(С)помен за 1 май

Определяният като Ден на труда 1 май може да е бил международен, социалистически по своята идеология и работнически по подразбиране в тази връзка ( т.е. някак си не е ден на селянина, на мнозинството от българите по произход- а ден на селянина няма).

Може да е бил какво ли не в разните интерпретации, включително беше и спасителен пояс за потъващата социдея , употребен в зората на българската демокрация за сплотяване на посткомунистическите редици. Илюстрация на това потъване и опитите да бъде реанимирано столетното наследстгво с изкуствено първомайско дишане е фактът, че БСП празнува и днес деня на своя печат, т.е. на удавника в информационния океан в. “Дума”. Все едно , че е жив.

Реалностите в Европа, изплували на изборите в Холандия и Франция, показаха, че западната социалдемокрация не просто бере душа, а е глътнала толкова вода, че е на дъното на общественото доверие. На групата на социалистите все още е отредено почетното второ място по брой депутати в Европейския парламент, но при наличната тенденция никой не може да каже докога  тази фракция ще удържи и тази престижна опозиционна позиция.

На световния хоризонт отдавна просветлява със своите илюминации скепсиса към провалената къде ли не “социалистическа идея”. Нейното уродливо лице се вижда в резервата на доведената до лабораторо чистия й вариант, верен на марксизма-ленинизма-маоизма и в Северна Корея. А във Венецуела гладът, дефицитът, пълната неадекватност на държавата намеса, представяна като грижа на войнстващия управляващ социализъм за бедните, доведе до абсурда една от най-богатите на “черно злато” петролни държави в света да стигне до просешка тояга и накара гражданите да хванат тоягите в очертаващата се поради това гражданска война.

Най-голямата “смешка” обаче произведоха в това отношение работниците в най-галямата икономика на света. Избраха си за работнически лидер милиардер, който едва ли е виждал кирка дори на картинките от миналия век, когато пролетарското изкуство декорираше мускулестите образи на типичния работник по потник задължително с кирка ( и името Кирков на лидера на българските социлисти от началото на века не случайно е избрано комай като псевдоним).

Българските другари гледаха стреснати, трогнати и очаровани победния му ход и зрелището по превръщането на класическия капиталист в работнически кумир ( на белите американци). Защото руските им началници заложиха на него надеждата си той да “разбие статуквото”, да разчупи с кирката на своята нулева политическа опитност замръзнали отношения със САЩ.

“Разбиването на статуквото” днес е един вид еманация на модерното бунтарство. Няма значение срещу какво точно се бори италианският смешник Пепе Грило или някой подобен нему съвременен борец за смъкване оковите на съществуващия политически ред- важното е да размаха убедително кирката на своята нестандартност, за да усмърти стандарното, утвърденото, виновното в очите на всеки неуспял член на обществото статукво.

В Италия и Гърция потъна двуполюсният модел на противопоставянето ляво-дясно. На път е да се случи същото , ако не и вече да се е случило, във Франция. Германия , борбена, както винаги, удържа “фронта” все още , но борците срещу статуквото и там надигат глава. Което не може да се каже за острова на консерватизма Великобритания, където консерваторите поведоха страната към разбиване на стакувото, но не вътре в нея чрез противопоставяне на вечния лейбъристки опонент ( полумъртъв вече), а в рамките на континента.

Само тук, на територията на бавноразвиващите се процеси, загряваме бавно. Статуквото вече близо 10 години се нарича ГЕРБ. Неговите разбивачи си размахват безпомощно червените знаменца. Опитаха да им притурят руска бяла и синя боя по време на президентските избори, после я прибраха в килера за по-добри парламентарни времена, но отново удариха на камъка на статуквото. Всичко, което постигнаха, е затвърждаване на същия онзи двуполюсен модел, отхвърлен и отричан все повече във все повече европейски държави. С други думи, затвърдиха статуквото, което уж си беше отишло с най-нестандартния номер в политиката, виждан в наше време, какъвто беше “авангардният” по своя абсурдизъм съюз между социалисти и монархисти под несъществуващия скиптър на Симеон Сакскобургготски, произведен от задкулисието в чин Премиер със същата циркаджийска лекота, с която той произведе своя охранител в Генерал ( и лидер на статуквото в днешно време).

Европейската мода, да не говорим за американската, винага е закъснявала в България. Но рано или късно пристига и се налага. Така ще стане и сегашното статукво.

А дотогава: честит 1 май! http://www.dw.com/bg/подаръкът-на-хитлер/a-16779112

Share on Facebook

Share on Facebook

Прочети цялата новина http://ivo.bg/2017/05/01/%d1%81%d0%bf%d0%be%d0%bc%d0%b5%d0%bd-%d0%b7%d0%b0-1-%d0%bc%d0%b0%d0%b9/

Свързани новини: