решетката. В това време чух човешки стъпки около чешмата в двора. Тръгнах да се връщам, минах покрай монахинята, която си наливаше вода, за да си полее цветята. Тя ми се усмихна… По пътя на обратно минах покрай една селска чешма с пейка пред нея. Реших да поседна и там, но се усещаше миризмата от близкия обор, където видях няколко крави…

Прибирам се към хотела. Минавам и покрай още една чешма с едно голямо и дълбоко квадратно корито. И табелка – ВОДА ЗА ПИЕНЕ (WASER DRINK – ако правилно съм запомнил). И тъкмо излизам на пътя за към хотела и си дояждам сладоледа, когато срещам туристи от нашата група тръгнали на разходка… Чак сега… Младежите ме попитаха къде има сладолед. Аз им показах, а те ми предложиха да се разходя с тях. Защо пък не – може пък и те да ми покажат нещо…

По късно разбрах, че няколко лелки от групата са тръгнали по тази програма „Една седмица в Париж“ за девети път – същата програма, същите хотели…

Ходихме при лифта, те ядоха сладолед. Аз пък защо да не си взема една бира. Хм, прекрасен следобед. С вкус на студена бира и Алпите насреща.

По едно време въжетата на лифта се размърдаха и една кабинка тръгна нагоре. ООО, доста голяма е кабинката виждам. Разчитам на австрийските технически екипи за поддръжка на лифта и на другия ден искам да бъда горе. Хм, да видим. Те всъщност кабинките са две – едната е горе, другата долу. И на всеки половин час тръгва – едната нагоре, другата надолу и по средата се разминават. По средата на линията има на две места по един стълб. И между двата стълба – неголяма пропаст… Която не се вижда от там, където си пием бирата сега…

След бирата си тръгваме… За да се отбием в едно ресторантче, където да вечеряме. Сядаме. Менюто основно на немски. Ха сега де – кое е варено, кое е печено, кое супа, кое салата… Гледаме и цъкаме. Дори разговорника не ми помогна да се ориентирам. Абе картофи ще ям. Гледам менюто и видях къде пише картофен… Такова искам, посочвам и още една бира…

Тук има безжичен интернет. Я да видим на кого ще пиша, докато си похапвам… Хм. Идват картофите – една голяма купа със ситно нарязани пържени картофи… С голямо усилие успях да се справя. Похапваме си около час и половина и се прибираме. Така завършва и този ден.

Ден 12

30. 07. 2016

Утрото започва с прекрасна закуска в ресторанта на хотела. С влизането една строга лелка ни посреща и ни настанява по масите в строго определен ред. На всяка маса има по няколко стола, но не пред всеки от тях има чаша за кафе и прибори за храна… Масите са така подредени, че за нашата група има точно определени маси – за по сам човек (като мен), за по двама, по трима, по четирима в зависимост от това колко души са заедно в стаите… И пита лелката колко души сме заедно, 1, 2, 3, 4, … колко… Аз съм сам. Един – казвам… И тя ме настанява на масата, определена за един човек – за мен. На тази маса остават още 4 празни места… 4 стола и т. н… А само една чаша за кафе – за мен… И като влизат следващите, все при мен искат да сядат, защото им е интересно къде съм обикалял… Но лелката любезно, но строго им обяснява, че това е маса само за един човек… ХМ. Близо до шведската маса…

Похапвам си прилично, пия едно голямо кафе с мляко. След закуска програмата е следната: Автобуса остава тук пред хотела, за да може да спази задължителните девет часа пълен покой преди нощен преход. За да можем да тръгнем по-рано след обиколката в Залцбург. Защото ако отидем до Залцбург, който е само на 10 км оттук с този автобус, той после трябвало да се върне и от тогава да му се броят тези девет часа… И ще тръгнем чак след 18 ч вечерта… Добре де, може ли някой да ми обясни кой умник е измислил този член в закона за туризма. И висял ли е той някъде девет часа на едно място, за да чака да мине това време… ?… Например в някой студен или дъждовен ден…

Та отиваме до Залцбург (който иска) с градски транспорт, гледа се града до към 14:00 ч следобед и после малко свободно време до към 15 ч. През това време автобуса стои пред хотела и тръгва от там в 14:30 ч… Това за групата. А за мен не. Защото аз съм бил в Залцбург и площадите съм гледал и градините на Мирабел и белия замък на върха и бира съм пил там и моста с катинарите съм гледал и къщата на Моцарт и най-малката къща, построена за една нощ и свързаните със всичко това истории съм чел.

Момче и момиче от групата също остават в хотела, защото били уморени и им разрешили да останат в стаята си до последната минута, преди освобождаване на стаята – 10:30 ч… И двамата шофьори също са тук. Без тях няма да тръгне автобуса… Уморената двойка също искала да се качи с лифта до горе. Шофьорите и те поискаха.

Тръгваме в 10:40. А дотогава имам почти два часа време. Как ли ще ги прекарам, да видим. Хм. Слънцето тъкмо е изгряло. Вземам си книгата за четене (също и приложението за таблета за четене на книги) и се разполагам на една масичка на откритата тераса – градина отстрани на хотела. Зад мен – две големи дървета. Слънцето скоро ще се покаже иззад тях.

Сядам си блажено на един стол, отпускам се също така блажено с книгата в ръка. След малко ходих до рецепцията на хотела за да си взема нещо за пиене. Кока – кола. Студена. Слънцето ми пече в гърба. Туристите вече са тръгнали. Пълна тишина. Подухва свеж алпийски ветрец. Пред мен една зелена и равна полянка. Алпите насреща извисили върхове, забулени в облаците… Прекрасен алпийски релакс. И едно криминале в ръка. Едгар Уолъс – „Червеният кръг“…

Двата часа минаха неусетно и нашите останали тук се появиха. Ами да тръгваме. Отиваме на лифта. Купуваме билети (24,80 евро – отиване и връщане),)минаваме проверка и си чакаме да дойде кабинката. Кабинката идва, качваме се 10 – 15, че и повече души. Влиза и човека, който я управлява и след малко тръгваме. Нагоре към чукарите…

Аз заставам да гледам откъм страната на изходната станция, откъдето тръгваме. Само след няколко минути тази станция остана някъде много надолу и започна да прилича първо на цигарена, а след малко и на кибритена кутийка… Отдолу изведнъж се появиха множество селища, пръснати в равнината долу. Все едно че от самолет се гледа…

Минахме покрай първия стълб и пропастта след него и след още малко изкачване вече бяхме на върха. Слизаме. Минаваме по малка пътечка и там има едно заведение, където туристите, изкачили се тук преди нас си пиеха бира и си похапваха. Някъде в далечината виждам един огромен дървен кръст и хора около него. До там води тясна пътечка, която ту се изкачва нагоре, ту слиза надолу. Натам съм се запътил. Изглежда да е близко, но като тръгнах, отне ми 20 минути – (денивелацията между лифта долу от където се качихме и там горе, където слязохме е около километър примерно и се усеща във въздуха – неможе да се тича натам…)…

Като излязох от лифта и погледнах надясно и надолу – съвсем близо виждам нещо като хижа или хотел. И около него сноват туристи. Някои се качват нагоре към лифта, а други слизат от лифта по пътечката надолу. По пътеката към дървения кръст има множество табелки, които обозначават близки и по-далечни туристически маршрути (някои с продължителност до 3:30 ч). Отивам до големия дървен кръст (IMKREUZISTHEIL) пише на него, но незнам какво означава – дали име на върха или нещо друго. Там снимам равнината долу, алпийските чукари горе и се връщам да пия бира. Когато стигнах до ресторанта от нашите хора нямаше и следа… Много бързо са се върнали…

Поседнах си, вземах си една бира. Без да бързам. До 14:00 ч следобед има доста време, все ще слезя. Като се качвахме с лифта ми направи впечатление, че в една отсечка кабинката за надолу върви много по-бързо от тази нагоре… Сякаш се спуска свободно. Изглежда много страховито… Особенно след бирата горе…

Реших да си взема някаква храна, но не можах да се ориентирам в менюто, а и почти всички горе само бира пиеха. Реших да вляза вътре в заведението. Невероятна атмосфера. Като стара планинска алпийска хижа оформено с ламперии, с камина, с един голям телевизор… И малка кухня в дъното… Я да видим там какво има…

Влизам и гледам на едни подноси и плата разни лакомства. Какво ли е… Нали трябва навсякъде да пипна, да бръкна, да видя, да опитам, но какво да си взема… Вземам си една филийка черен хляб… И продъжавам да се оглеждам… И в този момент човека на бара ми се развика нещо на немски… И ме гледа със строг поглед, ръкомахайки… Гледам го и аз. Тогава другия човек, който беше там и сякаш беше от персонала ме погледна и тръгна към мен. Аз го гледам и казвам че искам тази филия и питам колко струва… А той ме хвана за раменете, обърна ме кръгом като ми посочи с ръка изхода и ме побутна да се махам… Ясно. А филийката…?… Той махна с ръка и каза, че нищо не струва… Та схрусках си филийката, защото ми прималя нагоре от високото ми затрепериха краката… И обратно на лифта. Този път заставам така, че да гледам към върха, където кабинката минава буквално над скалите почти отвесно. Малко по-надолу тя стремглаво ускори ход за малко. Ах, че страшно… Слизаме. Вече съм на твърда земя. Продъжих да се разхождам наоколо.

Минах и покрай ресторанта където вечеряхме. Този път си вземах гулаш… Добре се ориентирах като се зачетох… За обед. Похапнах и него и се прибирам към хотела.

Двама от по-смелите и пъргави туристи успели да отидат до Залцбург сутринта с групата, разгледали и се върнали с автобуса до тук, успели да се качат и с лифта нагоре, че и до дървения кръст да отидат… И да се върнат. ХМ.

Последни приготовления за дългия нощен преход и тръгваме. След около половин час бяхме в Залцбург на уговореното място, за да вземем останалите. Всички сме в автобуса.

Следваме пътя към Словения. Малко преди Словения минахме през едни малки австрийски селца с много красиви и малки къщички с много зеленина около тях. Селищата бяха Rosegg и другото след него Frog. Следват множество тунели. По-къси и по-дълги и след още известно време минахме и през Караванкентунел (около 8 км). И сме в

Словения

Тук някъде слънцето залезе. Следва дълъг нощен преход. А къде ли ще осъмнем и посрещнем изгрева. ? Ха, не можете да познаете, сигурен съм… Свежа нощ. Блажена дрямка. Филм, преди заспиване. Кратка почивка малко по-късно. Още една, около полунощ.

На втората почивка малко след полунощ, реших да си купя храна от заведението, където бяхме спряли. Вземах си, похапнах си, докато имах още евро. И блажената дрямка продължава. Разбудих се малко след 2:00 ч през нощта и се зачетох в таблета… Когато…

Изведнъж… Нещо стана…

Ауууу… Прас, тряс, дуууум и автобуса спря в аварийната лента.

Насред полето. В 02:40 ч през нощта…

Спукана задна дясна гума (вътрешната от двете отзад). Не издържа горкият до края. Предаде Богу дух по никое време. Дори не знаехме къде се намираме. И при друго пътуване се е случвало това и си знам, че най-малко час и половина – два ще се стои тук. И продължих да си дремя. Но екипът на фирмата, с която пътуваме започна видимо да се притеснява, защото се оказа, че спуканата гума е унищожила ламарините над нея и е накъсала кабелите, които минават оттам. И от там компютъра дава сигнал за нередност и блокирва цялата система. И няма запалване и тръгване до отстраняване на проблема.

По едно време пред нас спря друг автобус, български, дойде шофьора да види какво става, но се оказа, че проблема бил много по-голям отколкото си мисля. След някой и друг час дойде пътна помощ. Включиха системите, които минават от там към един компютър, гледаха, цъкаха и казаха, че проблема не може да бъде отстранен веднага и ще струва много скъпо около 2000 евро (или поне аз така разбрах). И те си заминаха. След някой и друг час

започна да съмва

Небето на хоризонта стана розово. Слънцето изгря. Но какъв прекрасен изгрев насред полето, как да не го снима човек. Оказа се, че се намираме на 60 км, преди Белград и на около километър и половина – два след някаква бензиностанция. Но си

бяхме насред полето

Изгря си слънцето, вдигна се доста нависоко, стана топло, после горещо, а ние си седим и си чакаме. След някой и друг час зад нас спря един сръбски автобус и шофьора ни попита дали искаме да ни закара до Белград… Нито вода имахме, нито място за тоалетна. Всичко се правеше според обстоятелствата, с които разполагаме… Започнаха да звънят по телефони и да търсят друг автобус. Неделен ден, всичко почива или е заето по график. Ако дойде автобус от България, ще ни струва по-малко, но помощтта ще дойде много късно – чак вечерта… Ако дойде автобус от Белград, ще дойде по-бързо, но ще ни струва по скъпо (на превозвача де – мен не ме интересува на какво ще се возя и кога ще се прибера). Екипа на автобуса успя да се свърже с техен представител за Белград, който с голямо усилие намерил автобус. Остава само да го чакаме. През това време се подготвяме за евакуация…

През цялото време се чувствах като в един сериал, който преди години гледахме по телевизията („Изгубени“ – в който една група туристи летят със самолет, самолета пада в пустинята, малцина оцеляват и според обстоятелствата, в които се намират се опитват да оцелеят).

Събираме си багажа от седалките, отгоре, отдолу и се подготвяме. Никой не мърмори, никой не изразява недоволство. По едно време се сетих да си взема нещо от хладилника на автобуса за пиене, защото в другия автобус може да няма… Оказа се, че няма вода. Само бира. Ми бира ще пием.

По едно време екскурзовода ни огледа кои сме вътре и кои отвън (тези отвън помагаха на шофьорите с каквото могат). А тези вътре, дремеха по седалките. И се оказа, че всички младежи са вътре, а всички възрастни – отвън… Много добре, казва. Как младите нищо не правят… Да бяхме поне завинтили две болчета… Аз например бих помогнал, ако ми дадат една метла, да измета пръснатите части от гумата от аварийната лента на магистралата, но когато тръгнах натам, да огледам какво е изпаднало, ми казаха да не се разхождам така по магистралата.

Нищо не казах, но какви ли мисли минаха през главата и такъв отговор си бях намислил да отговоря, че да се сетят кой за какво и къде е тръгнал. Защото това е моята отпуска, моята почивка. Моите дни на пълно безделие. Аз съм тръгнал да си правя кефа. Те са тръгнали на работа. Аз на тяхната работа не се меся. И съм си платил за транспорт, нощувка и закуска. И имам още два дена, които съм си отпуснал за прибиране след крайната дата за пристигане… И си ги имам. А не да завивам болтчета… Защото ако и аз започна да завивам болтчета, автобуса ще се разпадне още веднъж преди да стигне дори до Белград… И ми е все едно дали ще си пия бирата в голяма или малка бирария, на оживен площад, на рецепцията в хотела, на терасата пред хотела, в автобуса или на мантинелата на магистралата. Даже тук на мантинелата ми е още по- добре… Какъв прекрасен ден. Слънцето напече и блести в очите, колите хвърчат по магистралата със страшна скорост. А ние си чакаме.

Автобус дойде да ни прибере чак в 10:40 ч – към обяд. Сръбски автобус. Оказа се, че това ще струва на превозвача 900 евро… Разбрах това докато следих разговорите, които се водеха по телефоните с хората, които ще ни помогнат.

Натоварихме багажа и тръгнахме в 10:50 ч. След осем часа престой насред полето на магистралата. Този автобус ще ни закара до границата. Ще ни остави на километър, преди границата на бензиностанцията. Та с него пътуваме още три часа, до към 13:30 ч.

Спряхме за почивка и ни казаха, че имаме 10 минути почивка… И когато попитах дали имат плескавици там ми казаха, че ще имат след 5 минути… Тогава дойде ексурзовода и каза, че времето се удължава до 40 минути, за да може всеки да обядва. Та по една голяма плескавица с мека, топла и вкусна питка… Продължаваме.

Стана късен следобед. Слънцето залязва. Изпращаме залеза пак насред полето – около Ниш, малко преди да се отклоним към тесния път с тунелите през планината. Какъв прекрасен залез. На фона на това в ушите ми звучи песен на Едит Пиаф (от музикалния файл на телефона, с който разполагам). След това си слушам един диск, който съм си качил също в телефона – „100 сръбски хита“ и след като слънцето залезе, дрямката продължава.

Стигаме до границата. Спираме на бензиностанцията, където вече ни чака българския автобус. Първо се оправят документите и се плаща исканата сума на сръбския шофьор и едва тогава се отваря багажника долу (с бутон за управление от шофьора)… Следва ново прехвърляна на багажа. И минаване на границата… Което съвпада по време със смяната на митничарите и изисква малко повече време…

Прибираме се благополучно в София

към 21:05 ч. И от тук който за къде е. Имаше група за транфер до Пловдив. Всички останали сме до тук. Следва час и половина време за похапване, кафе, билети за влак и още един нощен преход с БДЖ до моя си град. И чак на другата сутрин малко след изгрев слънце може да се каже, че приключението е приключило.

Happy end

Край

Автор: Владимир Георгиев

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Алпи – на картата:

Алпи

Booking.com