В 9:45 часа сутринта на 7. април 1971 г. двама млади мъже влизат в посолството на Югославия на улица Страндвеген в Стокхолм. Докато разглеждат документите за удължаване на моряшки паспорт, покрай тях минава посланикът Владимир Ролович, двамата посетители вадят пистолети, Ролович - също, но е повален и обезоръжен. Нападателите се барикадират в кабинета на посланика, който е завързан - ръцете и краката - с въже, а вратът му е стегнат с колан. Пред посолството се струпва тълпа, полиция, медии. Когато нападателите чуват опитващите се да проникнат в сградата полицаи, единият вкарва пистолета си в устата на Ролович и дърпа спусъка, след това стреля още два пъти в главата му.

В 42-ата минута на квалификационния мач за Евро 2016 между Сърбия и Албания в Белград преди 2 години и половина над стадиона се появява дрон, от който виси транспарант с карта на Велика Албания. Когато дронът се спуска близо до терена, сръбският защитник Стефан Митрович дръпва транспаранта, а албанците Джака, Лила и Балай се нахвърлят върху него, предизвикайки сбиване между играчите, скоро на терена нахлуват и сръбски хулигани от трибуните. Мачът е прекратен, а УЕФА присъжда служебна победа на Албания. Преди по-малко от година пък квалификацията за Световно първенство между Косово и Хърватска е помрачена от виковете "Убий сърбина!", обединили феновете и от двете държави на стадиона. И това не са изолирани случки.

Мнозина отбелязват размириците, избухнали на стадион Максимир на мача между Динамо Загреб и белградския Цървена звезда на 13. май 1990 г., като един от началните моменти в разпада на Югославия, ескалирал в поредица от ожесточени войни в Словения, Хърватска, Босна, Косово и намесата на НАТО. По време на въпросния мач, състоял се точно седмица след първите свободни избори в републиката, спечелени от агитиращия за независимост Хърватски демократичен съюз, хърватите от Бад блу бойс се сбиват с ултрасите на Звезда, предвождани от добилия впоследствие печална слава Желко Ражнатович-Аркан. Да, мнозина от участниците в боя на Максимир по-късно се включват в истинската война между двете държави. Младият тогава играч на Динамо Звонимир Бобан пък се превръща в национален герой на Хърватска, след като изритва милиционер (който се оказва бошняк), който налага фен на домакините. Последният мач от първенството на Югославия всъщност (не) се състои на 5. април 1992 г. - играчите на сараевския Железничар и Рад Белград загряват на терена, когато от улицата се чува стрелба.


В колективната ни памет Югославия от времето на Тито е мирна и просперираща мултиетническа държава, успешно балансираща между Изтока и Запада, чието кръвопролитно сгромолясване идва от нищото. Това не е така.

Всички можем да възпроизведем атентата, извършен от сръбската националистически организация Черна ръка срещу австро-унгарския престолонаследник Франц Фердинанд в Сараево през 1914 г. и отприщил бента на ужасите в Първата Световна война. Но какво помним за Марсилския атентат от 1934 г., при който обърналата се към тероризма българска ВМРО и хърватската Усташа убиват сръбския крал Александър I Караджорджевич - акция, подготвена впрочем в лагер в Унгария и обслужваща интересите на Нацистка Германия. Нахлуването на Вермахта в Югославия през 1941 г. дава възможност на усташите да създадат марионетната Независима хърватска държава. Куриозно, за крал под името Томислав II е обявен правнукът на обединителят на Италия Виктор Емануил II Аймоне, но истинската власт е в поглавника Анте Павелич. Във визията на Павелич за държавата няма място за сърби, евреи, цигани, мюсюлмани - създадени са 22 концентрационни лагера, в които са изтребени стотици хиляди. Жестокостите в най-големия от тях - Ясеновац, изумяват дори немските военни. Четниците, сръбският еквивалент на усташите, споделят идеите за расово чиста държава - Велика Сърбия и не отстъпват по зверства (удобен момент да вкарам пак футболна нишка в разказа с историята на починалия миналата година баща на капитана на хърватския национален отбор Дарио Срна). В играта са и югославските партизани на Йосип Броз Тито (които не са като българските "партизани"), настъпващи решително на запад в края на войната, заедно със съветската и българската армии. Усташите избират да се предадат на британците и се изтеглят към австрийската (която тогава е била германска, разбира се) граница. В екзодуса се включват и четници, и словенски домобрани, както и десетки хиляди цивилни - дали от страх и доброволно, дали като жив щит. Колоната спира в градчето Блайбург на 4 километра зад границата и на 15. май 1945 г. започват преговорите за капитулация с 38-а Ирландска бригада. По онова време обаче пристига и югославската армия и хърватите са пренасочени към нея. Последвалите събития са тема табу през следващите десетилетия - едва през 90-те се появяват разкази и доказателства за случилото се - партизаните откриват огън срещу тълпата още в Блайбург, оцелелите са отправени на дълъг марш обратно на изток, по време на който са избивани със стотици и заравяни в масови гробове, малцината останали живи се озовават в трудови лагери. Общият брой на жертвите и до сега не е ясен. Сред тези, които се измъкват, са самият Павелич и комендантът на Ясеновац Вьекослав Лубрич.


Югославската държавна сигурност - УДБА не се различава кой знае колко от аналогичните служби в другите държави от Източна Европа от времето на Студената война. Но докато българската може да се "похвали" само с убийството на писателя Георги Марков в Лондон, в актива на УДБА са десетки атентати срещу най-вече хърватски активисти, емигрирали на Запад. Сред по-известните им жертви са Лубрич през 1969 г. и бившият шеф на петролната компания ИНА Степан Джурекович, застрелян в Западна Германия през 1983 г., чийто убийци бяха осъдени едва миналата година. Павелич оцелява след опита за покушение през 1957 г. в Аржентина, но умира 2 години по-късно след усложнения от получените рани. Гореспоменатият Аркан, между другото, е един от изпълнителите на мокри поръчки за УДБА.

Зад граница хърватите създават няколко организации, борещи се за независимост, но с основна дейност, изразяваща се най-често в терористични актове, например Хърватската национална съпротива, или просто Одпор, основана от Лубрич в Испания, Хърватското освободително движение на Павелич и Хърватското революционно братство. През 1976 г. Звонко Бушич, заедно с трима съучастници, отвлича полет 355 на Транс Уърлд Еърлайнс от Ню Йорк за Чикаго, твърдейки, че има 5 бомби на борда, които се оказват направени от тенджери под налягане. И ако отвличането да се разминава без жертви, американски полицай загива, докато обезвредява друго устройство, поставено от групата в Ню Йорк. 2 години по-късно Миленко Хркач от ХРБ взривява кино "20. октомври" в Белград, убивайки един и ранявайки 16 души, а няколко месеца по-късно бомба избухва в магазията на белградската гара, ранявайки 13.


Планът на Миро Барешич и Анджелко Брайкович, когато нахлуват в посолството в Стокхолм, е да вземат за заложници посланика и други служители и да ги разменят срещу освобождаването на Хркач. Намесата на полицията обаче кара Барешич да премине към директната екзекуция на Ролович. Барешич, на 20 години по това време, и Брайкович, на 22, поддържат връзка с Одпор и са сред основателите на Черна легия. Ролович също не е случаен - високопоставен комунистически служител, в биографията му има и няколко години като комендант на затвора на остров Голи оток, където са затваряни предимно политически затворници. Сред бившите обитатели на Голи оток са самият Барешич (заради отказа му да влезе в казармата) и един от авторите на македонския език Венко Марковски, който на по-късен етап се отрича от македонизма и заживява в София (това - без връзка с темата). След като се предават и биват изведени от сградата, Миро целува Анджелко по бузата пред камерите и изкрещява "Да живее Независимата хърватска държава" и "Да живее Анте Павелич" към тълпата.

Само година по-късно група хървати заплашва, че ще взриви самолет на САС на летището в Малмьо Бултофта, ако Барешич и Брайкович не бъдат освободени. Шведското правителство предпочита да избегне по-голяма трагедия. На борда на отвлечения самолет групата стига до Испания, където похитителите са осъдени (първоначално на до 30 години, но са освободени доста по-бързо), а бегълците успяват да се уредят с убежище в Парагвай. Там Барешич получава пост в армията под фалшивото име Тони Шарич. Грешката на Шарич е, че през 1977 г. приема да замине за САЩ като бодигард на парагвайския посланик. Там самоличността му е разкрита и през 1980 г. е екстрадиран обратно в Швеция, където излежава присъдата си до 1987 г., когато е освободен предсрочно и върнат в Южна Америка. Причината - Швеция не може да гарантира, че дори в затвора УДБА няма да докопа Миро.

70-те и 80-те изобщо не са години на мир и спокойствие в Западна Европа. Федералната република е скована от акциите на марксистката Фракция Червена армия, Червените бригади от една страна и редица крайнодесни организации от друга пък са отговорни за това тези десетилетия да са известни като Годините на оловото в Италия, палестински терористи убиват 9 израелски спортисти и 1 полицай по време на Олимпийските игри в Мюнхен, баската сепаратистка групировка ЕТА и ирландската ИРА извършват множество кървави атентати в Испания и Великобритания, Карлос Чакала вилнее из цяла Европа (ако се чудиш - жив е, оня ден получи третата си доживотна присъда във Франция), да не забравяме и опита за покушение срещу папа Йоан Павел II от сивия вълк Мехмет Али Агджа и българската следа в случая. На този фон, ако не броим инцидентите с югославско участие, Швеция изглежда доста по-сигурна. С две странни изключения.

Около 23.15 часа на 28. февруари 1986 г. министър-председателят Улоф Палме и жена му Лисбет излизат от кино Гранд и се тръгват към дома си, както е обичайно за северните страни, но напълно непонятно за българските титани в политиката - без охрана. Няколко минути по-късно Улоф лежи мъртъв на улица Свеавеген, прострелян отблизо в гърба от неизвестен извършител. Палме е впечатляваща личност - реформатор, харесван в страната, но и поляризиращ с активната си роля на международната сцена. Версиите за поръчителите варират във всички крайности - десни екстремисти, ПКК, ЦРУ, ЮАР, заради критиките към апартейда, търговци на оръжие с Индия, ЦРУ, УДБА. За убийството първоначално е осъден Кристер Петершон, добре познат на полицията престъпник и наркоман, но малко по-късно е освободен, заради липса на мотив и достатъчно доказателства. Петершон умира през 2004 г. без да разкрие повече за случилото се през онази нощ. В края на миналата година стокхолмската прокуратура поднови разследването на атентата.

Един от разследваните в дните след убийството на Палме е Джон Аусониус, но алибито му го вади от списъка на заподозрените - по онова време той е в затвора за предишни провинения, където впрочем става близък с някой си Миро Барешич от хърватската съпротива. Аусониус е роден в Швейцария, но израства в Швеция, където като дете е тормозен заради по-тъмния си външен вид. По-късно започва да изрусява коса си, демонстрира омраза към социалистите и всички емигранти. Джон все пак се прославя в началото на 90-те след серия от 11 нападения със снайпер срещу емигранти и банкови обири. Следователят, който го вкарва в затвора, е същият, който отвори досието Палме, и същият, който разкрива убийството на шведския външен министър Ана Линд, намушкана от сръбския емигрант Мияйло Мияйлович през 2003 г., и се казва Кристер Петершон, шегите на живота...


Едва ли ще се изненадаш, че след избуването на войната за независимост на Хърватска, Барешич се завръща в родината си е се включва в бойните действия. Миро загива през юли 1991 г., а обстоятвлства около смъртта му, отново без изненада, остават обект на съмнения - според една от теориите той е убит от членове на собствената му бойна част, за да не разкрие самоличностите на агенти на УДБА, останали в Хърватска. Миналата година в село Драге, близо до родния му Шибеник, беше открит негов паметник, което предизвика остра реакция от правителствата на Сърбия и Черна гора. Какво да правим - балкански страсти.

Историята, знаеш, има гадното свойство да се повтаря. А хората са твърде малки, за да осъзнаят незначителността си.