Да усетиш духа на Париж

Таня за Париж. Приятно четене:

Да усетиш духа на Париж

Ще излъжа, ако кажа, че Париж е детската ми мечта. Отвъд Желязната завеса, през непреодолими препятствия от всякакво естество, той беше непостижим за мен и моето поколение. Физически.

Не и духовно! Безброй книги, песни и филми просвещаваха и подхранваха въображението. Врязваха образа на емблематичните забележителности дълбоко в паметта. Осведомени сме за превратностите в хилядолетната му история. Знаем за катакомбите и пикантните му тайни. Познаваме цялото творчество на неговите известни артисти, писатели и музикални звезди. Имаме видения дежавю – сякаш вече сме били там.

Знаем, че всичко това е безнадеждно далечно и, все пак, някакво непреодолимо любопитство ни тегли към него. Никой от нас не е мислил сериозно как ще осъществи въпросното пътуване, но фантазията ни го поставяше напред в списъка на градовете, които бихме искали да видим със собствените си очи. Без самите да осъзнаваме, ден след ден доброволно сме се превръщали в негови душевни пленници.

В представите ми Париж винаги е бил с ослепителния ореол на най-красивия град, въпреки взаимно изключващите се идеологически внушения, че това е „старата блудница и сводница на Европа” , „градът на любовта” или „ световна столица на културата и духа ”. Неоспорим е фактът, че Париж е притегателен магнит за милиони по света. Вдъхновител и покровител на богата палитра творци векове наред. Мил диктатор, заставящ неустоимо да мечтаеш, че все някога ще ти се усмихне щастието да пътуваш към него.

Няма нищо лошо човек от време навреме да пренарежда мечтите си. Така беше и с мен.До един прекрасен септемврийски ден, когато телефонно позвъняване на нашите приятели от Франция, постави точката на колебанието и началото на още едно вълнуващо приключение. На една мечта по-малко, както се казва!

Ах, как обичам дните на очакването и трескавата подготовка за празника! Защото пътуването си е празник отвсякъде – нови впечатления, емоции, познания. И просветление! Просветление, че светът не започва от нас и няма да свърши с нас! Доказват го творения, създадени преди векове, около които се тълпим и оставаме без дъх. Ето такива срещи ни предстоят и там!

Вече имаме перфектния тренинг за бързо събиране на най-необходимия багаж в стандартното куфарче за полет с обидно малки размери 56/45/25 см. Най-важното – с нас ли са билетите и личните карти и ето ни в самолета за Париж. Само 2 часа ни делят от свежия въздух над Сена.

„ А Paris, quand un amour fleurit …“ (В Париж, когато цъфти любовта

и това продължава цяла седмица, две сърца се усмихват едно на друго…

Защото се обичат… В Париж…)

Дали защото топлият глас на Ив Монтан звучи в ушите и на останалите пасажери в аеробуса или просто, защото летят към Париж, настроението на всички е видимо приповдигнато. Като нашето. Изглежда колкото по-близо си до Бог, толкова по-отворена е душата за ангелска музика.

Шумна компания в зряла възраст и с детско пламъче в очите е с дестинация до Парижкия „Дисниленд”. Други като мен, за които това ще е първо посещение, притихнало се взират в парчетата земя, откриващи се изпод прокъсаните облаци.

За мен тези гледки винаги са подтик към някакви философски разсъждения. За даденостите и лишенията, които съдбата предоставя, решила да се родиш в една или друга област на Земята. Как това влияе върху характера на човек. Има ли пръст за формиране народопсихологията на нациите.

След мрачните планински масиви на Балканския полуостров не може да не те впечатли равнинната земна повърхност, парцелирана в добре обработени ниви и прорязана от мрежа грижливо поддържани пътища. Купчинките селца с еднакви къщички, подредени дворчета и прави улици. Европа – красива илюстрация от детска книжка!

Откритите обширни поля раждат богата реколта. Плод на усилен колективен труд, който доброволно сплотява социалната общност. Богатството и добруването изискват и задружна защита от чужди посегателства. Резултатът – силни, единни и сплотени нации.

А на вечно размирните и разединени Балкани, откъдето идваме ние? Земя, надарена с всички земни блага, но и със злочест кръстопът, прекосяван откакто свят светува от войнстващи нашественици. Нашите прародители наистина са видели прекалено много, опитали са на гърба си всичко, което някога и някъде по света се е случвало. Преборвали се с природни стихии, недружелюбни съседи и зли врагове, за да оцелеят. Създавали са общества със силни родови водачи, а после техните некадърни наследници ги разрушавали и разпръсквали. Бурна история! От самото ни заселване по тези земи, та до ден днешен. Истински сървайвър, формиращ индивиди със силно его! Затова ние днес трудно вярваме, затова трудно се доверяваме, затова изключително трудно приемаме авторитети и всеки счита себе си за най-големия експерт по всички въпроси.

За разлика от предишни наши пътувания,

сега се чувствам някак по-особено. Сетивата ми, винаги изострени и на бойна нога, този път са разколебани. Предстои ми да се потопя в нещо, което си е история и легенда отвсякъде. За един кратък човешки живот това си е знаменателен епизод, изпълнен с приятни емоции и преоткриване. С нова гледна точка. Освен това ще ме извади от уморителната скука на монотонното ежедневие.

У дома кормилото на собствения живот твърде често и неусетно ми се изплъзва от ръцете. Водовъртежът на заетостта и грижите за близки ме засмуква и способността за концентрация започва да ми изневерява. Още не отворила очи след пълноценния нощен сън, душата ми натежава, попила от световната скръб… Под обстрела на страховитите и смущаващи новини за насилия, стрелби, катастрофи и наводнения, с които от ранна сутрин сме заливани от българските медии, всяко усещане за душевен мир е невъзможно.

Само за няколко дни тук, в Париж, разпиляното ми съзнание събира парченцата и самозакърпва пробойните си. Изчезва и чувството на тревожност.

Тук ни събужда финия аромат на току що изпечени кроасани, които Жоро всяка сутрин закупува от близката хлебарница. Парижани се отнасят много отговорно към производството им и ви уверявам, че няма толкова хрупкав и ронещ се сладко-маслен кроасан, като този, който ядете още топъл от фурната. Приготвяме се бързо, сядаме на масата на чашка кафе и закусваме със свещеното спокойствие на безгрижни хора, отдали се на мига.

По неписания кодекс на почти ежегодните ни съвместни екскурзии с нашите приятели, коронованият гид е Ружка. Въоръжена с лаптоп, тя ни освобождава от дълбокомислените спорове и колебания, поемайки отговорността по планирането на всяка наша изследователска стъпка. Разузнава работното време и цените на музеите и най-краткия път до тях. На нея дължим свободния вход на някои за сметка на други, чиито билети са доста по-солени. Тях оставяме за по-нататък – в свободния им от `такси ден.

Жоро е доброволният шерп. Сутрин зареждаме раничката му със сандвичи и бутилки вода, ако някой вземе, че почувства внезапен глад. В интерес на истината, духът подчиняваше физиката – не чувствахме ни глад, ни умора. И все пак, винаги намирахме време да поседнем в някоя квартална градинка, най-често в парка Тюйлери. Да почувстваме спокойния пулс на града отстрани, да се порадваме на есенното слънце и да запечатаме този миг в паметта . Като всички останали край нас.

Затруднена съм откъде да започна разказа си. Какво ново, което вие още не сте прочели за Париж, бих могла да ви разкажа. Аз самата едва ли знам всичко, а и краткият ни престой бе с такава ударна доза впечатления, че ще ми трябва време да ги осъзная и анализирам напълно. Затова оставям старата кокетка сама да ви се открие, както го стори пред нас!

И да ви призная, имах ясното чувство, че през всички тези дни нечие невидимо присъствие ни съпровождаше и решаваше какво точно да видим и почувстваме, щом пред нас най-неочаквано се откриваше едно или друго чудо на Париж. Дали това не беше духът на онези, с които израснахме и които запалиха първата искра на желанието да бъдем тук: Юго, Дюма, Балзак, Зола, Стендал, Екзюпери… Не се усмихвайте, не преувеличавам. Присъствието им в този град е наяве – чрез улиците с техни имена, бюстовете в градинките с техни лица, любимите им кафенета и местата, описани картинно в произведенията им!

Градът Париж притежава особена атмосфера

Тук човек се чувства различно от всякъде другаде по света и едва ли има такъв, който да не е почувствал енергията и позитивния дух на града. Имаш усещането и за божествено присъствие и за уюта на роден дом. Едновременно. Без излишната парадност и помпозност на другите европейски столици. Без излишния респект пред грандиозни здания и музеи. Тук всичко ти се струва близко и интимно. С радушието на световноизвестните, но изненадващо малки площади и широките залесени булеварди. С неочаквано ниската по мащаб Парижка Света Богородица / Нотр Дам/, пред която се вият нескончаеми опашки. С достъпността на кралските покои и невероятното изкуство, събрано в тях.

Тук си с усещане за досег до нещо, което е дар от съдбата. Усещането за Свобода!…

Тази мисъл ме изстрелва в онези паметни дни, когато парижани, опиянени от решителността си да въстанат срещу терора на абсолютната монархия, ликували по улиците под звуците на Марсилезата.

Да ме прощават французите, но за да бъдем исторически достоверни, пълният девиз е „Свобода, равенство, братство чрез Любов!” и съвсем не е измислен от водачите на Френската Революция или от митичният граф Сен Жермен, а от нашите богомили цели векове преди това. Защо френските революционери са пропуснали същественото „чрез любов” ли? Ами защото не са реализирали замисъла си чрез Енергията на Любовта, както е проповядвало истинското Христово учение. Предпочели са по-лесното средство за убеждаване – гилотината.

И понеже виждам недоумение в очите на непосветените: Девизът на Великата Френска Революция е основна идея и `мисия, проповядвана далече преди това от френските катари – еретици. Те пък са я прихванали и унаследили от прогонените български богомили и тя именно, като един животворен вирус, е разклатила здравето и устоите на зловредното западноевропейско Средновековие, показвайки верния път към Възраждането.

Историята е всичко и навсякъде в Париж. Вървиш върху нея, седиш върху нея, живееш с нея всеки ден. Гарите, улиците и кафенетата носят имената на известни личности или събития и изглежда всички знаят защо. Всеки знае къде Хемингуей е пиел коктейли (къде ли не). Че Едит Пиаф е пеела за жълти монети по улиците на Пигал. Че префектът Жорж Йожен Осман (в когото няма нищо “османско”, а немското му име Хаусман звучи така на френски заради чисто съвпадение) по нареждане на Наполеон ІІІ сринал и построил Париж наново, превръщайки го в модерен и величествен град, какъвто е сега… Виждате ли, тайните му отдавна са известни по света.

Веднага щом се настаняваме и поемаме дъх, първо се отправяме към сърцето на Париж. Нямаме търпение още преди залез слънце да се разходим по „Шан-з-Елизе”. И ето тук, вървейки по широкия булевард с достолепните кестени от двете страни и с необятната гледка към Триумфалната арка, я почувствахме с пълни гърди! Нея – Свободата!

Когато вече се намирате на дадено място, пътешествието към дълбините на душата ви или започва, или не. Нещо трябва да ви накара да припознаете мястото като свое,нещо неуловимо, което не присъства в нито един пътеводител. За мен това бе просторът, откриващ се пред очите ни и залязващото слънце над Арката, като благословия над всички нас.

Булевард Шан-з-Елизе е запазената марка на Париж и визитката на Франция.

Неповторимият облик на парижкия булевард не е всичко. Шан-з-Елизе е и важна част от френската история. Отначало е бил част от парк с езеро – Тюйлери, където френските крале се забавлявали. Съпругата на Анри ІV – Мария Медичи заповядала на това място да се прокара алея. Само за няколко години тази алея се превърнала в любимо място за разходки на парижани от всички съсловия. Луи ХІV я удължил и наредил от двете ѝ страни да се засадят дървета. По време на Френската революция паметникът на Луи ХІ в средата на площада е заменен от огромна гилотина и името му е сменено на Площад на Революцията. Тук са обезглавени Луи ХІ и Маия Антоанета а по-късно Жорж Дантон и Максимилиан Робеспиер.

Булевардът е дълъг 2 км и широк 70 метра. А сега си представете, как ние извървяхме това разстояние от площад Конкорд през парка Тюйлери до Триумфалната арка (повече от 5 км) неусетно и без умора, увлечени в разговори и поемайки впечатления за знакови бистра` и маркови магазини по пътя си и под разлистилите достолепни кестени. Истински маратон на магия!

Когато вече сме в подножието на внушителната арка, издигната в чест на военните победи на Наполеон, кървав залез запалва небето над Париж в наша чест. Булеварди с имената на негови генерали, проектирани като лъчи, започват от арката и гледани от въздуха, създават впечатление за нарязана на парчета торта. Триумфалната арка помни безброй победни маршове и национални празници с фойерверки.

Още първата вечер

Париж

твърдо ни заявява, че пази жив спомена за Императора – Републиканец, на когото Франция дължи световната си слава.

Градът, който

Наполеон

сам е чертал, проектирал и построил като истински стопанин. Приятно изненадана съм от факта, че ликът и името му се появяват почти на всяка крачка. Въпреки противоречивите оценки на световната история за личността му, Франция отдава дължимата почит и пази паметта за бъдните поколения.

Ако сте в течение с моите пътеписи, вече знаете, че интересът ми към Наполеон е отдавнашен и твърде личен. След като съм стояла до леглото, в което се е родил и съм надниквала в очите му от портретите във фамилната къща на о-в Корсика, го чувствам като свой специален познат. Тук ми се иска да узная много повече за него като личност, пълководец и държавник. От първия ред. И къде е това, ако не самия Париж !

Поставих си за цел да снимам всички места, свързани с Бонапарт и не ми се наложи да ги търся. Париж сам ми ги откриваше:

1. Египетският обелиск от Луксор, подарен на Наполеон от Мохамед Али паша, управител на Египет и Судан и тежащ 250 тона. Докаран е на специални кораби и монтиран в средата на историческия площад Конкорд през 1833 г.
2. Музеят на Почетния легион, създаден по примера на рицарските ордени,призвани да обединят в своите редици най-достойните граждани – военни и граждански лица. Не можете да го сгрешите. Отдясно на входа върху огромната стена – Наполеон в цял ръст. В предверието ни посреща негов мраморен бюст.
3. Музеят за Париж, където Бонапарт наднича от всеки рекламен плакат от минали времена – за цигари,бира,кафе, ресторанти. Чак да прихнеш от смях. Тук са портретите на идеолозите на Великата Френска Революция (до един осъдени на гилотината), но централната зала е отредена за мраморните бюстове и портрети на младия Наполеон.
4. В апартамента на последния император на Франция Наполеон ІІІ /племенник и наследник/ ревниво се пазят фамилни портрети и вещи.
5. В централното фоайе на музея Орсе първа ни посреща мраморната скулптура на Наполеон върху кон – в римска тога, с лавров венец и ръка, вдигната за поздрав.
6. Огромните маслени платна, запечатали коронясването, епичните битки и велики победи на Наполеон и бюстовете на всички негови генерали са разположени в две огромни зали на Версай.
7. Един от мостовете, под който минахме, разхождайки се с корабче по Сена, е с герба на Наполеон.
8. Уникалната винтообразна 44 метрова колона в чест на победите на наполеоновите армии, издигната по негова заповед на площад Вандом и увенчана с фигурата му в римска тога .
9. Катедралата Нотр Дам, в която е коронован за Император.
10. Пантеонът – гробница на най-великите синове на Франция, в центъра на която е саркофагът на Бонапарт.
11. Дворецът Трианон, където е живял в малкото дни, в които не е бил сред войниците си на бойните полета. В него всичко е така, както по онова време.

Сигурно съм пропуснала още много места, свързани с Императора, но за една седмица – толкова.

Какъв е бил Париж преди Наполеон?

Та нали в него са живели и царували дузина величия?

Кални улици без канализация. Смрад , бедност, чумна епидемия извън кралския дворец, ограден с високи стени. И за да не нарушава нищо душевния покой и нежното обоняние на богоизбраните, последният от тях – Луи ХVІ, построява приказно царско селище в отдалеченото селце Версай, обградено с девствени гори. Изисква най-добрите архитекти, скулптори, художници и майстори и похарчва неприлична сума от държавната хазна, за да осигури на себе си и своите приближени разкош и спокойствие далече от простолюдието. За Версай ще разкажа малко по-късно, когато го посетим.

Как Наполеон е променил Париж?

Гениалният му ум е автор на :

1. Модерното градоустройство на Париж, което е започнато от него, но с пълна сила по-късно разгръща племенникът му Наполеон ІІІ. По мнение на Бонапарт правите улици имат и стратегическо военно предназначение, улесняващо придвижването и защитата на града.
2. Сега ще ви изненадам – негова е идеята за четната и нечетна номерация на домовете. За улеснение на уличния регистър и куриерските служби.
3. Уникалната подземна канализация и водопровод са проектирани от него.
4. Реформаторските административни актове, актуални и до днес не само за Франция: Граждански Кодекс, Университети, Френска Национална Банка, Сметна Палата, Държавен съвет, Отделяне на църквата от държавата.

На следващия ден нашите приятели преценяват, че една бърза разходка по емблематичните места ще поукроти страстите да видим всичко час по-скоро и наведнъж. През останалите дни програмата ни ще бъде с фиксирани акценти, разумно-спокойна и с вкусни бохемски моменти, като истинските парижани.

Във всеки град има по нещо. В Париж има всичко – елегантен, позлатен, блестящ, финтифлюшчест, съкрушително красив отблизо, както си го сънувал отдалече. Не всички са го харесвали. Едни са го обожавали, други – ненавиждали, но никой не е оставал безразличен. Крайно противоречиви в оценките за Париж са Хемингуей, Андре Мороа, А. Толстой, Ив. Бунин и Маяковски, но всички те са възкликвали като Марк Твен : „ Най-после в Париж!”

Хемингуей твърдял, че в Париж е изживял най-хубавите години от живота си и ги е описал в мемоарите си „Безкраен празник”. Казвал: „Има само две места на света, където човек може да живее щастливо – у дома и в Париж.” Маяковски написва цяла стихосбирка за Париж и ето как му се обяснява в любов: „ Ако бях аз Вандомската колона, оженил бих се за Place la Concorde.” Изглежда всеки, който е бил някой, е намерил време да дойде и да направи нещо брилянтно в Париж.

Но да е ясно,

Париж не е музей!

Животът си тече, както навсякъде другаде и във всички негови проявления. Парижани живеят в една общност с туристите, защото почитат града си като столица на света, а света – като своя провинция. Дали защото бреговете на Франция се мият едновременно от водите на Атлантическия океан и Средиземно море? Или защото векове наред е била империя с богати колонии? Възможно е самочувствието им да се базира и на тези обстоятелства, но французите категорично се отличават от другите народи по душевност и етика. Ето защо атмосферата тук е такава – чувстваш се като у дома си.

Оставяме Париж да ни влезе под кожата и той, непредвидено и непотърсено, ни открива една след друга емблематичните си забележителности. Специално за нас – и духът, витаещ в тях.

Първа, разбира се, е

Нотр Дам де Пари /Нашата Дама/

– нежно наричана така от самото `и начало.

Катедралата е един от символите на Париж и е създадена в чест на Богородица, като закрилница на града по време на голямата чумна епидемия. Да отидеш в Париж, да не се снимаш пред Нотр Дам и да не разгледаш невероятните стенописи, които самите Микеланджело и Леонардо са нарисували, е все едно да идеш до Рим и да не видиш Папата. Непростимо!

За да бъде сътворено подобно уникално архитектурно творение на изкуството, чиято основна характеристика са „дантелените” куполи, са били необходими отлични познания по геометрия, механика и акустика. Едва прошепната дума в храма, отеква в цялото вътрешно пространство с невероятна яснота и звънкост. Спомням си как винаги съм си представяла, че дойда ли в Париж, ще посетя литургия в Нотр Дам. Това и направих. Понякога мечтите идват тихомълком при нас.

Когато прекрачих прага на катедралата , усетих с цялото си същество, че външният свят мигом изчезна в съзнанието ми. Нямаше автомобилен шум. Нямаше човешка глъчка. Само тиха органна музика, която отекваше от стена в стена, сякаш сградата сама си шепнеше. Седнах на дървената пейка и се отдадох на тихо и безметежно съзерцание.

Мека светлина струи през прозорците от цветно стъкло, хвърляйки калейдоскопични отблясъци наоколо. Стъклописите изобразяват зрелищни моменти от живота на Исус – чудесата, изцеляването на болните, пътя към Голгота, разпъването на кръста, възкресението. Белите рози, символичен образ на Дева Мария, са основен орнамент в катедралата. Съвършени, дантелени, те са като видение от пророчески сън.

Нотр Дам,

освен като храм обаче, си има и друг свой живот. За милиони туристи той е онзи театрален готически декор, на фона на който се развива действието на романа „ Парижката Света Богородица” и в него още бродят призраците на героите му. Струва ти се, че всеки момент от камбанарията ще надникне Квазимодо, носещ на ръце красивата Есмералда. Ето защо тълпата се задържа много по-дълго пред катедралата, отколкото в нея.

Обветреният площад отпред винаги гъмжи от гълъби. Отдясно е величественият паметник на светия покровител на катедралата Луи ІХ – кралят на Франция, за който се твърди, че откупил трънния венец на Христос от Балдуин ІІ Константинополски на баснословна сума. Гаргойли надничат над стрехите, за да плашат злите духове (а също да отклоняват дъждовната вода далеч от стените, за да не изронва мазилката). Светците, строени по фасадата, сякаш канят да влезеш на литургия.

Вероятно, именно на Юго трябва да благодарим за възможността до ден днешен да се любуваме на храма, тъй като при Людвиг ХІV и по време на революцията Нотр Дам загубил много от своята хубост. Робеспиер дори бил на крачка от заповедта за събарянето му. Огромната популярност на романа стимулира усилията за запазване на историческите паметници във Франция и се превръща във фактор, насърчаващ възраждането на готическата архитектура. След издаването на романа настъпват големи реставрации в Нотр Дам, на които се дължи днешният вид на катедралата.

Тук ще ви разкажа една прелюбопитна история, разказана от игумена на Преображенския манастир край В.Търново архимандрит Георги.

Било е по времето, когато Майстор Кольо Фичето градял моста над Янтра при град Бяла, сиреч около 1866 година. Тогава се разбрало, че известната катедрала в Париж била заплашена от корозия. Мнозина видни архитекти се опитвали да спрат процеса на разрушението – без никакъв успех. Опасността ставала все по-сериозна.

Научава за тази беда управителят на Русенската област Митхад паша и предложил да изпрати българския майстор Кольо Фичето. Като френски възпитаник валията поддържал близки връзки с френското правителство. Фичето настоял веднага да го заведат при катедралата, за да разгледа пукнатината в стените `и. Не след дълго той открил дълбока подпочвена вода, идваща от Сена, която предизвиквала корозията. Извел водата навън, каптирал я и дори изградил една малка чешмичка, от която тя да се изтича на площада. Разрушението било преодоляно, стената била възстановена. За спомен Фичето оставил до катедралата малката чешмичка, от която и до днес струи вода с надпис „не е добра за пиене”. Ала колко от стотиците българи, които пребивават във френската столица, знаят за това?

…Като казах, че Париж сам решава реда, по който да ни се открие, съвсем не се шегувах. Излизайки от метрото на спирката за площад Бастилия, върху отсрещната стена неочаквано за всички ни се открива табела с надпис

„Дом – музей Виктор Юго”

Неизвестно как преценил духовната ни нагласа още в първия ден, Париж решава, че опознаването ни трябва да започне от покоите на най-парижкия писател. Удивително! Да ни срещне с този, който още в юношеските ни години ни е превел през потайностите на града и удивителната му история чрез страниците на „Клетниците” и „ Парижката Света Богородица” . Приемаме го като особен тест за интелигентност! Но също и за специален жест и знак!

Кварталът се оказва аристократичен и спокоен. Еднакви многоетажни сгради, образуващи затворен квадрат. В центъра – малък парк с обезлистени от есента достолепни чинари и попрецъфтели рози. В средата – величествена скулптура на Луи ХІV , възседнал кон. Интересното е, че единствено този парк е с ограда, вратите на която се заключват вечер. Ясно защо – срещу бездомници или други смущаващи покоя на аристократите субекти.

Оказва се, Виктор Юго е проживял своите последни 15 години тук. В хотел. Заплащайки по 500 франка на месец за цял един етаж. Бивш бонапартист, той е бил недолюбван от новата власт и не би останал и ден в Париж, ако принадлежността му към артистичната среда и нуждата от ежедневни контакти с приятелите не налагали това. Париж е епицентърът на културата и нейния елит, а той /както сам казва за себе си/ е „звучното ехо” на своя бурен ХІХ век. В противовес, Юго приживе се е радвал на световна популярност и обич. Преведен е на всички езици. Това обяснява и нескончаемата опашка пред Нотр Дам, като пред туристическа атракция. Внушителни и красиви храмове в Париж – дал Бог, но пред никой от тях не се случва нещо подобно, както тук. Кой друг, ако не популярността на романа му „Парижката Света Богородица” е виновна за това?

Както е известно, основните теми в романа са общочовешки и дълбоко разтърсващи. Може би заради това Виктор Юго, писателят от 19-ти век, ни вълнува и днес. И не само! Той със сигурност ще принадлежи и на бъдещето, защото още в предговора на романа си той изненадващо пророкува, че „човешката мисъл, изменяйки формата си, ще измени и средствата за изразяване”и „в бъдеще все по-лесно ще става разпространението на идеи”. И тъй като живеем в ерата на интернет, не можем да не се възхитим на неговото предчувствие за бъдещ културен и технически прогрес.

А сега поемете дъх, защото ще бъдете шокирани от речта на Виктор Юго пред Френския Парламент на 29.08.1876 год. по повод зверствата, извършени над българите по време на Априлското въстание: „Онова, което става в Сърбия (имал е предвид България, защото говори за Баташкото клане) доказва необходимостта от Европейски съединени щати. Разединените правителства трябва да бъдат заместени от обединените народи. Трябва да се сложи край на империите, които убиват. Да обуздаем фанатизма и деспотизма. Да строшим меча роб на предразсъдъците и на овластените догми. Край на войните, на убийствата, на кланетата. Свободна мисъл, свободна търговия, братство. Нима е толкова трудно да се постигне мир? Република Европа, континентална федерация – нямаме вече друг политически избор. Разумът е убеден в това, събитията го потвърждават.…”

Каква прозорливост за век и половина напред! Сякаш е казано от наш съвременник! Просто невероятно за простосмъртен! А бил ли е такъв? Вече има открити секретни писмени доказателства за твърдението, че и Виктор Юго е бил Посветен и Велик магистър на масонска ложа, чийто пилотен проект е създаването на нов световен ред? Напълно логично е за такъв ум!

Едно е абсолютно категорично – не е бил обикновен французин, щом погребението му се превръща във всенародно поклонение. Тялото му е изложено под Триумфалната арка, дванадесет поети бдят до ковчега му, а конници със запалени факли го охраняват. Един милион французи го съпровождат до Пантеона, където бива погребан до най-великите мъже на Франция.

Ето ни пред скромния вход на музея. Широко и изтъркано от милиони стъпки преди нас стълбище води към етажа, на който се е помещавала фамилия му. От стената ни гледа Виктор Юго. Портрети, много от които виждаме за първи път. Млад, с буен перчем и в артистични пози.

Още в първата зала се запознаваме със съпругата и четирите му деца. Рисувани многократно и на различна възраст. Стените са покрити с маслени картини – илюстрации към романите му. Ето я Есмералда, подаваща глътка вода на Квазимодо на ешафода. Черно-бял акварел с Гаврош, пренасящ муниции на барикадата. Скици на театрални декори към пиесите му, поставяни в Париж.

Помните ли – Париж не е музей?

Следващият салон е потвърждение на казаното. Пред клас, насядали върху пода деца, учител изнася урок. Изумително, нали? Е, кажете ми, дали от този момент нататък Виктор Юго ще е „задължителният” автор, налаган от учебната програма и прочетен по диагоналната система ? Аз самата, съжалих, че не съм ученичка от този клас!

На пръсти, за да не смутим урока, се изнизваме към съседната стая, която се оказва спалнята на Юго. Тук завършва земният път на писателя. Всичко е така, както е било в последния ден. Дори венецът от изсъхнал бръшлян, увит около таблата на леглото, е неприбран. Сякаш прощаването е било преди няколко дни. Завесите са спуснати и тягостният сумрак на тъмно-червените тапети и кафявия балдахин в тясната стая неволно ни прави съпричастни към болката на прикования от тежък инфаркт писател. Осезаемо е присъствието на неспокойния му дух, недовършил последните си ръкописи…

Река Сена

е един от невероятните символи на Париж, така както Темза за Лондон, Дунав за Виена и Нева за Санкт Петербург.

Тя не е просто река. Това е най-красивата транспортна артерия на града. Затова и нашата разходка е преплетена с нея. Корабчето, на чийто нос сме се паркирали с широко отворени очи, ни понася около островчето Сен Луи и ние се любуваме на Нотр Дам от друга позиция. Видяна от Сена , столицата на любовта ни разкрива традиционната парижка архитектура на грандиозни сгради, свързани с историята на града:

Народното събрание в стила на гръцкия Партенон. Парка Тюйлери, ежедневна наша спирка по обяд, където изяждаме сандвичите сред красота и свещено спокойствие. Лувъра с цялото му достолепно величие. Музеят Орсe, поместен в приличаща на огромен дворец бивша Железопътна Орлеанска гара.

Айфеловата кула

с дългата шия на жираф се проточва все по-нависоко, колкото повече се доближаваме до нея и се вторачва в нас с цялото си стоманено-дантелено великолепие. Нещо любопитно за нея: По време на Втората световна войн

Свързани новини: