Шматки в Копривщица

Днес Бистра ще ни води с влак до Копривщица. Приятно четене:

Шматки в Копривщица

Хората казват, че като човек е млад, трябва да извърши разни щуротии, че да може на старини хем да има какво да разказва, хем да има опит и да се кротне. Историята, която ще ти разкажа днес, драги читателю, е именно от този тип. Главни герои сме аз и една приятелка, а дестинацията е Копривщица. На пръв поглед нищо особено – популярен туристически обект, изградена инфраструктура, няма какво толкова да се случи. Да, ама не!

Има предостатъчно материал за разказ, дори за пътепис. Защото ние и двете с приятелката сме шматки, а щом като сме шматки – непременно ще ни се случи някоя щуротия. Искаш ли да разбереш какво правят две шматки в Копривщица? Искаш? Ами да започваме тогава!

Шматка (съществително) – заблеяно лице, най-често от женски пол, което е способно абсолютно случайно и естествено да се окаже на странно място по странно време и като цяло си търси белята. Шматката обича приключенията повече от шоколада и когато приключенията не я намират сами, тя си ги създава.

Всяка фентъзи книга започва с призоваването на героя за велики дела. В моя случай, това призоваване дойде под формата на съобщение от моята приятелка – ние с нея сме колежки от университета – за разходка. До Копривщица, за един ден, с влак, след три дни. Когато се окопитих от шока – все пак не получавам подобни предложения всеки ден – и потиснах виковете на побелялата бабичка в главата си (тя е много досадна и ми пречи да бъда спонтанна) казвам ОК. На влак никога не съм се качвала, а в Копривщица има мнооооого неща за снимане. Плюс това с нея не сме се виждали на живо отдавна и ето ти още един повод да си поговорим, а пък тя има свободен ден от работата…

Така започва нашето приключение в Копривщица.

Майчице, къде ми е гарата?

Вечерта преди заминаването решавам все пак да си напиша домашното – зер, моята приятелка е много спонтанен и позитивен човек, и е способна да тръгне за навсякъде без каквато и да е подготовка, обаче аз така не мога. Затова надлежно проверявам къде се намира копривщенската гара. И ченето ми увисва – защото гарата е буквално „на Мачу Пикчу в царевицата“ – сиреч на 10 километра от градчето. Съответно изпадам в паника – как точно ще се доберем до града тогава? Гледала съм прогнозата за времето и знам, че ще е към 3 градуса Целзий и ще вали. В сайта на Копривщица пише, че имало било маршрутка от центъра на градчето до гарата, която извозвала пътниците от и до всеки влак.

Обаче, нали съм българка, в моята глава се завърта друг сценарий – ами ако маршрутка няма? Тогава какво ще стане? Все пак отиваме в делничен ден и то извън сезона – като нищо от общината може да са си спестили бензина и да няма превоз. Съответно онова, което си представям е как висваме с колежката като прани гащи на гарата и само гъз път да види. Тая идея хич не ми харесва и я споделям с приятелката. Тя обяснява как то нямало логика. В България сме, контрирам аз, тук нищо няма логика и се залавям да търся алтернативен превоз. Намирам – ама последният автобус от Копривщица за София тръгва в три следобед и на нас това ни е много рано за връщане, така че питам друга позната, дето е по-светната, как стоят нещата с превоза. Успокояват ме, че има ли влак, има и транспорт и отново се връщам към първоначалния план, макар че съм доста песимистично настроена.

Майка ми заявява, че никакъв приключенски дух не съм имала. Аз обяснявам, че някой го е източил от бидона много отдавна. Въпреки това оставаме на първоначалната идея – ще се ходи до Копривщица с влак за един ден. Да видим…

Да гониш бързия влак или за центъра за градска НЕмобилност

Същинската част на историята започва в 6.10 в уречения ден петък. А трябваше по план да започне в 5.50, ама на – успала съм се. Скачам от кревата със скок дъга и хуквам да се обличам. Грабвам храната и фоточантата, приготвени още от предишната вечер (за мое щастие) и марш към трамвайната спирка. Стигам там към 6.20, проблемът е, че трамваят току-що замина под носа ми. Та трябва да чакам следващия, който ходи до Централна гара. Обаче ние с приятелката ще се чакаме в 6.30 пред касите на гарата. А часът е 6.25 и аз още не съм мръднала. Затова прибягвам до крайни мерки – взимам първия попаднал ми трамвай (след 6 минути чакане) и ще се прекачвам. Дано стигна навреме. Влакът тръгва в 7.20.

Звъня на моята спътница да й кажа как стоят нещата. И тя е позакъсняла, но вече е на линия. Обяснявам как се е получило и я пращам да пита кога тръгва влакът за Копривщица – бързият влак, де. Тя ми пише есемес, че тръгва в 7. Греда! Все пак оставам да чакам трамвая – още 6 минути плюс – и газ към касите на Централна гара. Да гоня бързия влак. Стигам пред касите, но усмихната касиерка заявява, че влакът току-що тръгва, та не можем да се качим, естествено.

Затова казвам на колежката да купи тя билетите за следващия наличен влак към същата дестинация. Тя поне, за разлика от мен, знае какво прави. Така че се сдобиваме с билети за пътническия влак, който тръгва в 9.12 и два часа време за убиване. Цена на билета за отиване и връщане – под 10 лева. Направо без пари. Аз проклинам на ум Центъра за Градска Мобилност, местоживеенето си, Фандъкова и който там отговаря за разписанието на влаковете. Та, изтървахме бързия влак и сега ще чакаме.

Изток, запад – модерно БДЖ

Централна гара, противно на брътвежите на цялата ми рода, се оказа доста модерна работа. Направо разбираш, че си в Авропата. Чистичко, електронни табла, на български и на английски, масички и столчета от хром никел, на всеки половин час съобщават кой влак от кой коловоз тръгва, като съобщението неизменно завършва с думите“дежурната смяна Ви пожелава приятен път“. Абе, с две думи, очарована съм.

Сядаме на приказка на една маса, тя си поръчва кафе, и почваме да си лафим. Кой какво направил, кой къде е отишъл и пр. Няма да те отегчавам с подобни женски клюки, драги читателю, затова превъртаме лентата час и половина напред, когато ставаме с ясното намерение да си намерим влака.

Майтапя се, че ако и този го изтървем по някаква причина, отиваме на кафе някъде из София. Смеем се и тръгваме да обикаляме периметъра. Зер, вода трябва да си купим, и други джунджурии за пътуването. В гарата има ескалатори, чистичко и подредено, виждат се и служители на реда. Авропата, авропата. Ако Бай Ганьо е трябвало да се мота в тая гара, нямало да тича след влака през коловозите. Чудим се ние от кой перон тръгва нашия влак. На таблото пише серийния номер на влака, дестинацията, цената и нещо, което решавам, че е минути закъснение. Затова решаваме да попитаме. Преди това обаче, аз – закалена след качването на разни фериботи – решавам да проверя какво пише на заветната хартийка от БДЖ – зер на билетите за фериботите има и номер на каюта, и името на кораба. Греда! Нищо подобно – БДЖ явно очаква да гледаме на боб, защото дори вагон нямаме. Красота… Значи отиваме при касите да питаме…

При касите, на долния етаж забелязвам друг светещ екран – на който съкращенията са разшифровани. Оказва се, че тръгваме от 7 ми коловоз. Дотук добре. Знаем къде отиваме поне. Затова решаваме да позяпаме – на същото ниво има курдисан цял локомотив с вагонче, от старите парни машини. Много е красив и не можем да не се снимаме до него.

Снимаме се и продължаваме към коловозите – те са като гейтовете на Пирея – разделени на изходи. По едно време моята приятелка започва да се чуди дали е изток или запад. На опулената ми физиономия, тя обяснява, че коловозите са разделени на източни и западни и се чуди накъде да ходим.

Копривщица е на изток на картата, разсъждавам аз, и се насочваме натам. Успокоявам приятелката, че и да се объркаме, имаме половин час да разберем къде сме.

Влакът, който говори

Не знам защо, винаги съм си представяла гарата, като място пълно с пушеци и глъчка, нагъчкани хора и стари раздрънкани влакове. Не познах – пероните на Централна гара са чисти, нови и празни. Има много електронни табла и часовници – точни, между другото. Аз съм очарована и започвам да щракам – с телефона, защото на пероните е забранено снимането и с професионалната техника може да си изкарам някоя глоба. Пък не ми се пишат кофи мастило в районното, така че го раздавам папарак. Колежката следва примера ми и се въртим по перона.

По едно време чувам някакъв звук – пиукане като на новите седмици (онези, дето струват по милион едната – сещате се, големи и сини и извънземни) – и се оглеждам. Оказва се, че на нашия коловоз вече се е композирал влак – и то какъв! Новичък, лъскав, съвсем леко надраскан с графити. Приближаваме се ние и гледаме зелен светещ надпис, на който си пише дестинацията на влака – Копривщица. Значи влакът ни е тук! Супер, поне този няма да го изпуснем. Качваме се и ченето ми увисва!

Няма дървени купета и стара разкъсана тапицерия – има меки тапицирани сини седалки, светлинно табло и чистота. Ти да видиш! Сядаме бързичко до машиниста – кабината му е разделена от вагона със стъклена врата – вътре се виждат светкащи копчета като в самолетна кабина – и се настаняваме удобно. Влакът е почти или направо абсолютно празен и тръгва, за мое огромно учудване, по разписание. Цепи секундата.

Тутуууу!

Влакът е почти безшумен, а на всяка гара приятен женски глас съобщава как се казва гарата, за недочулите. По едно време при нас се появява спретнат господин в униформа – кондукторът, явно.

– Здравейте, здравейте! Вие за билетите ли? – питам жизнерадостно аз.

– Да, ако може. – смее се той и ние чинно му подаваме хартийките. Той ги преглежда, къса малко от едната страна и ни ги връща с думите:

– Приятна разходка.

– От далеч си личи, че сме шматки, нали? – питам аз и той махва с ръка.

– А, не това е само днес.

– Повярвайте ми, не е. – отговарям и двете с колежката се заливаме от смях.

По пътя влакът спира на най-различни гари и гарички и аз изучавам архитектурата им – едни са напълно изтърбушени и издраскани, други са стари и красиви по своему.

Ние не спираме да дърдорим за нещата от живота през целия път, та общо-взето надуваме главите на кондуктора и жените от БДЖ, които седят малко по-назад в същата част на влака. Ама какво да се прави. Неусетно стигаме до нашата си гара. Когато женският глас съобщава, че следващата гара е Копривщица, и двете реагираме с бурни одобрителни възгласи. Човек би казал, че не сме очаквали изобщо да пристигнем. Служителите на БДЖ се заливат от смях и кондукторът усмихнато ни пожелава приятна разходка. Аз отвръщам, че вероятно ще се видим по-късно същия ден.

– Ама как, вие само за един ден ли? – недоумява той. Ние кимаме и се хилим.

– Аз казах ли Ви, че сме шматки? – отвръщам аз и слизаме.

Здравей Копривщица! Шумахер в действие.

Копривщенската гара няма нищо общо с Централна гара – мъничка, старичка тухлена постройка насред гората. Решавам да не я снимам на отиване, защото не си знаем транспорта и първо трябва да го намерим. Решаваме да следваме тълпата (на гарата слизат доста хора) и заобикаляме постройката. Там, о чудо – наистина ни чака маршрутка. Бързаме да се качим, че да не ни оставят да киснем тук до следващия влак. Шофьорът потегля по завоите, при това със завидната скорост на Шумахер от пит стопа, а аз се сещам, че сме забравили да проверим кога е следващият влак за София. Споделям с приятелката и се псувам на ум. Ама пък от друга страна – по-добре да се доберем до градчето, там все някой ще знае. Затова решавам да се огранича с проверяване на разписанието на БДЖ на телефона. Има обратен влак за София в 18.55. Пристига в 21.20. Звучи ни добре и двете с приятелката решаваме да вземем него. Все пак билетите ни са с отворен час на връщане. Междувременно нашият шофьор определено се изявява като пилот от Формула 1 – имам книжка и имах удоволствието да гледам маневрите му от първия ред. Може да не съм кой знае какъв шофьор, но мога със сигурност да кажа, че така не се прави.

Все пак стигаме здрави, читави и цели до автогарата в Копривщица – ниска постройка в центъра на градчето – и е време да си платим билета за превоза – по три лева на калпак. Плащаме и питаме в колко часа да чакаме за обратен курс следобед. Шофьорът отговаря в 19.20. Аз се опулвам и обяснявям, че ние ще вземем влака в 18.55. Той клати глава и отсича, че за този влак няма курсове. Та, волю-неволю, ще трябва да вземем последния влак за София – бързия влак в 19.45. Мразя да хващам последния влак за каквото и да е, ама какво да се прави. Затова слизаме на автогарата и се чудим откъде да започнем.

Аз мааам гащи в дъжда

Още на слизане, приятелката започва да зъзне и заявява, че било много студено. Не думай, отвръщам аз (понеже съм се опаковала с пуловер, шал, шапка и ръкавици, а тя е с дебело яке, но тениска и тънко горнище на анцуг) и натяквам, че съм й пратила прогнозата за времето още преди три дни. Тя си признава, че видяла някакъв линк, но не го прочела. Смеем се и отиваме при информационното табло като избягваме локвата пред него.

Копривщица ни посреща навъсена,

с много мокър сняг, който преминава бързичко в дъжд. Вадя апарата от чантата, но две минути са ми достатъчни да заключа, че така няма да стане. Затова й искам найлонова торбичка. Тя ми дава – в нея пребиваваше една тарелка ягоди, купена незнайно защо от Билата на Централна Гара – аз я късам отпред (найлоновата торбичка, не тарелката) и навирам черното чудовище вътре. Тя се възхищава на оригиналната идея, а аз уточнявам, че първо не е моя и второ, че съм се научила да си пазя техниката по трудния начин по време на една екскурзия до Италия преди седем години. Това обаче, драги ми читателю, е тема на друг пътепис, така че няма да споделя историята тук.

Решаваме да вървим покрай реката, по тротоара и първо да огледаме. Аз имам план да снимам традиционните копривщенски къщи и да посетим разните там забележителности. За последен път съм била в Копривщица преди повече от десет години, та ми се искаше да видя забележителностите отново. Плюс това, шарените къщи стоят много хубаво на снимка. Моята приятелка пък иска да се разходи, така че решихме първо да пообиколим и после да разгледаме някой музей.

В нормални дни в Копривщица няма игла къде да се хвърли – претъпкано е със семейства с деца, тръгнали да провеждат урок по история на открито, чуждестранни туристи, окичени с апарати, хора дошли за „яденье и пийнье“ и други подобни. В този ден сме само ние, двете шматки. Копривщица е странно празна, заведенията изглеждат мрачни, неприветливи и затворени, почти не се вижда жив човек. Вероятно за това допринася и дъждът, който, признавам си, беше доста неприятен. Къщите, които през туристическия сезон са напудрени и шарени, сега изглеждаха малко посърнали и сиви. То и небето си беше сиво.

Дърдорим си ние с моята приятелка и се шляем из Копривщица – попадаме на паметник в центъра и решаваме да го заснемем. Тя, приятелката, е същата шматка като мен и също обича да снима, та поне за това няма кой да ми дига гири. Щракаме венците от трети март и решаваме да се катерим по едни стълби от другата страна на баира, за да видим има ли хубава гледка към Копривщица – да направим красиви снимки. На мен, като ми кажат „снимки“, аз веднага кълва – на каквото и да е – така че неусетно вече се катерим нагоре.

Винету Келешев

От горе не се открива кой знае каква гледка – планината е сива, небето е сиво и изобщо е пълно със стълбове на енергото – затова решаваме да разгледаме горната махала, до която случайно сме се добрали. Речено-сторено. Виждаме един хълм с рядка горичка и полянка, а в подножието чешма и стълби. Отиваме натам, че ни се виждат много интересни и забелязваме, че горе пасат два коня. И аз, и приятелката ми обичаме конете и изобщо животните, та решаваме да се приближим и да ги разгледаме отблизо. Тя се чуди какво правят сами коне тук, а аз отговарям, че вероятно сме попаднали на дърварски коне, от онези, които ползват за влачене на дънери през гората. Бавно се изкачваме по стълбите и разсъждаваме, че щом като си пасат тук сами, вероятно ще са вързани и ще можем да се приближим до тях. Наистина и двете обичаме животните и се умиляваме от конете. Освен това, аз искам и да ги снимам.

Тъкмо сме се качили до края на стълбите и почваме да се катерим по наклона, който води към полянката с конете. Почти сме стигнали до нея, когато единият от двата коня, мъжкият вероятно, ако се съди по по-нататъшното му поведение, започва да се движи и за мой ужас тръгва към нас. За части от секундата съобразявам, че първо този кон не само че не е вързан, но дори не е и спънат (т.е. предните му крака изобщо не са вързани един за друг) и че второ – има ясното намерение да ни прогони (или прегази). Следващото нещо, което ми идва на ум е, че един кон тежи средно между половин тон и осемстотин килограма и как хич не ща да ме прегази.

Проклинайки на ум тъпия си акъл, че и този на колежката, решавам да премина към дела, защото иначе ще ни събират часовникарски бригади от тая поляна. Жив човек не се вижда наоколо, така че или се справяме сами или… Колежката се катери след мен и застива (от ужас, както си призна по-късно). Вдигам ръка, свободната от апарата де, с отворена длан към животното и започвам да му говоря:

– Здравей красавецо – започвам аз с равен тон. Гледам да говоря ласкаво и спокойно на коня, който обаче не спира да се движи, а напротив, устремява се към нас със стабилна крачка. Видимо иска да ни прегради пътя към кобилата. Вероятно я пази. – Много си хубав – продължавам аз с ръка във въздуха.

Конят не спира и затова просъсквам на колежката – достатъчно високо, че да ме чуе и да реагира:

– Назад! – тя тръгва да отстъпва с вдигнати ръце, все едно сме се изправили пред терорист с Калашников, аз след нея като не изпускам коня от поглед. – Много бавно и спокойно! – продължавам да й говоря аз. Паниката няма да ни помогне – конете знаят, че са големи и прекрасно могат да използват това си предимство. Ако усети, че сме паникьосани, може да нападне. Малко като кучетата.

Така отстъпваме още няколко метра и се изтегляме от ръба на поляната. Конят спира там и продължава да ни гледа втренчено. Ушите му, както и очите, са насочени право към нас и в цялата му стойка се чете „разкарайте се от тук!“.

– Няма нищо да ти направим хубавецо! – продължавам ласкаво да говоря на коня и все пак вдигам апарата за два-три бързи кадъра. Добре, че затворът не вдига много шум. Животното продължава да ни гледа лошо, но иначе не тръгва да ни гази. Все още.

– Продължавай да отстъпваш! Бавно! – просъсквам на приятелката и продължаваме да отстъпваме заднишком. Усещам, че й иде да хукне презглава – поне така ми изглежда. А направи ли го, конят тръгва след нас.

– Може ли вече да се обърнем с гръб? – пита тя притеснено.

– В никакъв случай! – отговарям аз като гледам да не изпускам коня от поглед. Той пристъпва от крак на крак в края на полянката и хич не ми харесва.

– Гледай го в очите и отстъпвай бавно назад. Добър кон, нищо няма да ти направим! – обръщам се към коня за всеки случай.

На ръба на стълбите спираме и аз отново почвам да говоря:

– Довиждане красавецо! – и слизаме благополучно долу.

Конят не спира да ни гледа лошо, но вече ушите му се врътват настрани – това е добре, значи няма да ни напада. Въздъхвам с облекчение – май сме се отървали – той едва ли би слязъл по баира, че да ни гони по улицата.

Снимам чешмата и продължаваме по улицата. Обяснявам на колежката, че вероятно кобилата е бременна и той я пази и че сме се отървали на косъм. И се чудя на глас кой кретен е оставил отвързано подобно агресивно животно. Айде, ние сме шматки, ама все пак? А ако избяга…

Тя казва, че се била вцепенила от ужас, но пък изглеждало че аз знам много добре какво правя. Че знам – знам, ама ако кажа, че не съм била притеснена, ще излъжа много сериозно. Между смелостта и липсата на избор има доста тънка граница – а аз определено нямах избор. Затова й разказвам откъде знам как да постъпя – хем да разсея количеството адреналин в кръвта си, хем за да обясня защо съм се държала така. Че човек не знае кога кое умение ще му потрябва.

Историята е кратка – преди осем-девет години, от училището ни водиха на посещение в Семинарията. Нали и двете училища имат за патрон Свети Иван Рилски, та бяха решили да ни направят нещо като викторина. Семинаристите обаче представа си нямаха, че ще имат гости така че се заприказвахме и след като ни разходиха из корпуса, решиха да ни покажат нещо интересно – а именно, кобила с конче. Кончето беше мъжко, на седем-осем месеца и доста ячко. Ние веднага го налазихме да го погалим – беше много сладко – но класният на момчетата ни предупреди, че кончето е агресивно и да внимаваме. Аз бях от последните, които тръгнаха да се отдалечават от кончето. Тъкмо се бях обърнала с гръб, когато един мой съученик, келешът му с келеш, решил да снима животинчето. Със светкавица. И то пощръкля. Та аз се оказах лице в лице с кон почти на задни крака и трябваше да реагирам бързо, ако не ща да ме сгази. Затова вдигнах двете си ръце пред себе си, с дланите към животното и започнах да повтарям „Спокойно, спокойно“. Кончето взе, че ме послуша, а моите съученици и класната казаха, че било много впечатляващо как съм го успокоила. Сигурно, аз не помня много какво съм направила. То, обикновено така става в екстремни ситуации. Действаш по инстинкт. Когато разказах вкъщи случката, баща ми ми обясни, че много правилно съм постъпила – кон се спира с вдигнати нагоре ръце.

Та така се научих какво да правя в подобни ситуации. В оня момент, като разказвах историята, се сетих за Винету – ама не за знаменития герой на Карл Май, а за небезизвестния българин – Винету Келешев (който преди десетина години искаше да си смени фамилията на Вождов, че звучало по-добре, не знам дали е успял). И то не толкова заради самото име, а заради нелепата ситуация – да се превърна по неволя в дресьор на коне.

Какво да правите, ако се озовете лице в лице с агресивен кон и няма кой да ви помогне?

Както видяхме от горе, на всеки може да се случи да попадне в подобна откачена ситуация, така че ето няколко съвета от мен (приеми ги на доверие, драги читателю, вече имам опит в подобни ситуации).

• Ако конят тръгне да се изправя на задни крака и вие не сте на гърба му – ВЕДНАГА се отстранете от обсега на копитата му! Може да ви разбие черепа и да ви убие на място.
• Вдигнете ръце пред себе си, така че животното да ги вижда че са празни и започнете да му говорите с РАВЕН И ЛАСКАВ ТОН! Запазете, доколкото е възможно, самообладание. Паниката само ще ви вкара в беля.
• Гледайте го ПРАВО В ОЧИТЕ. Ако отклоните поглед, може да нападне, особено ако е като коня от горната история.
• В НИКАКЪВ СЛУЧАЙ не обръщайте гръб на животното – със сигурност ще последва нападение.
• Не викайте, не правете резки движения – очевидно защо – и ако се налага (както се наложи на нас) се изтеглете от периметъра, който животното пази. След като минете извън него е много малко вероятно то да Ви нападне.
• Не се опитвайте да посягате към влачещи се поводи, юзди и подобни – това се прави само по филмите и то от хора, които знаят какво правят. Конете са огромни животни и ако усети, че искате да го уловите, животното може да ви повлече заедно с повода.
• Не се забивайте в коларските команди, ако не сте сигурни дали ползвате точно тази команда, която Ви трябва. По принцип командата за назад е „Ус“, но тези думички варират в различните региони на България така че може да се окаже, че вместо да спре, му казвате да тръгне в галоп. По-добре говорете на чист български, животното ще ви разбере, конете са умни.

С тези съвети се надявам, че никога няма да Ви се налага да ползвате горната информация. Ако все пак ви се наложи – успех и умната.

Шизофрения и класно училище

Отдалечаваме се ние от конете и си приказваме с приятелката ми. След като вече съм разказала историята уточнявам, че съм го направила, щото нямаше накъде (не съм чак такъв Рамбо) – зер никой не беше наоколо да ни спаси. Тя добавя, че принцът на бял кон го нямало. Аз избухвам в смях и обяснявам, че двата коня пред нас ми стигаха и не принц на бял кон, а на собственика на конете щях да се зарадвам. Кикотим се и продължаваме между къщите.

В момента сме в бекстейджа на Копривщица – далеч от класическия туристически маршрут и в края на градчето. Къщите, макар и строени в същия стил, вече не са шарени и напудрени, а типично български – неприветливи, с боклуци из дворовете и струпан

Свързани новини: