05/17/17 06:00
(http://patepis.com/)

Анадолската обиколка с кола (3): Мидят, Диарбекир и Немрут

Заедно с Домоседа продължаваме обиколката из Анадола – започнахме с Аксарай и Харан по пътя към Шанлъурфа и Гьобекли тепе, бяхме в Мардин на кюрдска сватба и стигнахм до Дара. Днес сме в Мидят, Хасанкеиф, Диарбекир и на планината Немрут.

Приятно четене:

Анадолската обиколка с кола

част трета

Мидят, Диарбекир и Немрут

По пътя полицията бди и прави проверки по шосетата, но не ѝ се занимава да спира такива с български номера. Не, че и ние срещахме много. Един софийски джип на многоетажния паркинг в Шанлъурфа (доволни?) и един кърджалийски мерцедес в

стария град на Мидят

Където са църква до църква (не, че няма и джамии). Но не всички са отворени, за да разбереш към коя деномонация принадлежат.

Сирийска православна, Халдейска католическа, Асирийска източна, Арменска … Пустеят.

Защото християните, които чувствали тая земя за своя от памтивека, бавно, но методично се изселвали в Европа. Според един господин, с когото се разприказвахме на баклавичка край паркираната ни пред баклаваджийницата кола. Представи се за асириец, преподаващ амхарски сред оцелели християнски общности. Хич не им добре вече в Турция. Войните в Сирия и Ирак и изобщо в Близкия Изток и прокудените оттам бежанци служели за оправдание и на властите, и на кюрдите да ги притесняват.

Вчера един младеж, сириец католик, бежанец в Мардин, намерил работа по поддръжката на халдейската църква (пуста, но великолепно реставрирана), ми сподели, че най-вероятно през България щял да търси път за Германия, защото било най-евтино и най-практично. Нищо че българите меко казано не били гостоприемни, а лагерите били еди-какви си. Имаше вид на образован млад мъж. Възрастта – настрана, по нищо не се различава от мене и тебе. Даже и по акцент на английския. Освен че се намира в принудителна безтегловност.

В Мидят обядвахме с агнешка каварма, фасул, агнешки ориз, кюрдски айран

Да не се бърка с турски, макар и да не разбрахме каква е разликата. Както и асириецът се озадачи, друг път не чул и не видял, като му показахме пакет „кюрдско“ кафе, което бяхме купили за подарък от пазара в собствения му град. Впоследствие се разбра, че има разлика в съдържанието на леблебия и други подправки в мелената смес. Нарязохме и една диня да открием сезона.

Жандармерията точно в тоя момент показваше мускули до часовниковата кула отсреща. Изритаха един гъзар да си разкара на минутата паркирания на блинкери на мегдана бял мерцедес, за да направят десант с три бронирани ударни, белязани вече от удари с камъни и заливани с боя, автобуса с черни стъкла. Изсипаха се цивилни и униформени заптиета, пръснаха се по пазара и чаршията и почанаха да се заяждат с търговците. Не обръщайки им никакво внимание, опитахме пазарлък за детски дрешки с един чичко, който поназнайваше български с обяснение, че идвало от съпругата му. Ама пазарлъкът в крайна сметка не се получи.

Хасанкеиф

го заварихме на брега на реката, а не – потънал в язовир, както предвиждаха пътеводителите за 2015. Колоните на стария мост се показват над повърхността точно толкова, колкото на всички брошури. И в празничен ден сеир-терасите бъкат от туристи от цяла Турция. Че даже и турнир по бой с възглавници (таекуондо, кор.) позяпахме. Нарочно не бях чел подробно за забележителностите, че да ме изненадат. Руини на църкви и джамии, пещерни обиталища. Обсъдихме на чайче с гледка към каньона (вместо тривиалното – към реката) минали и бъдещи идеи за пътуване из региона и към Афганистан.

Реката е Тигър,

а колата ни беше паркирана пред един дюкян за вода, където с тийнейджъра управител сключих сделка, че понеже му пречим на видимостта и бизнеса, ще му платим няколко лирички за паркинг. Алъш вериш тамам, спас*!

(*Из записките на пътуващия математически лингвист-ориенталист. Вече сме научили, че кюрдите са си кръстили благодарято „спас“. Руската напредничава наука поддържа мнението, че това наблюдение по диалектните своеобразия из югоизточния Анадол не съдържа достатъчно емпирични данни, за да се обори славянофилската теза, че руското „спасибо“ идва от „спаси бог“, а не от книжовен старокюрдски. От друга страна руските и украинските староверци не приемат тази версия и не изпозлват думата „спасибо“, защото им звучи подозрително като „спаси бай“, което носи стилистичен нюанс на идолопоклонство пред иноврески или безверски идоли. Следователно, по правилата на аритметчината лингвистика, от факта, че същата дума на украински е спасибі, извеждаме, че бог на украински трябва да е біг. С което доказваме искрената богобоязлива благочестивост на риалити шоуто Big Brother)

Предварително заявявам, че за целите на повествуванието името на

град Диарбекир

ще бъде изписвано според българската традиция, а не Диар Бакр (земя на бакрите, араб.) или Диар Бакър (земя на медни залежи, араб.-тур.) (с други думи – Меден рудник – с поздрави към Бургас и неговите трудови хора – бел.Ст.)

Който е бил в Иерусалим е хаджия, а който е бил в Диарбекир, какъв е? Заточеник? И за какво им е било на заточениците да бият целия път обратно към Орлов мост след Освобождението? С едно на ум за мнението на турците турци от Западна Турция,

Диарбекир скача отведнъж на водеща позиция в класацията ми по любимост

Ориенталско, фавелесто, гостоприемно, чайолейно. И радващо се на още по-мощно и по-видимо полицейско присъствие от посетените вече места.

– Ние, кюрдите, мразим Ислямска държава! Не е добре да се убива! Всъщност, като се замисля, не е чак толкова лошо да се убива, стига да се воюва и да има двубой – коментира антикварният търговец Хюсеин пред дюкяна на баща си в хана на Хасан паша и уточнява:
– Ние в Диарбекир сме най-здравите сили на кюрдското съпротивление. И в Мардин са кюрди, но са слаба ракия. А тия нарочно се разхождат с бронетранспортьори по улицата, че да плашат туристите и да ни правят мръсно на бизнеса
– И не е само това – продължава в изблик на откровеност, след като вече си е признал, че по залез е ходил на реката и е изпил цяла бутлика вино сам – Брат ми го хванаха и го хвърлиха в зандана за саботаж. Баща ми ходи да го откупи със сухи пари и после ни качи всички на колата и – колкото по на запад, толкова по-добре. В Измир. Но там не ни харесват и не ни щат. Веднага ни разпознават по акцента, че сме кюрди от Източна Турция. Жалко, че не ми дават виза за Германия или Америка. Не разбирам защо. Но пък ме харесаха от една филмова компания и се навявам да пробия като музикант.

Тук се намесва музикант от нашия екипаж, който има поръчка да занесе в София един дъф и почва пазарлък с разходка до работилницата на стария майстор на дъфове. Ударни инструменти с вид на надраснали себе си дайрета. Стига се до пазарлък в телефонен разговор с крайния клиент в София. На английски. Че да не разбере дъфаджията по колко му се продава стоката на дребно. Пее ни протяжна кюрдска пресен. В тясното си ателие пред афиш със своя значително по-млада версия, но в идентична поза, вероятно изпълняващ идентична песен.

Рано сутринта по фавелите, църквите и джамиите съм се разходил сам.

Най-голямата църква е арменската

Но това не значи, че е лесно да и намериш входа в лабирнта от сокаци, даже и да си мернал кръст някъде над покривите. Ползвам алгоритъма на Крис от „Любопитния инцидент с кучето през нощта“, което литературно произведение, обърнато на пиеса, си бях припомнил седмица по-рано в Лондон. Как да стигна до гарата, която виждам в края на улицата? Тръгвам и при всяка възможност правя десен завой. Ако се върна на място, на което съм бил, правя един ляв завой и повтарям процедурата с десните завои. Та и аз така до арменската църква.

Savaş Mahallesi, Göçmen Sk. No:17, 21200 Sur/Diyarbakır, Турция

Арменците ги няма, но църквата е безупречно реставрирана

Веднъж годишно идвал и поп да пее. За кореспондент на радио Ереван не става ясно дало го придружава.

Най-голямата джамия

пък по нищо не прилича на османските в Цариград. Нито има купол, нито има каквото и да е обло по нея, нито даже квадртано. На власт са правоъгълниците! Даже и в сечението на минарето. Водело се сирийски стил от времен оно. Омаядското време ли е оно? Май да…

По кварталите по-малки старовремски джамии в османски стил не липсват. И се намират една идея по-лесно от арменските църкви. А пък асирийските, халдейските, гръцките, българските църкви изобщо не ги намерих. Ако се допусне, че съществуват.

Често срещани из града са разносвачите на леко ферментирала отвара от някакви коренчета, която за пред чужденците наричат „кюрдската кока-кола“ (също както по соца пъпешът беше българският банан) А на обяд реших да залъжа глада си в

стаичката на порока

на градския пазар. Затворено със непроницаеми завеси барче-пушалня, в което сервират бирата на дюкянски цени, а кебапчията в съседство ти носи кебапчета топли-топли на крака. Гостоприемно и задушевно. И почерпката с чай се подразбира!

Чай ме черпиха на няколко места

Просто ей така – защото им се разхождам по улицата. Най-стилното поднасяне беше между кофата с агнешките подробности и тезгяха с агнешките главички у един касапин.

Мостът над язовира е почти построен. Фериботът изживява последните си месеци пред пенсия …

Връх Немрут!

Наличието на сняг напълно компенсира липсата на изгрев. Изгрев липсваше не защото слънцето се беше заинатило точно тоя ден да изгрее, а защото мене ме домързя да ставам в 04:30 да го ловя. Хем се бях събудил и хем си имах шофьор с желание да качи колата от хижата, в която нощувахме, до най-горе. Откъдето било двайсетина минути пеша до античното място. Направи го сам. Но не се върна очарован. Било повече студено, отколкото златистооранжево. И било пълно с японки. Двайсетина.

После всички заедно се качихме към 11. Застигнахме една прехвърлена от микробус на мулета група германци. Снимаха си го и си отидоха. И цялото светилище и цялата околна планина остана само за нас. Ако не броим отегчните пазачи и чайджии около паркинга. И един от германците, чичко на видима възраст 70, с бастунче, когото просто забравиха, докато обикаляше върха сам пеша от южната страна.

Върховно усещане във върховния момент

Хладен, хрупкав бриз в ясен слънчев ден в началото на май, когато Светът още не е разбрал, че пътят е отворен и сезонът е открит. Останала е за газене в сняг (по изгрев – лед) северната обиколна пътека. Колкото да докаже, че и от стари камъни може да ти се вдигне адреналинът. Ако не си с котки и не си носиш пикел.

Колко стари? Зачетох се в историята за да си подобря общата култура. По туристическите брошурки тия статуи изглеждат едва ли не като моаите на Великденския остров, но естествено нямат нищо общо нито като епоха, нито като културен заряд. Тук цар Антиохий I на Комаген, претендиращ за царско родословие и по персийска, и по македонска линия, успял с лични заслуги или по стечение на обстоятелствата да устори едно златно векче на царството си, разположено като буфер между Патрите и Римляните. И си позволил помпозна гробница от фараонски мащаб. В която не е доказано, че е погребан. Но статуите на богове, герои и самия него са оцелели 2 200 години. Вярно – съборени от постаментите си и в ново време изправени пред тях. Но новите стълби за туристи от паркинга и 2 години не е сигурно, че ще оцелеят. Вече са им се натрошили ръбчетата.

От върха поехме на изток по стръмното спускане за „печени шофьори“ (според пътеводителя) към Ески Кале. В Асмея, след като се ръкувахме с ръкуващите се Антиохий и Херакъл на изправеното стеле край пещерата с дългия надпис на комагенски (!) с гръцки букви, седнахме да се подкрепим на диваните на крайпътната чайна на открито. И що да разберем? Съдържателят, кюрд от Ката, имал профил в каучсърфинг и бил много активен. Разбира се, следващият щял да ни подслони. Малко по-надолу попаднахме на римския мост, който за разлика от много римски мостове в румелийския дял на османската империя си е истински римски. От времето на Септимий Север.